Ивайло Диманов

ОБЩЕСТВОТО НА БЕЗСМЪРТНИТЕ ПОЕТИ

Денят се шмугна в претъпканото метро,
белязан от хищната челюст на мрака.
Проблясваше долар от чисто сребро
над Сентръл парк, в звездната арка…
Къде хайдаросваш, проклета Луна?
С Уолт Уитман върнахме стара хартия
и купихме в Бруклин на смешна цена
галон домашна канадска ракия…
Ще бъде много забавно, хайде, ела!
Ще дойде и Емили с цял свитък стихове.
Дано донесе оная вълшебна пчела,
че кой ли инак ще сбъдне мечтите ни…
Какво, да не би да ревнуваш, Луна?
Е, и аз към теб не съм безразличен.
Ала ти криеш своята тъмна страна,
затова се страхувам да те обичам.
Съдбата е тайнствена, хитра жена.
Няма как да узнаеш какво ще се случи.
Може да си Колумб, и какво от това,
ако тя е избрала Америго Веспучи.
Не си отивай, моя печална Луна.
Любовта днес е глуха, сляпа и няма.
Сам съм. И ти ли си също сама?
Тогава нека да бъдем с теб двама…

ПОКАЯНИЕ

Есента е избягал каторжник
с разкъсани дрехи.
Есента е изложбена зала
за слепи деца…
И последната моя надежда
за слънчице взеха я
мръсните облаци -
тия бирници с алчни сърца.
Няма нищо по-тъжно
от мъртвите есенни плажове.
Даже гларусът хукна
към топлите южни страни.
Острият вятър рисува
по пясъка лунни пейзажи,
а морето е стара конюшня
за морни вълни…
Аз седя върху мокрия пясък
с бутилка шампанско.
Колко път извървях,
а не стигнах до божия храм.
Тази нощ ще нападна с оръжие
градската банка
и с парите ще купя
приятел, любима и брат…
Есента ме поглежда с насмешка
и тръгва нататък.
Есента е красавица мургава с черни коси…
Отведи ме оттук,
моя циганко, ето ръката ми.
Отведи ме оттук
и душата ми грешна спаси!