По повод материала на г-н Панко Анчев, публикуван в „Литературен свят”, бр. 152/2022

Ангел Христов

С любопитство се запознах с мнението на г-н Панко Анчев за литературните конкурси и тяхната роля в съвременния литературен живот. Интересът му към този род литературна дейност в полза на обществото е похвален, но не това ме предизвика към задочната дискусия, в рамките на която възникват не просто въпроси, на които не се дават отговори, а конкретни творчески и организационни проблеми, които разкриват липсата на съзнателно и общополезно разглеждане на процеси, свързани с пропуснатите ползи от полузабравените национални литературни традиции.

Те винаги са поставяли на първо място необходимостта от съхраняване на народностния дух, възвеличаване на дълбоко националното, гордото, възвишеното.

Краткият анализ за развитието на българската литература разкрива различните аспекти от нейната история в различна социално-икономическа и политическа среда.

Независимо от значението на най-високите постижения в различните жанрове, във всеки от тези периоди на подем или отстъпление в художествен аспект, неотменно задължение на творците е да не отстъпват от високите изисквания на своите предшественици.

Независимо от дискусиите са се раждали силни литературни творби, отстояващи принципите на националните литературни традиции.

След 1989 години настъпилата разруха в икономическата сфера, социалното разслояване, избледняването на характерните национални традиционни ценности и нахлуването на чужди влияния, отхвърлящи типичните характеристики на българина в неговата естествена среда на родолюбец и защитник на изградените с много труд и жертви исторически обусловености, настъпи период на тотално разрушаване не само в материалната, но и в духовната сфера.

Горните размисли дават основание да разглеждаме литературните конкурси не като самостоятелна тема, а в контекста на традиционното балканско самомнение, характеризиращо се обикновено с категоричните въпроси - необходими ли са те, каква е тяхната цел, кой се ползва от тях и до колко те имат обективен характер вече в рамките на провинциална литературна България, без достатъчно количество и качество достойни творби с международен отзвук.

Трябва да се отбележи тъжният факт, че литературните конкурси са единственото положително явление, макар и с различно по степен съмнение за качеството на представените и наградените творби.

Малка част от общините се превръщат в единствените поддръжници на тези почти заличени в страната форми за изява на творците, независимо в коя част на страната живеят и работят. Има и тематични конкурси, както и конкурси, обявени в памет на отделни творци. Има и награди, които, сами по себе си, са символични в стойностно отношение, което е друг въпрос и подлежи на друго обсъждане.

Всички тези конкурси не носят вина, че съществуват. Вината би трябвало да се насочи към Съюза на българските писатели, към Регионалните и Местните дружества на писателите, чиято дейност по отношение качеството, особено на наградените творби, е лишена от съдържание.

В съществуващите алманаси и списания често се публикуват наградените творби, много от които не отговарят на високите критерии на художественост, липсва характерния и познаваем творчески почерк на авторите, чиито творби би трябвало да се познават и без името на съответния автор.

Достатъчно висок ли е критерият, изискващ познаването на езика, ползването на думите, характеризиращи героите, ролята на творбите в рамките на общественото развитие.

Защитавам конкурсите, но бих бил доволен, ако изискванията към тях се увеличават в контекста на истинското значение и роля на литературните творби в живота на хората.

Другият аспект на този задочен диалог е свързан с ролята на литературната критика. В Интернет съществуват няколко големи литературни сайтове, в които почти всеки ден се публикуват литературни произведения.

Спомнете си случая с Пею Яворов - д-р Кръстев и Пенчо Славейков го забелязват и привличат за автор в сп. „Мисъл”. Кой съвременен литературен критик, поне аз не зная такъв случай, се е заровил в тази мътилка от безброй литературни опити и е открил автор, който трябва да бъде подкрепен в развитието му.

Защо литературните критици участват с цената на творчески компромиси, за да представят книги, книжчици и други подобни, плод на великия за нашето време САМИЗДАТ? Заради хонорара?! И защо Съюзът на българските писатели не изразява отношението си към този вид литературни изстъпления?

