ЕДНА ВЕЧЕР

Вероника Иванова

Снегът валеше вече от два дни над почти разрушения град. Декемврийският мрак, в който просветваха останалите от минали години коледни лампички, създаваше призрачна атмосфера, в празния град.

Само в една от къщите, тази която преди се намираше между книжарницата и пекарната, а сега едва се различаваше номерът отпред, от табелка с отчупен край, се виждаше малка светлина, зад закрития с вестници прозорец.

На стената висеше календар, който показваше денят на Рождество, в някоя друга, вече нечетлива година. Мария опитваше с някакво плашещо настървение да залепи пролуката в прозореца, стъклото беше счупено и вместо него имаше фолио, закрепено с лейкопласт.

След като се събуди, в мазето, използвано от квартала за бомбоубежище не беше останал никой, никой освен нея и едно толкова уплашено момче, с красиви, добри очи, което не продумваше.

Мария така и не разбра как се казва, вероятно беше загубило близките си, също като нея и сега на този свят празник, насред мигащите, като по чудо оцелели коледни украси по тяхната улица, бяха само двамата.

Освен пораженията по прозореца, от къщата за използване ставаше само една стая, която трябваше да се пригоди за дневна, спалня, кухня и детска стая. Мария отвори шкафа внимателно, нямаха кой знае какво, в един буркан малко брашно, олио на дъното на бутилка, бурканче със сода.

Щяха да имат питка за Бъдни вечер, ако успееше да запали фурната разбира се, за нейно удивление, работеше. Омеси питката, а детето застана близо до фурната и гледаше към нея, а всъщност виждаше нещо друго, някоя друга погача за бъдни вечер, може би предната година, може би още по-преди, как далече беше това вчера.

Докато чакаше да стане питката, Мария го взе и седнаха на любимото си място, във фотъойла, от който на безопасно разстояние можеха ад наблюдават красивия сняг. Как е безразлична природата към човешките ни загуби и мъки, затрупва всичко, бавно и неумолимо.

Така унесени, Мария не усети как е задрямала, а детето не можеше да откъсне очи от печащата се питка, сякаш черпеше топлина и надежда от тази гледка и миризма.

Стресна ги почукване на вратата. Деликатно, тихо, в началото Мария реши,че й се причува. Но после се повтори, потрети.

Мария тръгна предпазливо към вратата, макар че след случилото се, не бяха останали сили за страх, тя скри детето, доколкото можеше някой да бъде скрит в къща оцеляла след бомбардировка и отвори вратата.

На прага й седеше мъж с военна униформа, така прашна, окъсана, че по нея не можеше да се разпознае вече в коя армия е служил.

Човекът беше по-притесненият от двамата, може би за това тя го покани да влезе, за да не излезе топлото от и без това трудната за отопляване стая. Мъжът седна на предложения му стол, мълчеше. Още един ням, помисли си Мария и сподави една въздишка.

- Простете, мадам, аз се загубих - каза войникът

- Загубихте се? От къде идвате?

- Това е проблемът, след последната бомбардировка, не помня много. Мисля, че една от подпорните греди се срути върху мен, опитах да се превържа…

Мария без да се усети, със запазен майчин инстинкт беше извадила каквото имаше от аптечката и сменяше не много умелата превръзка от главата му. Той продължаваше притеснено да споделя, че не знае нито името си, нито помни нещо за себе си, освен аромата на тая питка, завърши той и се усмихна с детска усмивка. Сигурно има и мозъчно сътресение, помисли си Мария, но на глас каза само:

- Добре дошъл сте, на Бъдни вечер, никой не бива да остава сам и забравен, така Бог ще се смили и над нас, надявам се.

В това време Мария се сети за детето, което поглеждаше през дупките на малкия шкаф, в което беше успяло да се напъха.

Войникът го забеляза и си помисли, как той дори не помни дали има жена и семейство, не помни нищо, сякаш войната беше изтрила като с дебела гума, всичко преди, а може би и всичко след.

Видя детето и шетащата Мария и изведнъж усети, че му се приспива, като на умиращ в снежна пряспа в планината, който гълта от шишенцето си с коняк, последна глътка, преди да се предаде.

Главата му клюмна на гърдите, Мария направи знак с пръст пред устата на детето, излишен, имайки предвид, че то не продумваше и зави госта с единственото им одеяло.

Намери един старинен свещник и няколко останали свещи, сложи ги на масата, от което тя стана изведнъж по-празнична, няколко орехи, едно пакетче сухи плодове и буркан с кисели краставици. - Какво пък, - каза си Мария, сякаш на себе си - празник е, Христос се е родил в ясли, не в палат, я гледай, всичко си имаме.

Войникът се сепна в съня си и се събуди от шепота й, седнаха тържествено насред разрушения град, насред разрушения свят, насред тая къща, която едва се държи и всеки по-силен вятър си отнася по нещо… тримата - една Мария, един войник, с толкова изтрита униформа и липса на памет за това към коя армия е воювал и едно дете.

Войникът тихо запя на някакъв непознат за Мария език, в този миг детето, което не беше говорило от дни, се ококори и зашепна заедно с него думите на песента.

- Какво се пее в нея? - попита стоплената Мария - беше щастлива, че детето каза първите си думи, макар и на този чужд за нея език.

- Пее се за едно момче, което събрало последните си пари, отива да купи подарък за майка си, която плаче тайно, че нямат пари за подаръци и вечеря, само малко брашно и свещ, пред иконата… И после, после продължава с това, че вечерта в тяхната къща идва Ангел и им носи вест за мир, за добро, за свят, в който няма война и глад…

Войникът и детето пееха, Мария избърса очите си и извади последната бутилка с кисело вино, което им се видя така вкусно…

Свещта догаряше, студът навън затягаше хватката си и проникваше през разрушените стени, от които се вееше календар, от някоя незнайна година.