ОТРОНЧЕТА
Из „Градината на Ева” (2019)
* * *
Усещам пак -
сърцето ми си е останало дете,
което иска да си поиграе със небето.
——————————
* * *
Населихме със тебе тази къща в планината
с томителната ласка на очите ни, с усмивките ни,
със тъгите ни и с шепота ни мек.
И ето - пълна е със тях сега догоре тишината й.
А от нетрайните ни часове,
за кратко приютявани тук някога,
до днес несглъхнал, внизва се в душата
един като рапира тънък ек.
——————————
* * *
Усетих пронизващо - лятото свърши.
Ти ли, Господи, отсече го като с нож?
Знам, време бе да скатая полите пъстри.
Косите си здраво да вържа. Очите - да угася.
Но как, ми кажи, се забравят такива нощи:
за възглаве - ръката му.
За завивка - само лунната светлина.
——————————
* * *
…А тогава бяхме толкова близо до Рая,
че през оградата му, пазена завистливо
от погледи коси,
прескачахме вътре, без да му мислим
и боси веднага нагазвахме в медената река.
А Господ само въздъхваше сякаш,
мълчаливо поклащаше побеляла глава
и вдигаше над нас опрощаващо
всемогъщата си ръка…
——————————
* * *
Няма вече на кого в студените нощи да кажа:
с теб ми е топло.
В мрака косите ти светят, обсипани сякаш
с оня, вече призрачен вишнев цвят,
който в една пролет далечна, далечна,
валя над нас.
——————————
* * *
О, как обичах уморения ти глас, когато
в дъждовен ден приглъхнал и смрачен
в слушалката внезапно прозвучи.
И днес вали. Денят е легнал на гърдите ми,
непоклатим като надгробна плоча.
А от ръката ми на педя само телефонът,
същински дявол опашат, мълчи, мълчи…
Но вече и винаги, уви, мълчи.
——————————
* * *
На славата не искам да съм
ни робиня, ни любима,
не бих я забелязвала дори,
ако не ми намигаше така ехидно
от не едни неискрени очи.
——————————
* * *
Какво е това твое добро, което и дребно да е,
с недомлъвки макар, винаги ще си подчертае цената.
Е, нека ти кажа - разбрах,
защо бяга от тебе душата ми.
——————————
* * *
Все повече въпросителни вече.
Все по-чести многоточия, оставящи края отворен.
Все по-малко несъмняващи се в нищо точки.
И почти без удивителни.
——————————
* * *
Не, не на Мефистофел, а на Любовта,
струва си да предадеш (но не да продадеш) душата си.
И ще стане тя още по-твоя и пълна.
А в миг върховен може би и ще усетиш,
че наистина е безсмъртна.
——————————
* * *
Изповядвам, Господи, твоята повеля:
Обичай ближния като себе си.
Но как забравила бях, че е смъртен грях
да обикнеш другия и от себе си повече,
с любов безразсъдно голяма.
И ето, наказана бях -
разбрах, че прошка за грях такъв няма.
И не Господ - Милостивият и Високият -
любовта ти безмерна не ще ти прости,
а жестокият, дребният, онзи, когото
да обикнеш за двама сгрешила си ти.
——————————
* * *
Притихнало и гальовно морето се плиска край кея.
Над него луната е метнала своята златна пътека,
сякаш направо към Рая.
Но кой досега е могъл да мине по нея за там,
без любими очи и рамо до себе си,
зъзнещ през юли. Сам.
——————————
* * *
Не съм търсила никога лесна любов.
Зная, истинската е друга -
неизбежна. Нагарчаща. Мъчна.
Но от твоята едва се измъкнах
и накрая побегнах -
беше толкова пресметлива. Свидлива.
И мъчеща.
——————————
* * *
Не тръгвай на дълъг път със човек,
комуто докрай не си повярвал.
А ако вече си тръгнал - не се отчайвай.
В болест или в беда попадне ли той,
не го изоставяй без време.
Но и за нищо на този свят
не довършвай пътя си с него.
——————————
* * *
Ти не делеше с мен ни болката ми, ни горчивината.
Делеше само сладостта и радостта.
И натежаваше неподеленото върху крилата ми.
И бавно вцепеняваха се те, като обшити в лед.
За да не се пречупят, за да не ги изгубя,
отидох си без обяснения от теб.
——————————
* * *
Прав си, не е свършил животът,
още има вино за грях.
И за причастие вино има.
Но е казано, помня древната мъдрост аз,
ново вино в стария мях не наливай.
——————————
* * *
Да, много съм добре! Отлично даже - жива!
Обрасла с дом и грижи по пораснали деца.
Само дето още лудо искам невъзможните неща.
