СВЕТИ САМО СЛЪНЦЕТО
Из „Свети само слънцето” (1965)
ЛЕКУВАЙ СЪРЦЕТО СИ С НЕЖНОСТ
——————————
ДА ВЪРВИМ
На Елена Славова
Преминават облачни масиви.
Бие бурята на барабан.
А дърветата с обратни гриви
все се мъчат да вървят натам.
Ние също.
Но къде вървиме?
Кой запалва тази тъмнина?
Ти мълчиш.
Изричаш мойто име.
И дете ли си
или жена?
Ето, облаците се снишиха
и проряза ги една бразда.
Колко нежна си била и тиха,
моя грейнала сега звезда.
Все вървиме.
А какво ни гони,
че не можем вече да се спрем?
Виж, дърветата извиват клони.
Хайде устрема им да сберем,
та когато с времето
утихнем
и не съм аз вече твой любим,
да си спомним и тогаз с усмивка
как сега вървим, вървим,
вървим.
ЛЕКУВАЙ
СЪРЦЕТО СИ С НЕЖНОСТ
На д-р Павлина А.
Мили докторе,
защо не лекуваш и себе си?
Защо по небето ти няма любов?
Защо по очите ти няма целувки?
Защо и сърцето се блъска само
И чака,
и чака напразно?
Къде ли са тези други очи,
тези други ръце,
които разплискват напролет водите в коритата,
издигат в листата вихрушки от сок,
изменят пейзажа към слънцето
и носят
в милувката си надежда?
Мили докторе,
лекувай сърцето си с нежност.
Ще дойде онази далечна ръка!
Ще изтрие
огледалото тъмно на дните ти
и в теб ще изгреят слънца,
внезапно открити.
АКО ЗНАЕХ
Ако знаех, ако можех да зная,
бих ти казал: ела,
по шосето ще стигнем града,
в който нямам познати и близки.
Ще отворят врата
и ще влезем във стаята двама.
Ще целувам очите ти,
в които съм жив.
А навън
всяко стръкче трева ще ни бъде семафор зелен,
всеки храст ще ни бъде гнездо за почивка.
И ще бъде животът ни ясен и прост
като утро,
изкъпано утро,
ако знаех, ако можех да зная.
Но сега
аз съм сам
и пейзажът не е тъй възторжен.
Има руда.
Съцветия има.
Има пролетни устни и мъх покрай тях.
Има ден, който пълни небето догоре.
Има вятър по мъжки суров.
Има слънце -
земя.
Има хора.
Няма любов.
УТЕШЕНИЕ
Любовта ти огорчена
от очите ти излива
и по бузите се стичат
светлите й тихи капки.
Поплачи, добро момиче.
Дните преминават бързо.
Ще пораснеш… ще пораснеш,
ще се случи да се срещнем.
И ще искам да заплача
за това, че ти не плачеш.
ЧУВСТВО
Защо е тъжен слънчевият ден?
Тъй ласкаво подухва хладен вятър.
Сияе светлата зеленина…
Защо не стигат веселите звуци
до моя отзивчив за радост слух?
Ах, как е тежко да си седнал сам
на малка пейка в пъстрата градина.
Край тебе дружно да шумят деца
и възрастни, които се обичат.
Дъхът на рози да прониква в тебе.
Да чувстваш синьото на цялото небе,
и да не можеш две ръце да вземеш
в жадуващите си ръце.
НА МАЛКИЯ ОСТРОВ
Ти не изгуби всичко с нея. Има още
неща, с които си богат - стрели и лък,
харпуни за студени риби.
Ще мине време.
Косите й ще губят очертания, очите
ще омалеят в синята далечина
и от жената ще остане само сянка,
която винаги ще те вълнува нощем.
На своя малък остров не скърби.
Недей се впуска с лодка да я гониш.
Морето има много синева
и много ветрове, достойни за очите ти.
Ще посивее твоята глава
и в тебе ще се укротят вълните.
ПРОЛЕТ
Изпълнен с бяло слънце,
снегът жълтее още,
но, пъргави, в потока
мехурите растат.
По голите поляни
се палват минзухари
и мокри буболечки
поникват от пръстта.
