ТАТЯНА ЛЮБЕНОВА – „У ДОМА”
У ДОМА
електронна книга
Посвещавам на своето родно място,
на родителите си и брат ми,
на родния дом
——————————
СЕЗОНИТЕ НА ВРЕМЕТО
——————————
***
Лятото мирише
на трева.
И на тежко жито.
Кестеново тъмна
е пръстта,
като топло вино.
Тъмна,
като зряла вишна
нощ
тихо се надвесва,
приютила
в своя сън дълбок
непозната песен.
Аз се връщам
при Земята пак
ласка да подиря.
При началото
на моя свят.
И… да си отида.
ПРОЗРЕНИЕ
Като мълчание на птица,
светът остава спотаен
в изплакалите се зеници
на този дъжд непримирен.
Несбъднати остават дните.
Като предсказана любов.
Узряват в дланите ми вишни
и обещават щедър плод.
Във него свети мъдър огън,
но с неразумна светлина.
И аз не се прощавам още
със болката и със смеха.
И пак се връщам при земята,
където зърното кълни.
Неутешена, но богата -
със неотгатнати черти.
ПЕСЕН
Тежко жито ще роди земята.
Мама ще омеси топъл хляб.
Ще налее черно вино тате,
скътано за мен - от есента…
И когато натежали стъпки
тишината в двора огласят,
ще поръси потъмнели пръски
силен и внезапен летен дъжд.
Вятърът във клоните притулен
ще разбърка моите коси
и като очаквал дълго влюбен
ще запали трепкащи звезди.
А пък аз ще дойда тази вечер
да потърся думи от преди,
за да ги превърна в малка песен -
като хляб и вино да тежи.
ЖЪТВА
Житата привеждат чела натежали
над плодната юлска земя.
Край нивите спира пак жътвено Лято
и сладко мирише на хляб.
Пшеничено Слънце по устните пари
и свети в очите му смях,
отронващ се бавно в ръцете ми млади
на житени тежки зърна.
Минавам през нивата - боса и лека,
по топла от слънцето пръст.
След мене остава широка пътека
от жътвено-острия сърп.
Земята прилича на дом, който чака,
с отворени, светли врати.
А в моите длани светът е начало
с познати и близки черти.
***
И не зная защо, без да искам,
пак ме тегли оная земя.
Да избягам от нея не искам.
Да се върна? Не мога сега.
Всички пътища тръгват от нея
да се скитат сами по света.
И вървях аз по тях, а над мене
пада сняг, плака дъжд, слънце гря.
И вървях. В щедростта упоена,
с чужди длани делих радостта.
А тъгата остана, стаена,
като въглен горещ в пепелта.
Срещах зло и добро, и нерадост.
Пях, а мъка скова песента.
Чужди друми. Открадната радост.
Огорчена от думи душа.
И не зная защо, без да искам,
затъгувах за тая земя -
да се върна при свети и близки,
като детството скъпи, неща.
Да се върна при длани, с които
ще деля и скръбта, и смеха.
И ще свети в небето ми чисто,
ненаписана пак, песента.
***
И се залюляват дните.
Радост - скръб.
Живот - и смърт.
Пролет - есен.
Лято - зима.
И вървиш по своя път.
Парят сълзи - смях прозвънне.
И от радост - загорчи.
И си казваш:
да осъмна!
Утре идат нови дни.
И все чакаш от зората
да ти върне мъдростта.
И надяваш се потайно
да се случат чудеса.
И се залюляват дните:
радост - скръб,
живот - и смърт.
Пролет - есен,
лято - зима.
Друг върви по своя път!
ТРИПТИХ
1.
Тъмна, сочна плът Земята има.
Съблазнително-неуловима.
Сокове невидими през нея
жадно своето начало дирят.
При живота може би се връщам -
тези пъстри цветове не са ли думи?
Тези капки светлина в тревите луди,
те не крият ли онази музика,
дето все сънувам и изгубвам?
Ще се върна - вярвай ми!
Невидим, моят Дух оттука преминава
и събира непонятни думи,
камъчета бели, минзухари,
мащерка, омайниче, камбанки.
И ги вплита в музика!
И плаче.
2.
По зеленикавите сипеи
единствено горещо Слънце
слага устни парещи.
По зеленикавите сипеи,
по камъните голи,
от Слънцето нагрети,
не цъфтят онези нежни,
крехки и уплашени цветя.
Мълчание се крие в тях.
И с равен говор само
Реката
опровергава тази тишина!
3.
Аз слушам Тишината.
Тя говори.
Такива сочни думи
в мене рони.
И звук по звук,
събирам ги за песен.
Но няма път към песента ми
лесен!
***
Ето, минах по тази земя -
тържествуваща щедрост и слабост,
светещ дъжд и горчива роса,
зла отрова - опиваща сладост.
Пожелаха ме властни очи,
а живях в самота и умирах.
Зная истина що е - лъжи
огорчиха най-крехките мигове.
Като есенен лист потъмнях
и от огъня белези имам.
Ала мъдра не станах и пях.
Тази песен е моето име!
КОРЕН
Попитайте ме нещо за Земята.
За мъката й - сушава и зла.
За палещата жажда, от която
остават класовете без зърна.
И ухапете с тъничка усмивка
Душата ми - оголено-сама,
за всичката безумна поетичност,
с която любовта си там зася.
Попитайте ме! Не от чисто злато
е коренът ми! Но не е и сляп.
И си свалете маските, когато
със вас ще разговаряме за хляб.
ОБЕЩАНИЕ ЗА ВРЕМЕ
Ще капне дъжд -
солен като сълза,
над нелюбовната Земя, да я измие.
Ще капне дъжд! Напъдена, сама,
с тръпчива жажда, тя ще го изпие.
