КЪДЕ Е НОРА

Мима Христова

Валеше. Тихичко. Като шепот. Като заупокойна молитва за любовта. Не, не онази любов между мъж и жена, не. Любов свещена, чиста и единствена, такава каквато можеше да съществува само между майка и син.

Николай не сваляше очи от спокойното лице на Нора. Тя го уверяваше, че никога няма да го изостави, че ще се грижи за него като за малко дете, а ето че не удържа обещанието си. Отиде в един друг свят, по-добър казват, без болка, без суета, взела със себе си само една свръхдоза хероин. А него остави да носи тежката вина, че не успя да я спре. Не го попита дали е по силите му този товар, не се сбогува, нищичко не каза. Изплъзна се полека като камъчета от пясъчен часовник. Дясната й ръка беше свита в юмрук, сякаш стискаше нещо ценно, с което не искаше да се раздели. Докторът, който установи и записа датата и часа на смъртта, не успя да разтвори дланта й. Но Николай знаеше какво държи така здраво в шепа тази в разцвета на силите си жена.

- Е, Николай, и небето плаче за детето ми! - приближи се бащата на Нора. Беше съсипан, клатушкаше се като заседнал в плитчините кораб на някой забравен и никому ненужен бряг. - През всичките тези години, в които тя потъна в мрака на дрогата, всяка нощ се питах къде е момичето ми, звънях обзет от страх и паника на близки и приятели да я търся. Това е първата нощ, в която ще знам къде е Нора! - Сълзите се стичаха бавно по лицето му, сякаш,за да измият сподавяната с години болка. - Аз не разбрах какви са вашите отношения с нея, но усещах, че беше щастлива.

Точно сега момчето нямаше никакво желание да говори. Погледна с помръкналите си сини очи към мъжа и тихичко, на пресекулки промълви: „Намерихме се… и…се познахме…”

Един по един опечалените близки и приятели хвърляха по шепичка пръст. Не бяха много. Лесно е да съдиш, лесно е да кажеш: „Е, ами тя сама си го  направи!” и да го изречеш с убеждението, че си произнесъл най-умната фраза. Всички истории за хора, които споделят подобна съдба, заради болест, някаква зависимост или друго житейско изпитание, си приличат. Приличат си и в същото време са толкова различни. Но когато се касае за твоята история, тогава искаш всички да те чуят, да разберат, да я изживеят с теб, защото само факта, че е твоята история, я прави единствена и неповторима. Когато историята е твоя, болката е така силна и има име, твоето име. Николай взе малко пръст от мократа земя и наум се сбогува с жената, ако може да са сбогуване думите: „Знам, че не си тук, дори и да видях как заравят тялото ти. Знам, че си с мен, защото ми е топло тук вляво, толкова топло, че ме изгаря отвътре. Не слушай какво си шушукат! Аз съм с теб! И винаги ще бъда!” После бавно се отправи към изхода на това място наречено - вечен дом за душите. Не вярваше в това, защото душата на Нора беше необуздана, не знаеше примирие и със сигурност щеше да намери начин да избяга оттук и да отиде там, където на нея й харесва.

Не разбра кога се оказа пред сградата, в една от залите на която се провеждаха сбирките на анонимните наркозависими. Николай дойде тук за първи път след запознанството си с Нора, за да намери начин да я накара да се откачи от дрогата. Когато й сподели, че посещава сбирките, Нора се засмя, шипна го по бузата и му каза: „Нямам нужда да говоря пред някакви хора, за да разбера, че имам проблем. Ти си моето спасение!” Допря дясната си ръка на гърдите му, после я сви в юмрук и я притисна до себе си.

- Ето, взех си от твоята сила и любов. Те ще ме крепят. Имам ли тях, имам всичко.

Залата беше обширна и светла за разлика от повечето такива места, където се събираха хора изгубили се някъде из лабиринта на живота си. Тази зала сякаш казваше: „Ние не се крием. Ние не се срамуваме. Ние сме тук, за да живеем, защото имаме право на това, колкото всеки друг.” На стената срещу вратата на помещението посрещаше голяма табела с изрисувани цветни букви като дъга: „Аз избрах живота!”. Веднъж в месеца тук се срещаха родителите на наркозависимите. Идваха с надеждата да чуят съвет, който да помогне на тях и на децата им, да се вкопчат в нещо, което да ги изведе на по-добър път. Николай поздрави и седна на празния стол до ръководителката на групата - Ана, млада жена с крехка фигура и красиви руси къдрици. Беше загубила сестра си, изминала целия ад в търсене на помощ и лечение, но на някои битки очевидно не им е писано да бъдат спечелени. Ана се обърна към хората в залата и ги помоли за внимание, за да им представи Николай, дошъл точно като тях преди време в опит да събере парченцата от пъзела на живота на близък човек. Представи се с думите: „Здравейте! Аз съм Николай и съм близък на Нора.” Мнозинството му отговори: „Здравей, Николай!” И после пак в хор всички заедно попитаха с надеждата да чуят добри новини за жената: „Къде е Нора?”. След кратка пауза Николай промълви: „Нора е в сърцето ми!” После събра всичките си останали сили и започна разказа си.