Животът се съвзема
от зимните си рани,
сълзи и се унася
в предчувствия добри.
А ти ела при мене
да срещнем пролетта му
с покълнали целувки
от нашите сърца.
——————————
СВЕТИ САМО СЛЪНЦЕТО
——————————
В ПОВЕЧЕТО ДНИ
Аз не познавам себе си. Не зная
защо се радвам,
от какво скърбя.
Случайни настроения ме грабват
и ме понася в себе си града.
Вървя сред хората и дълго мисля.
Откривам се и се изгубвам в тях.
И все не ми достига малко истина
да изрека:
най-сетне се познах.
Едно момиче се усмихва скрито.
Поема въздух старец уморен.
Разменят пътищата си колите.
Момичето
ще се размине с мен.
Обърквам се.
В снега деца играят.
Мъртвец отнасят - аз го гледам тих.
И все не мога трайно да узная
в коя усмивка,
в кой жест се открих.
Денят се свършва.
През нощта сънувам.
Сезонът следва своя календар.
Така е най-добре. И ми се струва,
когато се позная,
ще съм стар.
ОПТИМИЗЪМ
На Христо Банковски
Закален
духът ми
в оптимизъм,
не признава в мене
дълга скръб.
Сложа ли набързо бяла риза -
тегли ме в полето
верен път.
Гледам - гроздето е наедряло.
От цвета му
въздухът жълти.
Свети в него слънцето узряло
и в зърната
се оглеждаш ти
като чудно мъничко човече,
пръснато
във пълен грозд лица,
във очите на които
свети
в златни пламъчета радостта,
радостта, че дишаш светлината,
че стоиш като лозата прост
и че можеш сладко да захапеш
този златен
не умиращ грозд.
ВЯРА
Търговците претегляха цената ти.
За тях не струваш скъпо.
Забодоха те по реверите
като значка
и вярват
в по-високата заплата.
А аз, израсналият без палто,
те бях прегърнал като мама,
която можеше да ми рече:
„Ще мине зимата
и няма да ти е студено”.
Обичам те
и вярвам в тебе, вяра.
Прекъснат ли те в мен - боли…
В гърдите не достига въздух.
Очите губят светлина.
И хващам пак
изпуснатата нишка
на моето доверие във тебе.
И няма сила да ни раздели,
защото аз и ти сме равнозначни.
1962 г.
СВОБОДА
Наистина ли си свободна?
Наистина ли няма вече
за подлите
да си удобен мост,
а за страхливите -
на гърлото
забита кост?
Наистина ли няма само
на четири очи да бъдеш вярна
и ще сияеш с оня пламък,
в сърцата
който ти е отреден?
О, свобода,
измий лицето ми.
Вземи ме
в своя неизменен скут.
Защото ти си слънце златно,
утеха сладка
и безбожен труд.
Защото си в тревите малки,
в синчеца синлал по брега,
и в парашутните бухалки
на литналите семена;
в усмивката непритеснена
и тъжния вечерен хлад,
в ръцете с подчертани вени,
готови да те защитят.
РАЖДАНИЯ
На 22-рия конгрес
Аз пак съм,
пак съм
с право на живот.
Юмруците си стискам
и се радвам.
О, знаех аз, че пътят е широк.
Благодаря, бащи,
за второто ми раждане.
Ще ви открия новите си чувства.
Новородените сега не са деца.
Почти са вече майстори изкусни
в тълкуването
на света.
Защото ни заплашва смърт отрано,
а ние носим
изрусял перчем.
Небето пролетно е тъй огряно -
да го населим отсега
не щем.
Но тук не свършва туй, което искаме.
С по-нова мярка сме за широта.
Звездите ни са вече много близки
и дълбините дръзко ни зовят.
В кръвта ний вярваме -
но и в цветята.
И искаме, когато пролети,
от нас да няма по-добър приятел
на щъркели, цветя
и красоти.
Та някога, когато от умора
смъртта
в краката ни се преплете,
без плач за нас да казват хората:
„Бе чист като дете”.
БЛАГОДАРНОСТ
Благодаря ти, искрена земя.
