БЪЛГАРИЯ В „ПЛУРАЛ”

Румен Стоянов

Преподавах български език в Мексиканския национален автономен университет (1983 - 1988). Извършващите тая дейност по чужбини биваха изпращани от Министерството на просветата обичайно за престой от две, три години. Моя смиреност изкарах толкова дълго, пет, защото правех много други неща извън учебните занимания: беседи за нашата култура, статии, преводи, участия в конференции, интервюта, излизаха наши книги с поезия, издирвах сведения за историята ни.

След всяка учебна година (или срок, не помня) пишех отчет, който чрез посолството заминаваше до Просветното министерство, излагах всички мои прояви за него времеотрязък. За да се види цялата оная дейност, разпространяваща отечествените книжовност и култура, трябва да бъдат прегледани съответните архиви на МВнР и на Просветата, която имаше зад граница мрежа от лекторати, подготвящи българисти. Понеже тая няма да стане, тук ще подрека нещинко язека. Но първо да упомена защо, как така в Мексико биваха обучавани млади люде по говора ни мил.

Като част от своята блокада против брадата Куба Съединените щати бяха принудили страните, членуващи в Организацията на американските държави, да скъсат дипломатически отношения с бунтовна Хавана. Eдинствено Мексико не изпълняваше повелята, ибо не забравяше и едва ли някога ще забрави, че янките са заграбили негови земи от Калифорния до Флорида, сиреч между Тихия и Атлантическия океан.

С тоя дързък отказ да клекне пред самсите превелики Щати, Мексико се оказваше особено важно и милодраго за Фиделовия Остров и съответно целия социалистически лагер (врагът на моя враг е мой приятел). Ради тая причина заразвивахме с потомците на ацтеки, маянци скоротечни топли връзки до степен че президентът Лопес Портильо ни гостува и преведохме две негови книги, а Тодор Живков гостува там и връчи на Маркес Димитровската награда.

Част от тия благодатни общувания е двукратното наше присъствие в „Плурал”, което стана по мой почин, без ничие внушение, подсказка. Търсейки възможности да показвам родна поезия, белетристика, изобразителни изкуства, насочих се към „Плурал”, което беше по него време най-важното литературно списание в Мексико.

Обхватът на съществуването му е близо четвърт век: 1971 - 1994. Принадлежеше към „Екселсиор” (основан в 1917 г.), най-влиятелният мексикански вестник тогава. За известно време, до 1976-а, „Плурал” го ръководи бъдещият нобелист Октавио Пас.

Изданието имаше много висок тираж и отиваше из цялата обширна испаноезичност, включая Филипините, а и вън от нея. Кога бях в оная столица, оглавяваше го Хайме Лабастида, но поддържах връзки най-вече с повествователя Ласло Мусонг, завеждащ редакцията, и така стигнахме до брой

155

от август 1984, посветен на българската художествена словесност и изобразителни изкуства. Още от корицата гледа цветен автопортрет на Майстора и пак там е оповестено: Изкуство и литература на България; Румен Стоянов: Най-старата славянска книжовност; Единадесет български поета; Разкази от: Радичков, Попов, Цончев, Томов, Хайтов, Томова; животописно творчество на: Владимир Димитров, Майстора; Българска графична мостра.

Поетите са 11: Румен Стоянов, Андрей Германов (превод Едуардо Лангагне, мексиканец, и Румен Стоянов), Стефан Цанев (Лангагне и Стоянов), Петър Анастасов (Стоянов), Любомир Левчев (няма име на преводач), Веселин Ханчев (Стоянов и Блас де Отеро, испанец), Евтим Евтимов (Лангагне и Стоянов), Елисавета Багряна (Саул Ибаргойен, уругваец), Лъчезар Еленков (Лили Кардич, перуанка), Ваня Петкова (Ибаргойен), Георги Джагаров (Хосе Мартинес Матос, кубинец), с по една творба и бележка. Прехвърлячи 5, ог тях българин (Стоянов), мексиканец (Лангагне), испанец (Отеро), уругваец (Ибаргойен) кубинец (Матос).

Разказвачи 6, и те с по едно заглавие и бележка: Николай Хайтов (Десидерио Наваро, кубинец), Йордан Радичков (Стоянов), Дончо Цончев (Стефан Бояджиев), Васил Попов (Матос), Александър Томов (Людмила Петракиева) Екатерина Томова (Кардич). Изброявам ги както са подредени от редакцията.