Ще капне дъжд…
дано да просветли
очите й - прозрачни и зелени,
тревите й дано да осени,
и пътищата й - неозарени.
Дано разтвори
сухата й гръд,
за да приеме идещото семе -
най-просто отрицание за Смърт,
най-щедро обещание за Време!
ДИХАНИЕ
І.
И чувам цялото дихание на лятната Земя.
Отнемат звуците умората безмерна.
Звездите я поглъщат с мека светлина.
И не прилича Космосът на бездна черна.
Светулките са слезли - тайнствени звезди.
И ароматът див на билки те опива.
И огънят в огнището додето догори,
Душата удивена си почива.
ІІ.
Свети Млечният път.
И по сламата Кумова стъпваме.
С тъмен говор реката напомня,
че Времето бавно струи…
А в тревите светулките,
със запалени вечни фенерчета,
му показват пътеката,
по която върви.
И… върви.
ЛЕТЕН ДИПТИХ
1.
Нивите му златни,
хълмите зелени.
Лятото се връща
със очи засмени.
Весело намига -
хайде, тръгвай боса,
че не ти ли стигна
зима белокоса.
В селските градини
кипрят се цветята.
Лястовици сякаш
кроят небесата.
Слънчогледи клатят
слънчеви главици.
Ветровете носят
гласове на птици.
Щъркелите тракат -
идвай на реката!
Но ме носи влакът
далеч от чудесата.
2.
Белите облаци
станаха розови -
Лятото шета навън…
Розови утрини,
розови залези -
бледа луна като в сън…
И свечерява
над летните хълмове,
метнали губер зелен.
Може би Времето
там ме причаква,
с поглед за мен
отреден…
ДИПТИХ ЗА ЖИВОТА
1.
Не си е тръгнало все още Лятото,
макар небето да е тъмно синьо…
Дълбоко в него прекосява лястовица
и с устрема си във душите ни посява
надежда, че не си е тръгнало все още
Лятото…
И като гълъбовите пера - въздушно-леки,
по улиците ще се движим -
слънцекрили
и няма нищичко да ни тежи,
дори и мислите -
на Зимата за дните идващи.
Не си е тръгнало все още Лятото!
Не си е тръгнало…
2.
И нека пази Господ във Душите ни
на слънчевите думи смисъла.
Защото Времето все повече скъсява дните ни.
Не можем вече нищо да поправим -
ни чуждо, нито свое…
Очите остаряват
и блясъкът им пъстър се стопява.
А Слънцето ни лятно
над нашите Реки преваля…
И нищо, че на ябълки мирише още,
че тука пътища на птици се пресичат.
Довява Вятър дъждовете нощни.
Небесните коне пасат поляните на Господ.
И ни очакват!
ОЦЕЛЯВАНЕ
Сега навън се гонят Ветровете.
И Лятото препуска през нивята.
И там, едно далечно бедно Детство,
внезапно се стопява в синевата.
А нивите ожънати златеят
и над полята тегне маранята.
И Слънцето лъчите си пилее,
изгарящо тревите и цветята.
Сега сме в най-дълбокото на Лятото.
Реките мързеливо са застинали.
И рибите се крият във подмолите,
да търсят животворна хладовина.
А ние? Може би ще оцелеем някак
под тази поднебесна жар на Времето.
***
И ако някога и си тръгна,
нека да е Лято.
Да бърза моята река надолу,
към полята.
Да блъска камъните с бяс
и да ги претъркаля.
И да измие слънчев прах
лицето й, окаляно.
Да съхнат златните треви
в ливадите унесени,
Крило на щъркел да трепти.
И славеева песен.
ПРОЩАВАНЕ С ЛЯТОТО
(диптих)
1.
Каньоните на моите Реки са бавни…
Зеленото им ме успокоява,
разтваря ме и ме обсебва…
Все още Лятото е тук.
Тече ленивата Река.
Рибари хвърлят въдици във звездни нощи
и дебнат в тъмни вирове сомовете,
излезли да ловуват…
Там, дето аз не съм…
А над града трепери маранята от Деня.
И слънцето я позлатява…
Белее каменният град, погълнал
хиляди съдби - нееднородни…
Къде се сбират лястовиците - не зная.
По-рано се редяха тук, по жицата,
за да се учат младите ята как да излитат.
Спектакъл грандиозен на Прощаването…
Летяха привечер в дълбокото Небе
и разкрояваха прозрачната прохлада…
Ще гледам как смрачава бавно.
Просветва първата звезда.
И лястовица закъсняла пресича небосвода…
Градът запалва нощните Слънца…
А облаците скриват магистралите на Времето.
Как ще намерят Пътя птиците,
които тръгват утре?
2.
Щъркелите си отидоха.
Без да кажат: - Сбогом!
Без да кажат:
- Ще се върнем
идващата пролет!
До тогава! Да сте здрави,
че пред прага - зима.
С някой да сте и до огън,
в къщи хляб да има.
Зло да спи под тежък камък,
да не ви застигнат
лоша дума и измама,
болест и интрига…
Ново слънце да дочакате!
И гнездата наши
да опазите. Ще дойдем!
А сега: - Със здраве!
Щъркелите си отидоха…
ЗРЯЛО
Лятото на кръстопът е седнало.
С нещо се прощава, но не плаче.
Нивите в нозете му са легнали
и реките му текат прозрачни.
Като хляб, под връшника изпечен,
пръхкава и топла е земята.
А клонят към късната си есен
слънчогледите. И тишината
бавно се разстила над тревите,
цветовете им изпива бавно.
Замълчават птиците. И дните
все по-къси стават. И по-равни.
И е бездиханно вече Времето -
бяло и овално. Като камъче.
Лятото на кръстопът е седнало.