Благодаря ти, че си жива,
че можеш да отвръщаш със любов.
Сега стоя над тебе, плувнал в пот,
ръце отпуснал,
но доволен,
виждам как отдолу се усмихваш
ти - с моите очи.
И твоето лице,
от бръчки набраздено,
от много раждания просветлено,
възвръща силата
на мойта длан.
В пръстта,
в тревите,
в камъка нагрян
аз себе си във теб откривам
все по-различен,
все по-нов…
Благодаря ти, искрена земя.
Благодаря ти, че си жива,
че можеш да отвръщаш със любов.
САМО ЕДНА ВЕЧЕР
Ще ми дадете ли една такава вечер -
да бъда сам
и легнал на пръстта,
да чувствам вятърът,
че ме облива с въздух.
А падащите върху мен звезди
да ме изпълват със съзнание,
че никой не върти на пръст
живота
и смъртта ми
тази вечер.
Че аз лежа на цялата земя,
която се върти под мен
от щастието,
че живея!
Ще ми дадете ли една такава вечер?
***
Аз вървя
през заспалия град
и паважът
под мен се огъва.
Светлините
отдолу горят.
Небесата
над мен се разпъват.
Дишам
въздуха пресен
и лек.
Имам чувства
и мисли,
и вяра.
Как е хубаво
да си човек -
сам за себе си
да отговаряш.
Да усещаш
дълбоко в гръдта,
че заблудите
сам си изстрадал,
че свободен
вървиш през града
като символ
и истина млада.
***
Съвременнико,
не маймуната определи
същината ти,
макар че от нея започна
твоят ум.
Имай топли очи,
господарю
на светлината.
Не мечтай да обраснеш
под новия си костюм.
Нашите дни
са трудни.
Изстудени от атом - от сърца
са нагряни те.
В тях ликът ни човешки
постепенно се губи
и те питам аз: -
докъде?
Докога ще настръхват
от ужас
антените?
Докога ще играем
със смъртта
на въже?
Аз не искам да стигнем
до мозъчно топене,
нито да падаме
по асфалта нажежен.
И макар че двубоят
не от вчера започна -
да не крием главите си
в шепи
и дим.
Нека будни държим
очи и слепоочия,
всичко „за” и „против”
отново
да преценим,
та в потока от дни
след нашето време
да каже потомъкът,
устни присвил,
не: - разумът стигнал
до самоунищожение,
а: - разумът
се вразумил.
ВРАГ МОЙ
…И за да ме увериш,
че си брат мой -
пръскаш срещу мен любов
в слюнката
от лицемерие.
Вдигам срещу теб ръка!
Но къде потъна удара?
С ОЧИ КЪМ БЛОКАДАТА
НА КУБА
През моя прозорец не влиза нощта.
Изгаря я с ток
нажежената жичка над мене.
Една пеперуда
усилено търси смъртта,
но има стъкло
между нейната глупост
и нея.
Аз чакам деня.
Не съм пеперуда.
Не искам да бъда сега изгорен,
макар от лъха на смъртта
да съм буден.
Аз чакам.
Ще видя и новия ден,
излял над света постоянното светло.
В очите ми само
безсънието ще личи.
Но все пак ще има трева по полето
и вечер ще има щурци.
А тази нощ?
Тази нощ нека бучи.
И нека предчувстват смъртта
разтрепераните антени.
Уверен съм: моите будни очи
ще бъдат стъкло
между нейната глупост
и мене.
БЕЗСИЛИЕТО
На Александър Геров
Усещането е познато.
В главата пулсът ми кове.
Един праисторичен вятър
разделя хората на две:
на безобидни, на безлични,
без свое мнение и глас,
и личности, които мислят -
сред тях бих искал да съм аз.
И там, позиция намерил,
пътувам през деня голям,
на себе си до мъка верен,
безсилен да се боря сам,
че мойта гражданственост свършва
с един неутолим копнеж
да няма гласове прекършени,
да бъде въздуха по-свеж,
изчистен от лъжи безшумни,
налян със млада светлина,
и хората да бъдат умни,
да не подвиват колена.
Безсилието ражда сила!
И аз се мразя в този миг.