И така се разминавам и с последните възможни.
——————————
* * *
Минало, с обиди и болки засято,
същински троскот - не корен, а коренище.
И да скубеш, и да копаеш, и да заравяш
отърване няма. Няма забрава.
Напразно толкова дълго плаках и пях.
Отивам си.
Да те съдя не искам. Да ти простя -
не можах.
——————————
* * *
…И късно е вече да ми предлагаш,
та дори и наистина да дадеш,
цялото свое кралство за някакъв кон.
А и жалко е, жалко, кралю самозван,
ти, доскоро от своята власт пиян,
днес да предлагаш цяло кралство с поклон.
И то за моя вироглав и вече прегризал
юздата си, кон.
——————————
* * *
Отиде си.
Но подличко със полудуми ми стовари
една, невинна уж, недораздяла.
И ето че сега не теб, а нея като канара
не мога да отместя, за да отворя пътя си,
дори и опустял да е, напред.
——————————
* * *
И в дъното на ада светлинка търси -
ще я намериш.
И тя, макар и крехка, изпочупена,
ще те спаси.
Но само, ако ти, със своя собствен дъх и дух
я разгориш - до слънчеви размери.
——————————
* * *
Защо майките винаги са били, са и ще бъдат
неизменно силни. И свети?
Защото до края на своите дни
има за кого с обич да светят.
——————————
* * *
От своето сърце се уча да говоря.
И думите ми - семена, от топлина и искреност узрели,
отронват се на листа в самота.
Да могат, искам само, тези думи мои
и в самотата нечия да проговорят -
по-светъл и добър да доведат до някого света.
——————————
* * *
Цял живот сърцето ме водеше през живота.
Като светкавица то за миг осветяваше
всичко по пътя ми от разума по-добре.
А сега, накрая, се моля:
овъглено внезапно като от мълния,
дано пак то от живота
мигновено ме изведе.
——————————
* * *
Тези дълги, алени залези…
В този кратък самотен живот.
И пак е декември. Студено е.
Свечерява.
А скоро ще се свечери и завинаги…
——————————
* * *
В плиткия залив на животеца наш
неуморни, надкрякват се пъргави жаби без свян.
И пиявици мудни на дъното стръвно дебнат.
Същото като в световния велик океан на акулите.
Само дето тук мирише още по-лошо от там.
——————————
* * *
Никога денят не е бил тъй сиво-снежен,
същински болник, за болката на когото
все още не е изнамерен лек.
И февруари никога сякаш не е бил
тъй космично самотен -
като безсънен и тъжен, до разсъмване мислещ,
човек.
——————————
* * *
Все някога животът си отива.
Зная го отдавна.
Отскоро вече и смирих се
пред това.
Но как да се смиря, кажете,
че преди него първо си отива
любовта.
——————————
* * *
Вече избягвам да казвам „никога”.
Вече не вярвам, когато ми кажат „винаги”.
Вече зная - всичко е само „понякога”.
Всичко е „засега”.
И дяволът, дето не спял, казват, никога
и знаел за всекиго всичко
едва ли знае защо сме орисани да живеем така.
Навярно единствен, до днес от никого невидяният Господ,
безмълвно пази тайната за смисъла на живота,
за мъдростта на смъртта.
——————————
* * *
Щом сламката в окото на ближния ясно виждаме,
а гредата в своето - не, ослепели сме, ослепели
завинаги.
Слепци сме и когато мразим. И когато завиждаме.
А няма болести по-мъчителни и разяждащи
от омразата и завистта.
И наказва ни не Господ, нито Съдбата,
че така правим смъртен грях.
Ние, човеците ослепели,
най-жестоко сами се наказваме с тях.
——————————
* * *
…И гледам след слънцето, което
сред царствен разкош от алени блясъци
пак си отива.
Ще е милиони години така и след мен.
О, съдба, бъди щедра, бъди милостива -
дай на всички още много такива залези
царствено бляскави и красиви.
А с тях дай и на мен
от ония, моите дни, устремени напред
неуморни редници, още един… Не!
Дай ми от тях още не един ден.
——————————
* * *
И си тръгваме от този свят така и неразбрали
кой движи ни, защо и накъде.
С въпросите си все така непримирени, но узнали
че прах е само видимото, дето можем
да пипнем или вземем във ръце.
Безсмъртни са еднички полетите на сърцето
и душата - любов, надежда, вяра чак до края ни крепят.
И чак до края с нас вървят тъй, сякаш
ще минат и в Отвъдното със нас.
А може би това наистина ще стане
в последния ни час?
——————————
* * *
За нищичко един живот не стига -
остава недопята песента.
И любовта остава недопита.
Неразгадан остава си света…