С нещо се прощава, но не плаче.
***
Оттук да почне Лятото.
Но то си тръгва.
Зелено стръкче между зъбите.
Ръце в джобовете.
И бистри са тревите още,
ала там потъват
капелата му сламена,
сандалите му леки.
Оттук да почне Лятото.
Но то си тръгва.
Не пари слънцето
и облаците се прокрадват.
Мълчанието
с тъжни гласове е заредено.
И празни са гнездата.
Изоставени.
Оттук да почне Лятото.
Но Аз си тръгвам…
СБОГУВАНЕ
Свечерява.
Резен от луна
все по-ярко
във небето свети.
Вдигат
корабните си платна
облаците бели -
и потеглят…
Марс се смее -
ален и голям,
а Венера -
тайнствено намига.
Юпитер -
огромен бял брилянт -
върху рамото на хоризонта
слиза…
И Градът -
в стотици светлини -
привечерно, в тишина
пулсира.
Август сбира
летните си дни.
Нещо си отива
от Всемира…
***
Лятото умира -
неизбежен миг.
Птици си отиват
със прекършен вик.
Клонче кехлибарено -
грее есента.
Огънче запалено -
мека светлинка.
Натежава сладостна,
песенна лоза
като неизплакана
слънчева сълза.
Ние мълчаливо
свеждаме глава -
щедра и горчива,
мъдра красота.
***
Нищо, че те няма,
мое Лято…
Нищо, че изтече
през очите ми.
И не се докосна до Душата.
Нищо, че потъна във Реката,
в най-дълбокия подмол на Времето,
скъпоценният ти блясък…
Нищо…
Тук, под Пладнето високо,
само Грижа неотменна
ме съпътства.
Нищо, че те няма,
мое Лято!
Блясъкът ти се заплете
във косите ми
и преля виновно във
Сълзата…
***
Боже,
някога беше дълго Лятото.
Имаше Време в него за всичко -
в тъмните вирове да къпем телата си,
рибите с кърпа да хващаме, миди да сбираме.
Имаше време за скитане и за палуване,
летните бури перяха Небето до посиняване.
Имаше време над нечия чужда съдба да мъдруваме
или със своята - да се надбягваме.
Да си крадем плодове и с разбито коляно
вечер във къщите наши да се прибираме.
Боже,
някога беше дълго Лятото…
Лятното Време изтече в Реките посърнали.
Няма го Лятото, няма го вече Лятото.
Някъде нивите пусти
са го погълнали…
КРЪГОВРАТ
Есенни полета. Слънчеви лози.
Медена монета - Слънцето гори.
Медена монета - слънчеви лъчи,
меден сок наливат - сладък, та горчи.
В избите дълбоки виното кипи.
Лудата му болка блъска и искри.
После уморено стихва и мълчи.
Мъдро и червено - истини таи.
Може би е вино нашият живот -
кипнало и силно, мъдро и добро.
Утре ще го върнем в топлата земя
и ще го превърнем в слънчева лоза.
Слънце ще я грее, дъжд ще я вали.
Сок ще се налива - сладък, да горчи!
***
Понякога искам
да стана прашинка
от топла земя.
Да се превърна
в червена,
ожарена клонка
от петнистия дъх
на Есента;
в предзимен цвят,
разтворил
крехки листца
срещу бялата болка
на риска;
в ледна рисунка
върху стъклата
на онемялата Зима.
В крило на Птица…
И да живея просто!
ДУША
Орат онези трактори пръстта,
обръщат до изтръпване земята -
дълбока е човешката Душа
и сушавата болка все отмята.
Отърсва глухите си страхове,
в окото слънчево потъва бавно,
заспива насред голото поле,
а сънищата и са все неравни.
Безореолна, боса и сама -
пресява топли семена и мисли.
А грижата остава все една -
дали ще бъдат посевите чисти,
че в тях се сбират мирисът на хляб
и сладостта солена на ръцете.
И цялата огромна тишина,
с която плод се носи под сърцето.
Орат онези трактори пръстта,
обръщат до изтръпване земята -
дълбока е човешката Душа.
С пшеничена надежда е засята.
ОТСЪСТВИЕ
…Но тази вечер лястовиците
ги няма…
А може би излязох късно
да ги търся…
Дали ще ги намеря някъде
във Времето,
което между пръстите ми
се изплъзва?
И над баирите се спуска
Привечер,
но и във тъмното проблясва
златна нива…
И всичко тук е вечно,
само аз съм временна.
Нощта небесните пътеки
скрива…
***
На треви изгорели мирише
и на гроздова мъст…
Уморено, Времето диша.
В коловозите - пръст.
Натежава в смокините сладост.
И тежи тишина.
Над полето, скорците на ято
търсят си семена.
Лунна сянка нейде белее,
слънце ярко блести.
Тъмно синьо, небето море е…
Есента мълчи.
Неотменна е тя, неотменна…
Влез във нейните дни.
Приеми я цветна, не тленна.
И… бъди!
НАСТРОЕНИЕ
Издухва Вятърът жарта на Лятото.
Небето опустява от крила.
И земните неща загубват Светлината си,
ала я няма още есенната пъстрота…
Умората от слънцето надвили,
потъваме във нощната тъма,
когато привечер, над всичко живо,
се спуска благодатна Вечерта.
ЛИРИЧНО
Да погледам навън Есента -
с тези тънки, оголени клони,
как внезапно тя посивя
и към Зимата лист отрони…
Една стройна и бяла бреза
свети гола във тъмнината,
дала своето злато и тя
на самотната Зима в отплата.
***
Ето, първият есенен дъжда заваля,
с хладни пръсти докосна Земята.
Сгорещена от летните страсти, тя
задимя, отдадена, златна…
По стъклата се стичат дъждовни сълзи,
а за слънце жадува Душата.
