Ангел Христов

Денят и нощта не са отрязъци от времето, те са две птици, които в своя полет ни правят съпричастни към същността на живота, към неговия блясък и неговите сенки.

Милиардите хора, живели преди нас и, вероятно, другите след нас няма да знаят, че сме съществували, защото паметта е избирателна, но и искрена към предишните, а и към следващите поколения.

Понякога един изкопан кладенец в сухата земя се помни повече и от най-зрелищното събитие, предизвикало възторг сред малцина свидетели. Друг път нещо, предизвикало възторг сред милиони и милиарди, се забравя по-бързо и от топенето на последния сняг.

Хората вярват, че са щастливи по своему, но отделния човек е нещастен сам, дори наоколо да гърмят и проблясват фойерверки. Спомените са неотменима част от дните и нощите, чрез тях любовта разцъфтява, а четките на тъгата оставят дълбоки следи. И мъртвите, и живите имат своите щастливи, и своите тъжни мигове.

Животът се изявява в тези мигове, живите помнят, а мъртвите събуждат възторга или омразата, утвърждаването или отричането, напомнят, че миналото, настоящето и бъдещето се събират в този миг, в който очите възприемат цветовете, слухът улавя многообразието от звуци, а вкусовите сензори не пропускат усещанията за сладко и горчиво.

Хората са различни, но всичко около тях е достатъчно в разнообразието си, за да може всеки да открие собствената си вселена. И това ни прави различни.

И близки, защото между нас разликите са не в качеството на живот - чрез социалните атрибути на всяко общество, - а в различното тълкуване и използване на живота като среда, в която всеки разкрива собствените си възможности, талант, желания и средства, чрез които постига желанията и мечтите си.

Не всекиму е даден талант, не всеки успява да осъществи себе си в една или друга социална среда, но всеки има право да се опита.

Един ще успее, друг - не. Трагичното не е в непостигането на собствените цели, тъжното е, че повече от хората не могат да осъществят дори най-малките си, не подлежащи на завист мечти, победени от смъртта. Дори и най-дръзките се прекланят пред нея. Живите имат право само да помнят и да тъгуват!

Ние, родителите, мечтаем децата ни да са щастливи. Те, от своя страна, следват своята съдба, независимо дали сме съгласни или не. И радостта, и тъгата са неотменна част от живота ни. Предпочитаме винаги да сме сред щастливите.

Но тъгата също е алчна и не рядко ни затваря в кошмарния си огнен кръг на смъртта, от който няма изход, накъдето и да погледнеш, само огнена стихия, унищожаваща спомени, любов, мечти, цели, дързост и дори вяра. Такъв е вечният дом на тъгата!

Опитайте се в красива лятна нощ да уловите с ръка звезда. Няма да успеете. Така не може да се излезе и от този вечен дом на тъгата, защото той няма врата!

Животът е люлката на дръзките. Много от нас, възрастните, сме го осъзнали. Някои са постигнали мечтите си, други продължават да ги преследват.

Посадилите дърво, дори вече да не са сред живите, остават сред тях не заради изчезналото физическо тяло, а защото все още виждат следите на тези, които са постигнали нещо, оставили са наглед незабележими знаци, които също след време ще изчезнат, но сега искрят все още в очите или в сърцата на признателните си съвременници и дори в поколенията след тях.

Някои следи са кратки - като падането на звезда в чистото нощно небе, други блестят ярко и дълго на човешкия хоризонт, но всички те са оставени от дръзките, непримиримите, търсещите, хвърлили сърцата си в пламтящата пещ на живота и разтопили ги в нея.

Тези редове не се отнасят за някого конкретно. В отражението на огледалото на опустошителното съвремие, отрезвени от мъртвите политики, представени като спасителни, превръщащи човека в драскащо с нокти животно да се добере до къс хляб, собствено легло и дори дрехи, макар и втора употреба.

Не се ли питаме къде са нашите дръзки, смели деца, внуци и правнуци, кой люлее нашата люлка, люлката на нашия живот, и кой ще отреже въжетата й, за да удовлетвори чуждите и собствените си дребни егоистични и безчовечни страсти? И още нещо много тъжно - тези, които сега люлеят нашата люлка, наши деца, внуци и правнуци ли са?!

Бог е изплел въжетата, сковал е люлката, наречена ЖИВОТ, на нас ли се пада тъжната чест да я унищожим?! И тук възниква тъжният въпрос - кой може да ни защити от самите нас?!