Усещам в мене да напира
една вълна на гняв и вик.
И в себе си се мятам бясно.
Отново съм неукротим.
И чувствам безпределно ясно -
такъв съм днес необходим.
В ТИШИНАТА
Звездата ме огря на онзи връх.
Блестящият й дълъг лъч,
изтеглен като златна нишка,
ми светеше по моя път
и тази нощ ми бе водачът верен.
И аз вървях.
А тръни и треви
задържаха краката ми, шумяха,
но аз не гледах тях,
защото в мене
нощта преля
спокойното си равновесие.
И в този миг обичах тишината.
Обичах моята звезда над склона.
Обичах малкото село пред мен.
Обичах бягащите жълти струи
по равния асфалтов път.
Обичах ниските скали, тревите,
дъха на бора прекатурен
и чувствах, че зад канарите
зачева тръпката на буря.
КОМСОМОЛСКИ ДЕН
Той ме събужда сутрин
както всички дни.
И аз пътувам.
Пристигам в село Комунига,
а там, във клуба задимен -
разговор за комунизма.
И с едрите младежи остро спорим,
защото стъпките на комунизма
по чуките насам едва личат.
А после дълго, в стаята за гости,
не иде сън и аз не спя,
и гледам как звездите гаснат
в стремежа си
да долетят до нас.
И чувствам по дъха на пролет
как в тъмните полета, под нощта,
измъчени от скалната земя,
поникват
мънички треви неуморими.
И аз не мога да съм уморен.
Заспя ли, и в съня си виждам
своя комсомолски ден.
УВЕРЕНИЕ
КЪМ РЕВОЛЮЦИЯТА
Ти не си за нас само
в боевете с куршуми,
в пробитото
със щик сърце.
Днес си в истинността
на нашите думи,
в сътвореното от нас
с ръце.
И затова ни е
толкова тежко
да се борим
със твоя враг,
който в нас самите
се е загнездил
и отвътре
подава знак
да вървим
към уютното щастие,
към домашния
тих покой,
да стоим встрани
безучастни
към всеки наложен двубой.
Революцио
наша насъщна,
продължаваща
в милиони гърди.
Ние окончателно
ще те извършим.
И в себе си
ще те сътворим.
ПЕЙЗАЖ СЪС БОР
Тиха вечер.
Изстинала есен
с умъртвяващи
силни права.
Само борът е още чудесен
с извисена и дръзка глава.
Той боде.
Той вдига нагоре
и пробива
снишения свод.
Той разбира смъртта
и се бори
за залената педя
живот.
СКРЕЖ ПО ПРОЗОРЕЦА
Разсъмва се в стъклото заскрежено.
И виждам как в кристалите изгрява
едно голямо слънце, раздробено
на много мънички слънца.
А вън?
А вън е толкова красиво.
Светът блести, блести като момиче.
От острите пера, игли, ресници
той взема цъфналата белота
и със лъчите слънчеви я пали.
Дори колите някак по-блестят
зад камъка на чудните книстали.
Но после, после стоплената печка
стопява бавно блясъка златист
и вадички потичат в тихи капки
по вече неискрящото стъкло.
Сега и в мен не е така красиво.
Една тъга наивна ме залива.
Ще чакам утре пак да се разсъмне.
СЕПТЕМВРИЕЦ
Беше някакъв другоселец,
дошъл да споходи свои.
Но така се случи, че ето -
тук го завари боя.
Беше бавен и недовиждаше.
Все си триеше очилата.
Не умува дълго - сви се
до залегналите по земята.
Стреляше бавно, уверено,
без припряност и настървение.
Но куршумите му равномерни
имаха точни попадения.
Не пожела или не свари -
не се изтегли към върбалака
и един приклад го удари,
тъкмо си триеше очилата.
Може би искаше да види -
те приличаха ли на хора
или литналите гласовити
лястовици отгоре.
Но видя нещо непонятно
пред очите му да светва -
една смърт, каквато
предпочитат мъжете:
смърт спокойна и небогата
на сълзи и на съвети -
проста смърт, от която
се разсъмва по върховете.
КОВЧЕЗИ
Вечерта на 19. IX. 1944г.