- Случвало ли ви се някога да изживеете дежа вю, нещо което вече се е случвало. Да срещнете човек, който виждате за първи път в живота си, но го чувствате толкова близък, сякаш винаги сте били заедно, сякаш се познавате от цяла вечност. Така е между мен и Нора. Точно бях навършил 18 и няколко приятели решиха да ме заведат на дискотека, за да не си остана завинаги задръстен. Подиграваха ме заради това, че все още не съм ходил на дискотека, не съм се напивал, не съм опитвал трева и заради още много други неща. Списъкът беше неприлично и непростимо дълъг според тях, затова решиха да се заемат лично и да ме “вкарат в правия път”. Там сред тълпата зърнах Нора и без да я познавам тръгнах право към нея, сякаш теглен от незнайна сила. Тя също ме видя, спря да танцува и започна бавно да се приближава към мен. Сърцето ми биеше силно и отекваше в ушите ми.

- Ще танцуваш ли с мен? - попита Нора, докато ме гледаше с големите си тъжни очи. Аз просто се изгубих в тях.

- Цял живот! - чух се да казвам.

Понесохме се в танца, но аз не чувах музиката, не усещах краката си и я гледах в очите като омагьосан.

- Толкова много приличаш на сина ми… Загина при катастрофа, блъснат от дрогиран шофьор. Банална история, нали? Случва се на толкова хора. Всеки ден в новините чуваме поне за две такива катастрофи с фатален край. Но когато е твоята история… Божичко, как боли!. - Тя разкриваше пред мен страданието си така сякаш цял живот е чакала само мен, за да позволи на болката си да изригне като вулкан. Тресеше се цялата в прегръдките ми, а аз не знаех какво да направя. - Да излезем навън! Не искам да ме гледат. - каза Нора и ме побутна към изхода. След нас чух някой от моите приятели да се смее, че смотанякът, който не бил стъпвал в дискотека и бил пълен невежа относно нощния живот на нормалните хора, даже е успял да забърше и мацка.

Разказа ми, че след смъртта на сина им двамата със съпруга й се разделили. Изглежда често се случва така. Започнали взаимни обвинения, които все повече увеличавали пропастта помежду им.

Спомням си тази нощ съвсем ясно. Тя ми разказа, че за да се спаси от лудост, е посегнала към дрогата. Отначало само транквиланти, които я отнасяли в свят на безтегловност, за да не мисли, за да притъпи усещането, че това е края и че тя не иска и не знае какво да прави с живота си оттук нататък. Не знаеш къде си, кой си, защо си. После била „обладана” (така се изрази) от наркотиците.

- Как искам да направя нещо! Да ти помогна…

- И как ще ми помогнеш? - извика тя с лице обляно в сълзи. - Не можеш! Все още няма ефективно осъдени за убийството, защото това, както и да го наричат, не е нищо друго освен убийство.

Виждахме се почти всяка вечер и тя сякаш намери в мен сина, който беше загубила. А аз така си бях повярвал, че мога да й помогна… И ето ме сега пред вас. Сам. И искате ли да ви кажа как се чувствам? Чувствам се празен, безпомощен, съсипан, безпътен, напълно осиротял. За краткия период на нашето приятелство, тя стана като моя майка. Мама ме оставила на баба, когато съм бил на три годинки и тръгнала нанякъде да търси щастието си. Живот! Някои години наред правят опити да прегърнат едно мъничко щастие в ръцете си, а други го захвърлят с лекота. Имахме да си дадем много с Нора,  но точно се намерихме и всичко свърши.

Знам че, ако сега ме чуе някой, който няма наркозависим в дома си, би бил гневен до неузнаваемост. Защо сме така нетолерантни и не си дадем сметка, че зад дрогата стоят души, които плачат и молят за пощада. Молят за спасение, защото те самите не са в състояние да се справят. Умолявам ви, пазете децата си, говорете им, а ако вече са попаднали в капана - борете се заедно с тях, не ги оставяйте, не се отричайте от тях. Не се отказвайте дори, когато ви обиждат, дори когато тръшкат врати, дори когато е невъзможно да се говори с тях, дори когато ви мразят. Защото един ден може да е късно. Или ще си отидат сами, кротко като Нора, или ще седнат зад волана и ще прекършат още една душа, ще почернят своята и друга съдба. Затова борете се! Не си позволявайте да сте уморени и слаби! Недейте! После ще си почивате. Сега децата ви крещят за помощ, макар и по начин неразбираем и недопустим за вас.

В залата се чуваше хлипане, а някои дори плачеха неудържимо. Думите на младежа кънтяха в ушите им. Николай стана от стола и бавно се отправи към вратата. Преди да излезе кимна за довиждане. Навън се беше смрачило и още валеше. Сълзите пареха по бузите му и се смесваха с дъждовните капки. Докато си слагаше качулката погледът му се спря встрани от пътя, до автобусната спирка вдясно. Там до пейката на земята седеше момиче, което стискаше със зъби единия край на гумената лента и правеше отчаяни опити да хване вена с иглата. Беше като врабче - мокра и слабичка. Николай се затича към нея. Сърцето биеше лудо в гърдите му. Знаеше какво трябва да направи.

П.П. Когато поръчваха надгробната плоча с бащата на Нора, Николай помоли да сложат един надпис от него: „Аз за теб бях само миг, но ти ще останеш с мен завинаги!”

- Нора… Мамо, това е моята приятелка - каза Николай и придърпа към себе си момичето. То се усмихна широко и се сгуши в прегръдките му. Вече съвсем не приличаше на уплашено, слабичко врабче.