Вероника Иванова

Колата се изкачваше трудно в летния ден по пътя към манастира. Марина гледаше през предния прозорец, но не виждаше пътя. Главата й се въртеше, ушите й шумяха, сякаш се намираше не на прашния родопски път, а на дъното на океана.

Бягаше или се връщаше и тя самата не знаеше. Откакто Юлиян замина и остави онова писмо, като последно свидетелство, че и тя някога е била като другите. Писмо, което незнайно защо продължаваше да носи в дамската си чанта и да препрочита, сякаш ако не беше то, нищо от връзката им не е съществувало.

После започна всяка вечер да сънува манастира, в който беше служила баба й и всеки път този сън я изпълваше със сила и устрем, които иначе не смяташе, че притежава, влечеше я към това място.

В училището, в което работеше в Смолян, учебната година приключи както всеки път, различното беше, че този път тя нетърпелива и малко притеснена от това, че заявява някакво свое желание така явно, отиде при директора за подпис върху заявлението за отпуск.

Той се учуди на това, обикновено я караха почти насила и винаги последна да си вземе отпуската, но сега в лицето й имаше нещо различно, хем светло, хем далечно и както му се стори малко отнесено.

Мълчаливата и винаги незабележима учителка по физика беше добър служител, никога нищо не искаше, но и нямаше особен ентусиазъм в преподаването, имаше способността да остава незабелязана в стаята и веселите и шумни колеги, бързо забравяха за нея.

За няколко месеца това се промени, новият учител по физическо кой знае защо избра тъкмо нея да ухажва, по своя очарователен, но и повърхностен начин, същия по който си замина във Варна, където по-късно научи Марина, имал жена и дете.

От него остана само няколко реда, които тя не разбираше докрай, в тях той се опитваше да обясни, че има усещането, че не я заслужава, защото тя е сякаш от друг свят.

Марина сметна това за част от неговото финтово измъкване, но и някаква мисъл, повече несъзнавано се запромъква в нея, дали пък този очевидно добър познавач на жените, не беше открил в нея нещо различно, нещо което го притесняваше и го караше да се чувства неловко, също както и шофъорът на колата в момента.

Колегите й започнаха да я разговарят, някои искрено искаха да й помогнат да се справи с тежката раздяла и измамата, даваха й тривиалните съвети, а други просто я съжаляваха и се чудеха какво ли толкова пък намери красивият Юлиян в тази отнесена жена.

Самата Марина се чувстваше повече облекчена, но не го сподели с никого, щяха да я сметнат за още по-странна, само утихна още повече, а дните й минаваха мъгливи, сиви и еднакви. Така беше, докато не започна на сън да се появява баба й, на входа на манастира.

Сега беше в колата, която носеше провизии за сестрите, по няколко пъти в месеца. Шофъорът разказваше мръсни вицове за монахини, но тя не го чуваше. Колкото повече се отдалечаваше от града, от сивото си и празно ежедневие, в очите й се появяваше непозната светлина, като от свещите в полумрака на храма от нейните сънища.

Най-силно я развълнува един сън, в който пак беше в същия храм, но този път на стената срещу нея като жив беше образът на Иисус, с толкова сини очи, които й даваха покой и вътрешен мир.

Шофъорът се умори да разказва глуповатите си и пиперливи шеги, не срещаше необходимия ефект, а мълчанието и погледът на Марина започнаха леко да го напрягат, реши, че е малко шантава и побърза да я остави на входа и я видя да потъва унесено в зеления двор като в море, още преди да стовари стоката и да се разплати с клисарката.

Отдъхна си чак по обратния път, нещо в тази жена го тревожеше, чувстваше по същия начин като Юлиян, сякаш между нея и тях има пустиня, която те не могат да преминат, а уж нищо и никаква, една бледа такава.

Сигурно затова се опитваше да се справи с тревогата си по единствения начин, който познаваше: с мръсните историйки.

В манастирския двор беше пусто, слънцето огряваше красивата палитра от нацъфтели мушката, а в дъното една котка се грижеше за няколко свои новородени.

Марина за пръв път усети, че е жива, че диша и от това така се замая, че се свлече на земята. Небето над нея беше синьо и чисто като очите на Христос от иконата в съня й.

Монахините се погрижиха за гостенката си, сякаш са я очаквали, отначало я настаниха в пристройка към храма, трябваше да мине време, преди да се реши какъв път ще поеме, а междувременно манастирът се оживи от децата от неделното училище, което Марина с радост пое.

Макар и да не се осмеляваше и пред себе си да го признае и все още да не знаеше какво ще бъде занапред, тя беше спокойна, беше си у дома.