По неизвестни мен съображения турнат съм най-отпреде (защото „Когато цъфти хакарандата” бе написано на испански?), което ми докара ядове, ибо посолски другар сърдито ме пита от къде на къде съм пръв, какво ще рекат в Съюза на българските писатели като видят книжката, пък аз бях предоставил доста повече преводи, та мексиканците да подбират кого и колко щат, дадох и мои стихове, защото изрично бяха ми поискани. Пак шестима са се трудили над преводи: трима българи (Стоянов, Бояджиев, Петракиева), двама кyбинеца (Наваро, Матос), една перуанка (Кардич).

Най-обилни са представителите на изобразителните изкуства, 24: Здравко Захариев, Александър Хайтов (скулптора), Златка Дъбова, Любомир Йорданов, Иван Нинов, Марианжела Анастасова, Ангел Станев (скулптура), Иван Б. Иванов, Атанас Василев, Павел Койчев (скулпура), Иван Димов, Георги Чапкънов (скулптура), Николай Николов, Алекси Начев, Ставри Калинов (скулпура), Стоян Цанев, Жана Костуркова, Румен Скорчев, Георги Лечев, Емил Попов (скулптура), Костадинка Миладинова, Радко Спасов, Ванко Урумов, Кирил Матеев. Творбите им са пръснати по цялата книжка, тоест и сред текстове не свързани с България. Ударението пада върху делото на Майстора: „Владимир Димитров - Майстора” е статия от Йонка Коцева и неговите цветни репродукции са осем, две на цяла страница и една върху корицата.

Словесниците са 17, прибавим ли 24 художници, ваятели, творците стават общо 41, освен две статии, на Стоянов и Коцева. Тъкмо четири години по-късно, август 1988, излиза нов брой с осезаемо българско наличие:

303

Сега присъствателят е само един. Ала какъв: Илия Бешков. Негова рисунка посреща читателя още преди той да разгърне страниците, изнесена върху корицата и това е явен белег за висока оценка. Общо работите му са 20. Пет от тях са цветни, като едната лежи на цяла страница. Бях написал статия, озаглавена „Рисувайки с чернозем”, но се появи като „Рисувайки с уханието на земята”, може би защото в оная страна пръстта е често червена.

Важното е, че великолепният рисувач стигa до десетки градове по много селища из всички континенти. Бях приятно изненадан и от факта, че книжката започва с четири стихотворения на Мириам Москона, представящи неиздадената й книга „Посетителките”, отличена с първа награда в Националния конкурс за поезия в гр. Агуаскалиентес, 1988: родителите на авторката са от спасените български евреи. Доста по-късно Мириам дойде нарочно в София да види апартамента, където са били укривани родителите й, водих я на адреса, обитателите нищо не знаеха.

И тъй, каква е равносметката. Стихотворци, разказвачи са представени с по едно заглавие, а това ще рече: в първия случай застъпени бяха 17 литератори, та прибавим ли 24 художници + Бешков (20 произведения), това сборувано дава 61 творби, което не може да наречем лошо. Отдавна го няма списание „Плурал”, гостоприемно приело съвършено непознати люде и по тоя начин разнесло техни прояви, а така и постижения на България, не само из огромното испаноезичие, а и вън от него.

В българо-мексиканското културно общуване „Плурал” заема достойно място. Впрочем то не се изчерпва с тук изнесеното, а се отнася и до моето сътрудничество. По случай смъртта на Кортасар в „Плурал” излезе моята статия „Най-младият писател на Латинска Америка умря”, включая последното му писмо до мен, когато вече бях в Мексико.

Списанието провеждаше всяка година конкурс за поезия, разказ, есе, театрални пиеса. Предложих той, в името на латиноамериканската интеграция, да бъде свикван и на португалски, с една награда за четирите вида. Това бе прието и две години бях член на журито. Другият беше поетът Едуардо Лангагне, учил при мен български и посетил България.

Културните ни вземодавания с Мексико съдържат множество прояви, уви, в миналото, и трябва да бъдат предмет на всеобхватно изследване, ала то изисква ровене по обществени, частни архиви, което днес е върло недолюбвано, понеже изисква време.

Проучването би спомогнало да придобием по-ясна представа за своето наличие в Латинска Америка, пък на свой ред то би спомогнало за нашето по-добро национално самочувствие, неоправдано лошо, защото не умеем, мързи ни, държавно и лично, да си го създаваме и поддържаме.