Преминава годината. С нея - и ти.
Като зрънце потъваш в земята.
Гледаш Времето - бавна река, то върви,
без значение вече е всичко.
И борбиците днешни, с дребнави лъжи,
са безсмислени и безлични.
***
Когато гледах оголялото небе,
зад сребърните облаци, там нейде,
видях далечните очи на Зимата,
предупредително във мене взрени.
О, тя е толкова неотменима!
И в нейното мълчание се чува
най-оглушителният звън на Времето,
което се изнизва покрай мене.
А облаците бавно отминават.
Небето става синьо и дълбоко.
И аз за Зимата забравям…
Сега съм още тук,
в една спокойна, щедра Есен,
в която златно и зелено се преливат,
цветя цъфтят и ябълки узряват
и гроздовете сладък сок наливат.
И мисля си, че имам още Време,
че Слънцето в душите ни оставя
следи от августовски вечери,
и речни приказки, и птича песен…
Но нейде там, зад сребърните облаци,
далечните очи на Зимата
ме гледат!
***
Небето е безпътно
и обезкрилено…
Тръгнаха си птичите ята.
Старите завои на Реката
светят,
сякаш са огледала.
В сухото корито
дъжд излял е
сребърната своя
благодат…
А мълчанието
приказка разказва -
слуша я стаена
Есента…
ПЪРВИ СНЯГ
Не спускай завесите…
Нека погледам снега,
додето е бяла Душата му още
като кокиче…
Додето е чист, недокоснат и непосивял
от саждите хорски
и пътища безразлични.
Не спускай завесите…
Дете е снегът сега,
току-що пристигнало на Земята.
Той нищо не знае -
ни злоба, ни ярост, ни кал -
до Бога е близко душата му,
като децата.
Не спускай завесите…
Нека погледам снега.
Духът ми да тръгне обратно
към бялото детство.
Да потъваме бавно
в ослепителна светлина -
аз и снегът…
И… Небето!
***
Затрупва сняг
пътеките и хората -
кристалчета
умислено валят.
А седмиците
просто изхвърчават.
Валят снежинките,
засипват в бяло
дори най-мръсните неща…
И скоро посивяват.
А после бавно
се превръщат
в мъртва кал…
И Времето
се е окаляло дори.
И няма днешни,
нито бъдещи черти.
ЗНАМЕНИЕ
Нотописът на зимните птици
по снега на кристали звъни.
И трептят заскрежените жици,
снежен прах над земята вали.
Иде слънцето и ги разплавя -
иде пееща, светла вода.
Тишината е звучна и плави
по реката зимна тъга.
И тече в мен вода, и изтича
от уплашената синева.
А под нея едно кокиче
с тънка шпага пронизва света…
***
Вятър ще издуха снеговете.
Ще изпръхне зимната земя.
Ще покажат мокрите нослета
крехки, нежни, пролетни цветя.
А Природата ще се наметне
с нова дреха от зеленина.
И така ще скрие от лицето си
голата и зимна грозота.
Птичи гласове ще се обадят.
Слънце ще се щурне в утринта.
Само аз не знам дали ще вярвам
още в пролетните чудеса.
***
След дългото мълчание на Зимата,
прииждат слънцегласи ветрове.
И в мен се разлюлява пак незримата
надежда за зелени класове.
Изправени и крехки като лъкове,
със коренчета - сякаш тънък лен,
в които се разлива сладост стръкова
и се събужда утрото от плен.
Земята топлоока ги е кътала
за първия си безметежен ден,
та в кротките й, още тъмни скътове,
да се огледа този свят. Роден!
Да забушуват утре в светли пирове
дървета, аромати и треви,
лавини оглушителни и сривове
да не заплашват ничии следи.
А Слънцето да дойде като птицата,
възкръсваща сама от пепелта.
И да ме милва ласкаво пшеницата,
спасила ме от зимна самота.
СТАРОТО ГНЕЗДО
Старото гнездо е много тъжно…
Тази пролет щъркелите на дойдоха.
Може би са вече остарели
и е непосилен за крилете
пътят им обратен към дома?
Старото гнездо е тъй самотно…
Цяла пролет то таи надежди -
може би ще прилетят децата,
може би са малко закъснели…
Но не стъпи никой във гнездото…
А пък то сънува дълго, дълго:
плясък на криле и трак от клюнове,
в пренаселеното му пространство -
малки щъркелета… Но ги няма…
Не дойдоха тази пролет птиците.
Може би гнездо са свили другаде,
дом са съградили - със обичане?
Сплетените здраво тънки пръчици,
бавно се разпадат. И умира
Старото гнездо…
ПОКЪЛВАНЕ
Поетични семена
във Душата ми покълват.
Пролетната светлина
гони зимното безмълвие.
Някъде тече река
и отнася тишината.
И прозвънва звучността
в бързеите й разлята.
Благи вести носи тя.
Благи вести, сладки думи.
Никне по брега й злак,
струи - като водни струни
сътворяват песента,
хуква по поля и друми.
И на вашата врата
ще почука ранобудна.
***
Див трендафил и алени макове
край шосета и линии влакови;
и акации ароматни,
и липи медоносни и златни…
А пък твоето Време минава,
все по-малко, малко остава.
Само птиците тук пребивават
и пътеките във забрава.
РАВНОДЕНСТВИЕ
Колко много неща за обичане…
Колко много неща за любов…
А пък Времето ни изтича
и животът е все по-суров.
И се буди изневиделица
калдъръмената Душа,
сред бушуващи цветни виелици,
в бяло-дъхава тишина.
Разцъфтели са всички дървета
и зеленото ярко блести.
В коловозите макове греят
и излъчват червени искри.