Над 1200 издателства, (ако цифрата е вярна!), отпечатват десетки хиляди книги, които стигат най-много до близки роднини и приятели?

Не, не пледирам за цензура, а за висока отговорност към създаваната литература (по-скоро антилитература) и отношението ни към нея.

Вероятно е невъзможно да установим характеристиките, определящи „висока” и „ниска” литература в един свят, в който времето е разделено по силата на необяснимите обстоятелства като ВРЕМЕ на господстващите политически, икономически и военни цели и средства и ВРЕМЕТО на малкия човек с неговите обикновени страсти, желания, мечти и чисто човешко примирение.

И поезията, и прозата, и всички жанрове днес страдат точно от това разделение. Поне у нас. Всички те представят света на Аз-ът, занимаващ твореца, липсват големите проблеми на света, на конфликтите в този свят, на стойностите на пропагандираните ценностни системи, съществуващи не като възторг от живота, а като негов антипод, поне в по-голямата си част.

Творческото дръзновение на интелигенцията и особено на литературните творци, в т. ч. и на литературните критици, е спаднало до особен вид сиромахомилство в областта на оценката на литературните произведения, свързано с приятелството, милостивото отношение към тези, които пишат в един свят, в който сиромашията вече е факт, а идеалите са изчезнали под тежестта на популизма, всичко е хубаво, всичко е красиво, всичко е в унисон в един свят, който тепърва ще представи себе си.

Ние пишем с умиление, вие четете с умиление, литературата е народна собственост и тя трябва да отговаря на нейните критерии. Такъв ли е девизът на литературната критика?! Тя, подобно на прокуратурата в нейната властова позиция, трябва да бъде независима, твърда, разконспирираща плъзгането по повърхността на проблемите, посочваща недъзите и подкрепяща върховните постижения на отделни и дори на група творци.

Ще призная, че този процес е не само труден, но и, в много случаи, неприемлив, почти невъзможен в условията на литературните касти, създавани чрез различни форми и средства.

За това състояние носи отговорност и държавата, но нейните проблеми надхвърлят тези на литературата и едва ли тя би се опитала да ги осъзнае, извинявам се, че й придавам формата на живо същество, особено когато кръвта на един народ изтича през границите й. Дали е възможно нещо да се промени?

Г-н Анчев със сигурност е разтревожен от състоянието на един от процесите, свързани с литературата - литературните конкурси, - но той отлично знае, че вината не е само в тези, които все още имат смелостта да ги организират, но и в цялостната духова национална вселена, свързана с образованието, познанието в сферата на националното литературно богатство, битовата култура, културата на индивида, независимо от неговата социална значимост.

Днес сме пленници на световни процеси, които не могат да не окажат въздействие и върху националната ни самобитност и самоопределеност. И те оказват. Въпросът не е, че някой се опитва да ни наложи своя представа за национална идентичност, въпросът е, че ние не се противопоставяме достатъчно гордо, за да устоим на вечните процеси, носещи промяна, но не и духовно робство и духовна нищета.

Какъв трябва да бъде прочитът на литературната продукция в страна като нашата, която има не просто история, а е част от фундамента на световната културна и духовна идентичност. Простичък и същевременно духовно задължен към настоящето и бъдещето.

Простичък, защото ценностната ни система е изпустяла в хаоса от чужди влияния, което означава признаване на слабостите и в литературните конкурси, но и непрекъснати опити да придадем на провинциализма в мисленето жизнена устременост към високите литературни идеали.

И сме духовно задължени към всички средства на влияние върху формата и съдържанието на литературните творби, в духа на националните традиции и вулканичният им дух като пример за съдържание.

Бих искал да завърша с уважение към всеки, който би искал да дискутира защо съвременната ни литература по някакъв необясним начин е плод на особен вид сиромахомилство, популизъм, приятелско отношение, липса на интерес към литературната продукция от страна на читалищата и училищата, а и от книжарниците, средищата за разпространение и подкрепа на родната литература. Бих искал…