на площада в Перущица бяха
поставени 22 ковчега на ятаци.
Колко страшно бе и колко ново.
Като че ли будни бяха те.
Всичко бе за тържество готово.
Аз стоях с очите на дете.
Още виждам новите ковчези,
оросени с плъзнала смола,
във които -
мъртви -
бяха влезли
двадесет и две тела,
от метала станали по-тежки,
придобили мирис на земя,
но спокойни,
все така младежки,
като буйни житени зърна,
дали толкоз много на живота,
че сами изгубили живот…
Падаха звезди отгоре с грохот
над събрания
смълчан народ.
Плачеха жените в тишината,
потопени в жълт накъсан здрач,
и тежеше,
мъчеше сърцата
майчината
силна песен - плач.
О, не мога всичко да си спомня.
И не чувствам както в оня час.
Виждам само мъртвите -
огромни,
чувам ясно своя собствен глас
да се слива плътно с гласовете,
съживили някога нощта,
и долавям тиха вита песен
от кавалите на вечността.
——————————
ПРЕД МИНАТА
——————————
ПРЕД МИНАТА
Денят попи в отсрещните бърда.
Мъжете
бавно се тъкмят за слизане.
А лампите им късат вечерта,
на върволици пламъци
нанизана.
Отдясно
някакъв мотор гърми.
На Арда притокът подема
и отпява…
О, в този късен
непредвиден миг
какво със тези хора ме сближава?
Не зная
как ще минат мойте дни.
Не зная в кой път
утре ще отбия.
Но благославям този кратък миг,
във който „аз”
полека става „ние”.
РАЖДАНЕТО НА ДЕНЯ
Колко трудно
в небето
се ражда денят.
Всеки миг светлина
е стократно изстрадан.
А комините тук
непрестанно димят,
претопили
човешко безсъние
в радост.
Но очите, напрягани дълго,
болят
и не виждат
изляното слънчево злато.
Той -
работникът, -
който е правил деня
не усеща сега светлината.
Той си тръгва спокоен
и тих
за дома,
а в главата напяват далечни сирени…
После идва сънят като тиха вълна
да избистри кръвта
в уморените вени.
И едва посред пладне,
когато навън
всичко диша лъчи и небето е бяло,
той се вдига
и мисли след здравия сън:
„Хубав ден!
Какво слънце изгряло.”
ТЮТЮНЕВИ НИВИ
Изсушени от южното слънце,
те лежат като светли петна
по извития гръб на баирите.
С цвят на слънце тютюнът изгрява
и жените, с прелитащи пръсти,
го обират листо по листо.
А над тях все летят вагонетки
по безкрайната въжена линия
и им носят добри новини
от мъжете, излезли отдавна
по далечните цинкови мини.
Тази пееща въжена линия!
Тя им сочи и в двете посоки
накъде да поемат на път.
Но те тръгват в по-друга посока.
Свели гръб под големи кошове,
те потеглят към белите къщи,
озарени от светлото злато
на коравата своя земя.
Ардино
ЗА СМЪРТТА
На Костадин Стоянов
Аз бях те забравил и ме е срам.
На родството връзката се е протрила.
И ето - научих
в един ресторант,
че в рудник бил си загинал.
След удара всички край теб дошли
и здраво
момчетата
рили…
Таванът те бил сковал с игли.
Таванът бил много по-силен:-
изтрил от лицето ти жълтите лунички
и русите чорли слепил с пръстта.
Не успели
децата ти
да те целунат.
Само
видели
кръвта.
…Аз бързо платих.
И стоях.
Не плаках, защото не мога.
Но остро усетих - поби ме лек страх.
Тревога усетих.
Тревога.
Аз зная:
смъртта не е наша съдба.
Дълбоко кръвта в нас пулсира,
но животът и днес е борба
и ако трябва,
значи трябва да се умира.
СТИХОВЕ
ЗА ШОФЬОРИТЕ
Камионите тежко дишат.
Те прогонват и моя сън.
Светлините им нещо пишат
по сгъстения мрак отвън.
Светлините с ръце опипват
оцветения в жълто път,
а мъжете, в кабините скрити,
зад воланите строго бдят.