И липите цъфтят отскоро
и заливат със аромат
хора, пътища и дворове,
носят сладост и благодат.
Нежно синьо се спуска Небето.
Лястовинка щастлива крещи.
И е чисто зеленото, свети.
А на прага - Лято стои.
МЕДИТАЦИЯ
Затвори си очите. Нека се втурне Реката,
по пенливите бързеи, луда глава да троши.
Край папурите нека се губи, а сетне, огрята,
пак да хукне по своето русло с искрящи вълни.
Не отваряй очи. А изтичай със нея в полята.
В тъмни вирове спирай, почивай под светли върби.
Пещери да те мамят, със тайни съкровища златни,
отмини ги и плувай в прозрачно-зелени води.
Ти си речният Дух. Всички Риби са ти подвластни.
Могат тайна да пазят в смълчаните речни води.
И в подмолите могат даже тази мечта да опазят.
А пък тя ще изчезне, когато отвориш очи.
ПРИЗНАНИЕ
Благодаря на Господ, че видях
как идват лястовичките
и как си тръгват;
как зидат своите гнезда от кал
и учат малките си да излитат
стремително в дълбокото небе.
Благодаря на Господ, че видях
как зрее гроздето в асмите стари,
как светят веселите му зърна
и после как ги рони суховеят…
Благодаря на Господ, че вкусих
от виното искрящо и пенливо,
че чух на песента гласа звънлив
по слънчевите покриви на Времето…
——————————
РАЗГОВОР С КЪЩАТА
——————————
***
А възвишенията светят в лятна риза.
Слънчево-руса нивата блести.
От хълмовете Детството ми слиза -
да ме разпитва за онези дни.
Метличини пред стъпките му лягат.
Безсмъртниче ги мама назова,
Защото дълго в стаята ни бяла
излъчваха небесна синева.
И тичахме по улиците боси.
И беше като кадифе пръстта.
И край завоите на Вит какви въпроси
разпъваха незрящата Душа!
Когато мама беше още млада
като мадоните на майстор стар.
И носеше на вино и на работа
баща ми - дърводелец и лозар.
В градините се смееха невени.
Лозниците тежаха от грозда.
И капваше в очите ми засмени
кристалче от любовната тъга.
Онази първата, неизразима,
която е окото на света.
Тя нямаше едно едничко име,
а много и безкрайни имена.
От хълмовете Детството ми слиза,
с очи като метличини добри.
С безсмъртния си поглед ме пронизва
и отминава. Без да промълви.
***
Когато много ти тежи,
мисли си за онези,
които те обичат;
мисли си за прозорците
на къщата от детството,
които още светят;
мисли си за ръцете,
които те обличаха
и сплитаха косите ти;
мисли си за дъжда
със аромат на лято,
за слънцето в зърната
на гроздовете есенни;
мисли си за пътеките
по облите баири,
за дъхавите билки,
за житените ниви,
за близките звезди,
за гласове на птици
в среднощното мълчание…
Мисли си.
***
Мирише на студ и на зима
във двора на моето Детство.
А майка ми още минава
по тънката нишка на дните
и тате прибира тревата
уханна, от времето лятно.
А аз се завръщам понякога.
С Духа си невидим се връщам.
И дълго се взирам в звездите
през въздуха ледно-прозрачен.
Във двора на моето Детство,
макар че мирише на Зима,
все още цъфтят хризантемите.
***
“Ние сме семето, което мре.
И влязох в празната си къща.”
Сеферис
Някой нещо все не разбира.
Някой нещо не се досети.
Пак пресмятам за хляб и бира.
За - внезапно - някое цвете.
Пак не стигат минути за сънища.
Нещо все ми връзва сърцето.
И все виждам празна Къщата.
И все пазни остават ръцете.
Да се среша. Да се измия.
Да си сложа грим и червило.
Да не може никой да види
във Душата ми - черното Било.
Може някой да ме зарежда
със любов и мъка - невидимо.
Този свят докрай ме изцежда.
Нямам сили да стигна Билото.
А Животът капе ли, капе…
Крадешком се процежда през буквите.
Аз затварям себе си в тях и
всики истини стават Илюзии.
***
И отново тръгва Колелото.
Дните се изнизват като Дух.
Идват щъркелите във гнездото.
Ронят се пера и птичи пух.
Птиците в предутрия дъждовни
са извили светли гласове.
И сърцето сякаш нещо помни!…
Ала някак, някак не съвсем…
А цветята в селската градина,
мамините стъпки и ръце -
те са Времето, което мина.
И не може никой да го спре.
САМОТНОСТ
Бяха млади татко и мама.
С тях и Къщата беше млада.
Още дървени подове нямаше.
С черги шарени беше застлана.
Още спяхме с братлето в едно легло.
Аз на седем, той съвсем малък.
И излъчваше печката топличко,
вкусен беше и сухият залък.
Беше Къщата светла, просторна,
без да има кресла и дивани.
А цветята превръщаха двора
в разноцветна огромна поляна.
Беше простичък, ясен животът.
Мама месеше дъхави хлябове.
С тате заедно връзвахме лозето -
сладко грозде на есен да хапваме.
От ширата си близвахме после
и на вино да стане, я чакахме.
Сетне идваха весели гости,
смях се лееше, сякаш от чанове.
Днес замлъкнал е дворът самотен.
А пък Къщата сякаш е сляпа.
Само мойта Душа, безимотна,
тук се връща и някого чака.
ЕСЕН
Самотната ми Къща ме очаква.
Кърпикожухчетата сгряват Есента.
И тишината тук е някак блага.
И меко слънце милва всеки цвят.
Отварят розите последни пъпки.
Земята е застлана със листа.
Не се обаждат вън грижовни стъпки.