Тези хора, не мигващи хора!
Как са чужди те на нощта.
Те приличат на метеори
в бяг пред собствена светлина.
Те изгарят с любов очите ми.
И макар, че съм сам и тих,
аз живея със този ритъм,
който в техния път открих.
И ги чакам да мога утре,
щом във видело полетят,
да им викна: „Добро утро!
Ето, вече дойде денят!”
РАБОТНИК
Аз съм работник.
Всяка вечер
задавам въпроси
към деня,
който си е отишъл.
Питам го:
как те преживях?
Какво оставих във тебе?
Има дни,
излетели по вятъра.
Но има и дни,
в които един глас
бърза
с богатия отговор,
че съм издигнал една пещ,
изорал едно лозе,
изрекъл дума,
красива
като ръзсъмване.
Тогава,
в щастливата вечер,
запалвам голям огън
и се грея до късно.
На другия ден
отново отивам
на работа.
СТИХОВЕ ЗА ПРОЛЕТТА
И ЗА ХОРАТА
Пролетта се изсипа над нас из ведро.
И тревите набързо изправиха стръкчета.
А комините с дълги горещи ръце
очертават в небето приветствие,
но го трие зеленият вятър.
Колко проста и нужна е тук пролетта.
Ето - весело смените тръгват навън,
напоени все още със дъх на желязо,
а над тях уморено се свлича нощта,
пролетта ги поглъща и прави щастливи.
Над завода гори непрестанният пламък.
По полето поемат прегърнати двойки
и се чува гласа на лирична китара.
И се радва човек, и не иска да спи,
а е нужно да спи, че и утре е празник.
ЖЕЛЯЗО
Мъжете нямат весели лица.
Те евтино не бързат да се смеят,
но с пламъка на техните сърца,
до бяло нажежен,
металът грее.
Къде е тук превитият човек,
в заводите за хляба само влязъл?
Те вдишват въздуха със задух лек
и радват се на живото желязо.
Желязото!
То с ярка светлина
понесено през шум, вода и пара,
подобно мълния над равнина
с върха си здрача разреден разпаря,
издига се с крила на вятър свеж,
не гаснещо
кръжи неудържимо
и спира пред най-новия строеж
в бетона му спокойно да застине.
ЖИВИЯТ ЛЕНИН
Пред завода е поставена
скулптурна фигура на Ленин
Изкован от заводско желязо,
на гранита стои мълчалив
и от хорската обич белязан,
той е пак като истински жив.
С понаведен каскет над очите
по ковашки е весел и прост
и на всички тук толкоз прилича,
че не може да мине за гост.
С прах полепнал, отдавна е станал
всекидневен и много познат -
като тази гореща стомана,
денонощно която коват.
И мъжете, които грижливо
палят пещи и греят метал,
в него живия Ленин откриват,
щом в труда, в някой ден натежал,
им потрябва съвет или сила,
или руда за новия цех
и тогава те всички се сливат
с най-голямото живо сърце.
ОТГОВОР НА ПИСМО
Ти пак ми пишеш -
знаех за какво: -
добре ли съм на новото си място.
Разбира се, добре.
Приличам на дърво,
което бързо враства.
Тук има хора по-добри от мен,
по-груби -
с едри, тежки длани.
Но в тях животът тъй е отразен,
че всяка радост могат да обхванат.
Те нямат нощи - имат ден.
И той
е сбран в дълбока,
непрогледна мина,
примесен с постоянен вой
на камъни разбити
и машини.
Аз често слизам в тъмното при тях.
О, как е дързък този труд подземен.
Те гледат просто, дишат скален прах
и по челата им се вият вени.
Водата капе.
Камъкът мълчи.
А лампите са мигащи очи.
Изпратеният въздух с компресори
свисти
и дава сили да се борят.
И те се борят сигурно,
без страх
във тази хищна, дяволска трахея
и пълнят моя мозък със кураж
да работя,
да дръзвам,
да живея.
А ти ме питаш -
още ли звучи
на оптимизма
звънката камбана.
Звучи!… Животът е голям и чист,
когато
между хората застана.