И аз съм като Къщата сама…
Но в тишината чувам гласовете
на близки хора, с ласкави лица.
Звънят във тишината смеховете
на нашите пораснали деца.
Световни пътища сега ги викат.
Раздели и отворена врата.
А в Къщата остава детство чисто.
И населява Времето за нас.
В ДВОРА
Последните сладки зърна
от гроздове -
в листата на есенно лозе…
Последните есенни круши,
меко тупнали
в есенна шума…
Последните слънчеви рози,
огрели
градината есенна…
И хризантемите - есенни -
бели царици
в двора на селската Къща…
ДИПТИХ ЗА ВРЕМЕТО
1.
Домовете, в които живяхме -
на детинството крехко света,
днес приличат на тъжни сирачета,
изоставени малки деца…
Там цъфтят в самота хризантемите
и дворовете глъхнат в трева.
Хапват гроздето косове есенни,
круши падат като сълза…
Не димят вече нийде комините
и прозорците - слепи стъкла -
не разтварят крилата следзимни,
за да вдъхнат от цвят аромат.
В домовете, където живяхме -
на детинството крехко света,
дето първите песни изпяхме,
тегне мъртвата тишина.
2.
В стаята е тихо и студено,
няма в нея нийде живинка.
Пламъче не свети и не грее,
паяк дреме в ъгъла, замрял…
ДУХОМ
На Александра
Но аз съм тук.
Избягала от Времето.
От мрака
и от дивата тъга…
Цъфтят лалетата,
божурите, невените
и срамежлива
момина сълза…
И незабравки сини,
весел здравец.
И песен
в лястовича тишина…
И детелинка -
нежна резеда…
И аз съм тука.
Духом!
У дома!
***
Самотата
ме чака на прага.
Самотата
в стъклата звъни…
Няма никой.
Цветята са жадни.
И привеждат светли глави.
И е пусто,
и тихо, и празно…
И в душата ми
всичко мълчи.
Самотата
дали ще опази
този дом
с опустели очи?
ДИПТИХ ЗА ПРЕДМЕТИТЕ
1.
Предметите -
все повече ненужни стават.
Писалката стара
и старият кожен бележник,
изпълнен със стихове стари,
кому ще оставя…
И старите книги, които
на рафта прашасват,
побрали във себе си
толкова чувства и радост,
нещастия земни
и красота необятна,
дали ще разлисти
нечия млада ръка…
Предметите - те,
все по-ненужни ще стават.
Вървим към финала
на нашия земен живот.
А те ще останат,
те и след нас ще останат,
кодирали памет
за нашите тъжни деца.
2.
С каква любов сме ги събирали.
И колко дух сме им отдавали.
Уют и светлина са внасяли
във посивелите ни дни.
Сега са тихи и забравени.
И даже не ги забелязваме.
Не помним за какви събития
сакрален спомен са били.
Това блестящо малко камъче,
бижутата в кутии мраморни
и оня пясъчен часовник,
през който Времето върви -
те носят нашата енергия,
тъгата или радостта ни,
но няма да разкажат нищо
на другите след нас…
Дали?
РАЗГОВОР С КЪЩАТА
(триптих)
1.
Самотна моя, слънчева и есенна,
събираш топлинка последна. За кого…
Тъй рядко се завръщам, дом на детството.
Във въздуха пчела жужи, дъхти сено.
Посрещаш ме с последната си розичка.
И светят хризантеми като знак.
И ние с тебе - тъжни, две самотници,
мълчим, мълчим пред стихналия праг.
Не ме посреща вече никой тука.
И тишина се рони като пух.
Във стаите просторни, за минутка,
поспирам и се вслушвам. Нито звук.
Самотна моя, слънчева и есенна,
отивам си. До следващия път.
Да ме дочакаш - пролетна и песенна.
И гласове във теб да зазвънят.
2.
Събирам слънчеви лъчи -
от Есента…
И тишина събирам -
във предзимие…
Събирам себе си -
разпръсната тъга.
Небесна се събирам
и безименна…
3.
Паяжинки светят като струни.
Тишината свири върху тях.
И подрежда непознати думи.
Мои ли са, тъй и не разбрах.
Слънчицето вече слиза ниско,
сенки пропълзяват, лъхва хлад.
Сякаш ми напомнят нещо близко -
за останал в детството ми свят.
***
Къщите се разделят с хората.
В тишината им глуха звучи
от предишното Време - словото.
Но Духът им мълчи, мълчи…
Хората се разделят с Къщите.
Но отнасят в спомена зрим -
песента, тишината и словото.
Като камък непоклатим.
***
И все ни се струва,
че мигът на раздяла
е още далече.
А той ни застига внезапно -
да ни отрече.
Всемирното Време тече.
А нашето Време изтече,
подобно внезапна река
в уморено Море.
БЪДНИ ВЕЧЕР
Зимата е сива и безснежна.
Тъмно тъмните поля мълчат.
Гарвановите ята на облак черен
гладни са и търсят семена.
Селото е пусто и замряло
И коминчета тук-там кадят.
Зазимени, къщите са празни.
Дворовете тънат във трева.
Аз приличам на случаен пътник,
спрял да вземе хляб или вода.
И си тръгвам. Утре ден е - Бъдник.
Всъщност си отивам от дома.
——————————
ПОСЛЕДНИЯТ СРОК НА ЖИВОТА
——————————
ЖЕНА
На баба Минка
Ще се повтори зърното в пръстта.
И житото във хляб ще се повтори,
омесен от човешката ръка.
Зелените треви ще се повторят.
И клоните на старата гора,
и птиците, които пеят в клоните,
ще се повторят пак във песента.
И няма само аз да се повторя:
несъвършената - като пръстта,
като тревите трескави - невечна,
и носеща в кръвта си вечността.
Аз само ще се продължа в ръцете
на този, който ще омеси хляб.
У ДОМА
на майка ми
Сега е пълна мамината къща.
Тук бавно се стопява всеки грях.
Пред пътната врата с любов се връщат
тревожни стъпки и забързан смях.
И Слънцето присяда пак на прага -
очите те болят от светлина.
На масата са виното и хляба.
Добре дошли! И сладка е солта.
Тук всички тайни се изричат гласно,
сърцето се разтваря като цвят.
Неясното внезапно става ясно
и пак се влюбваш в този грешен свят.
За миг бе пълна мамината къща…
Набързо се прощаваме с тъга.
А мама мълчаливо се загръща
и къса от градинката цветя.
И грижата в очите й се връща.
Отворена е пътната врата.
Тя, в мислите си, още ни прегръща
и чака да се върнем. У дома!
***
на баща ми
Още продължават тези пътища -
в жега се задъхват, зъзнат в скреж.
Времето е просто всепоглъщащо,
а пък аз вървя през него пеш.
Няма скоро някъде да стигна,
но и няма скоро да се спра.
Нощите са колкото да мигна,
колкото да сегна със ръка
да погаля чорлава главица,
да надникна в питащи очи,
да ме бодне с ъгълче Зорницата -
кръв да текне и да преболи.
Все на път. И стигане да няма.
Да не свършва слънце, нито скреж.
Времето да хвърля сянка няма.
И след него все да бързам. Пеш.
ОБРОК
Тук никой не вика: “Долу!”
Под нас е само земята.
Безсилна. Безсмъртна. Гола.
Убежище за семената.
Баща ми клепи лопатата.
Той няма време за бдения.
За свещи. И за разплати.
За ярост. И обвинения.
Не хвърляйте още камъка
От пазвата ви изваден.
Баща ми нямаше замък и
понякога лягаше гладен.
Но никак не се срамува,
че в бялата книга на Времето
записвал и своята дума.
и имал Ботево верую.
Баща ми клепи лопатата.
Под звънкия удар на чука
заглъхва безумна заплаха,
по радиото дочута.
Но той я загърбва без плахост и
ще прекопае лехата.
Повеждат се с дъщеря ми.
Под тях е само Земята.
КОЛЕЛО
Поправя тате старото ни колело.
За кой ли път?
То беше някога красиво
и аз мечтаех да се науча
бързо да въртя педалите…
Научих се.
И толкоз бързо ги въртях,
че не усетих
кога изтече Времето -
от Детството до Зрелостта.
Сега поправя тате
за сетен път изпуканите гуми
и спици изкривени.
Закрепва ги, подлепва…
Сякаш закрепва
дните си оскъдни от Живота.
А аз усещам
някаква безкрайна Самота,
която е приседнала
на Прага ми.
ПРЕДЕСЕННО
На Сашето
В една сутрин, додето още лепнел сънят
над очите ни уморени,
тихомълком ятата се впуснали в път
и от жиците излетели.
Нито вик в утринта, нито плясък с крила.
Само Слънцето ги видяло.
И над жиците легнала самота,
тишина - като смърт натежала.
И потънали в нея, като слепи деца,
ще се лутаме и ще зъзнем,
прекосявайки смаяни тази зла празнота,
оглушалите звуци да търсим.
***
Мама
чете моите стихове.
Чете и плаче!
Не зная
какво вижда зад думите.
Може би мене,
хлапачката,
с прощъпалник -
в пътя на Словото?
А пък кроткият дъжд
напоява
изгорялата лятна земя.
Може би себе си вижда
мама -
да привързва
тънка лоза…
ДИПТИХ ЗА ДИНОЗАВРИТЕ
1.
Динозаврите изчезват.
Няма никой
да узнае истинския свят,
в който са живели и обичали.
Нито неговата красота.
Всичко е измислица удобна,
за да оправдаем Своя свят.
Неудобен свят за Динозаври,
за които и зелената трева,
и прозрачните реки, кристални,
са за всички твари.
И на тях принадлежат.
Моите двамина Динозаври
още си живеят в Оня свят,
в който справедливостта
е с друга мярка
и за всеки има сладък хляб.
2.
Ще заприличаме на
Динозаврите
в един внезапен бъдещ ден.
Повярвали във идеалните
демократични светове.
А идните ще ни разглеждат
като антики-уникат
и ще измислят обяснения
за уникалния ни свят.
Така фалшивата история
ще трупа нови грехове.
Не ще узнаем злото - зло ли е
и истината кой ни взе.
***
на леля Митка
Додето още сме при теб, Река,
да те усещаме…
Защото утре Времето ще спре на хълма
като Пратеник
и ще ни поведе към други Светове.
Все повече ще обедняваме.
Светът ще се смалява
до четири стени.
Ала и те ще са достатъчни,
защото ще ги населяваме със спомени,
с въпроси и тъга…
И от затворената невъзможност
ще тръгнем
към най-голямата си
Свобода.
***
На брат ми
“Смъртта - така трудна и така лесна.”
Пол Елюар
Отсрочката е малка.
Но отсрочка.
Да смогнеш бавно да се събереш.
Да се огледаш. Да решиш:
ще скочиш ли
или ще си изтлееш като свещ?
Отсрочката е малка.
Но достатъчна.
Поемаш глътка срещу вятър див.
И може би достойно есть
и точно -
от нищо да не се боиш…
Отсрочката е малка.
Но ти пиша:
бъди над Себе си. Кристален Дух.
Додето зад тила ти страшно диша
невидимото Нищо -
с повей сух.
***
на брат ми
Но Смъртта не можах да предвидя.
Връхлетя ме невярна и зла.
Много тъмна и неотменима.
Със крило от вечерна тъга.
Знаех само, че трябва да мина.
В неизбежната угар вървях.
А сега нося хляб и вино.
От дома нося чиста вода.
Върху камъка сядам стаена.
Гледам цялата долина.
Може би и ти виждаш чрез мене
пак на детството бяло света.
И реката, върбите привела,
от които струи светлина.
Ний навярно от нея сме взели
тайна песен и тишина.
Ти присядай понякога вънка.
Хоризонта обгръщай с очи.
И от птиците песен звънка
в теб внезапно ще прозвучи.
***
На моите братовчеди
“Смъртта единствено е самота”
Пол Елюар
Събира ни Смъртта, а някога
животът ни събираше. Велик.
Червено вино от лозите капеше,
а от небето падаха звезди.
Ухаеха тревите неизмислени
и дюли, като мънички слънца,
изпълваха със светлина Душите ни.
И Детството се къпеше в дъжда.
И толкова невидими поречия
пресичахме с напираща мечта.
И в дните млади всичко бе обречено
на слънцето и сладкия ни хляб.
За помен днес раздаваме от хляба
и с виното преливаме пръстта.
Децата ни почти не се познават.
Душата е заключена в сълза.
Замръзна виното в лозата стара,
меда на дните тръпно загорча.
Не ни събират песните честити.
Събира ни Смъртта.
***
Раздялата, Смъртта и Времето
са седнали на моя праг.
А аз се правя, че не забелязвам
тяхното присъствие.
А аз се правя, че не чувам
оглушителното им мълчание.
И трупам в себе си
изгарящите му зърна.
Раздялата, Смъртта и Времето
си знаят, че съм тяхна.
Те чакат своя час.
Но аз не се обръщам още
с лицето си единствено.
Защото искам да отложа
неотложното…
А знам, че нямам Власт.
***
на тате
Няма нищо по-пренаселено
от самотата…
По двора още ходят живи стъпки,
изпълват тишината с дрезгав глас.
Събират шума, камъчета, съчки,
лехите прекопават в ранен час.
Загребват лозето, асмите сгръщат,
обират и последните зрънца;
в градината пристъпват като в къща,
почистват вече мъртвите цветя.
Наливат вино, печката зареждат,
претоплят манджата, изваждат хляб.
И както е било, така подреждат,
да съхранят един изчезващ свят.
Додето пият чаша вино черно,
говорят с телевизора сами -
така минава времето вечерно,
безсъницата дебне до зори.
И на разсъмване отново тръгват…
А пренаселената Самота
залостила е портите и стъква
от мисли клада. И от тишина.
***
Тате, за из път, приготвя нещичко зелено.
Само аз съм му останала, както той на мене.
Мама, братчето, ги няма в празната ни къща.
Времето е отлетяло. Няма вече връщане.
По баирите, отсреща, детството ми тича.
В старото корито, сухо, пак река потича.
Във градината изправят пролетни главици
качица и минзухари, и едно кокиче.
Тате пак ми преповтаря своите истории,
там се вижда млад и силен, Времето преборил.
Аз го слушам, а зад прага Самотата дреме.
Още малко ще сме заедно във сегашно Време.
***
Остаряват нашите земни материи,
а Душата остава млада.
Още иска да бъде хубава, хубава
в нощите звездопадни.
Още иска да скита влюбена, влюбена
по брега на реките летни,
да говори с птиците нейде притулени
и да пие от извори светли
вкусна, сладка вода студена,
да мълчи сред тревите росни,
на крилете си лястовиците да я носят,
из полето да тича боса…
Остаряват нашите земни материи,
а Душата остава млада…
И стоим като старите лодки на кея,
Август рони над нас звездопади.
ИЗПРАЩАНЕ
На моите родни
Изпратихме тате без хора, без музика,
за път не му сложихме нищо.
Защото какво на Душата е нужно
от земна материя нища?
Единствено нашите мисли и трябват,
да знае, че я обичаме
и пращаме обич на всички, които
тук, на Земята, ни липсват.
Изпратихме тате без хора, без музика,
преди него тръгнаха всички -
най-близките люде, приятели верни,
дори враговете - излишни.
А ние, които оставаме земни,
душите да помним се вричаме,
додето по звездни космични пътеки
в небесния дом ни повикат.
БЕЛЕЗИ
В тетрадката,
в която тате
записваше
последните си спомени,
върху останалите
бели листи,
сега записвам
белези
от Словото…
ПОЗНАНИЕ
Времето ни е преброено.
Колко. И докога?
Казват, не е разрешено
ние да знаем това.
Имаме право само
да го изпълним с любов.
Може да е отдаване.
Бедност. Или послеслов.
Може да е умиране.
Смях. Или тиха сълза.
Слънчево изнамиране.
Загуба - тъмна и зла.
Може да сме обичани.
Мразени. И в самота.
Стиховете ни сричани
да не оставят следа.
Просто да не забравяме,
че преброено до час,
Времето ние отсяваме,
то пък пресява нас.
***
“А смъртта е нещо,
дето винаги се случва!”
Сеферис
Това е последният срок на живота ми.
Но ето - не стана възможно
да свикна, когато ме удрят по бузата
и другата да подложа.
Да свикна, когато ми вземат залъка -
безмълвно да гледам крадеца;
да свикна, когато замерят ме с камък,
да скривам глава в раменете си.
И няма да стигне никога времето:
да тичам към детството босо
и неудобни строфи да пиша,
със неудобни въпроси;
да търся под камъка лудо биле,
по дъното речно - тайнство;
да нося ковани български гривни,
във вените - кръв опасна.
На дните безименни и изгребани
да бъда и Пътят, и Слогът.
Това е последният срок на живота ми.
След него е срещата с Бога.
