ТРЕВОГА

Вероника Иванова

ТРЕВОГА

Защо са тъй разтревожени чайките
в това ослепяло от синьо небе.
Дали, защото усещат, че някъде
тихо плаче дете.

Бляскаво пролетно слънце,
самолети небето разсичат
и се мръква без време
в очите.


***

От Пловдив лятото не
си отива никога,
само за кратко се скрива
някъде в градините му
заедно с моето детство.
И разказва приказки за зимата,
с аромат на липов чай.
Този град ухае на слънце
и на принцеси със сирене
в детските пръсти.
Тук игрите не спират до късно,
тук и баба още е жива
и ме вика отгоре.
Не, от Пловдив лятото
не си отива.


ПЛОВДИВСКИ УЛИЦИ

Градът е лабиринт,
през който трябва да премина,
без да изгубя детската си вяра
в чудесата.

От уличките му разбудени
ме вика топъл лъх
и тръгвам към вълшебството.
От сутринта до вечерта
градът е мой единствен събеседник.

Със любопитството на преминаващ пътник
ме лъжат калдъръмените улици,
какво се крие в ъгълчетата му смътни,
какво ли търся още неоткрито?

Дали не се е скрило онова,
най-съкровеното, което
аз мислех за изгубено отдавна?

Какво ли търся цял живот,
не е ли пътят,
този тесен път, през улички, които
помнят детските ми стъпки?

Във този град на творци и художници,
мечът на времето спи кротко
в своята ножница,
тук още ехтят античните песни и
тайнствена музика
ме примамва нагоре,
по стръмни пътеки,
съблича от мене и тъга, и умора.

Пловдив,
а над него небето,
тъй горещо и светло, че да дишам не мога…

Не е ли моето търсене тревожно,
единствената и последната възможност
да бъда цялата малка пътека,
незначителна брънка от всичките улици
на вековете.


СВЕТЛО ИЗКАЧВАНЕ

Закъснялото слънце
изненадва мрака в стаята
и с надежда залъгва
не едно отчаяние.
Не се плаши лесно тъмното,
в борбата вековна, Боже,
научи ме по стръмното,
доброто само да помня.
Пред страха да подсвикрвам,
да се правя на смела
и с надежда да викам
всички слънчеви зайчета на вечеря.
Да разстилам душата си като бяла покривка,
по която да скачат на децата усмивките,
нищо друго от мене да няма,
само маса на която сме били заедно.


ЖИВОТЪТ Е СЦЕНА

Животът е сцена,
от която се слиза
неочаквано.
Останалото, казват, е мълчание.
Мълчанието на невинните,
мълчанието на виновните,
мълчанието на режисьорите,
залъгвали ни дълго
с обещания за главна роля.
Докато разбереш пиесата
и то
спектакълът е свършил
и паднала завесата.
Какво след тебе ще остане -
само ехо
от последна реплика
и недописан стих…


***

Неизживяната любов
тежи като ръждясала верига,
и все й казваш: върви си,
не мога вече, стига!

Като белег я криеш
зад усмивка фалшива,
със сълзите я триеш -
при друг да отива.

Цял живот я отричаш,
бягаш лудо от нея.
Но друг да обичаш
така и не смееш.

И върви си животът
утопично самотен,
на трапезата късна
спомен притоплен.

Без истинска среща
раздялата тегне,
примирен я посрещаш -
тук при тебе да седне.

Да ти мъчи душичката,
да ти пее до съмнало
все за онази любов,
непребъдналата.


ГОСТЕНКА

Останала сама за час, за два,
в непривично тихата къща,
без грижи, без шум, без деца.
Вместо таен любовник, на вратата
тихо застана
една уморена, но позната тъга.
Не можах да я върна,
приех я -
дали от сега ще си живеем двете?
Казвам си,
може сама да си тръгне,
ако внимание не й обърна.
Пуснах музика, книга отворих,
дори затанцувах по неподредения под
(за ужас на съседите от нашия вход),
а тя все стои и ме гледа без да мига,
с онези нейните влажни очи.
И тогава на отчаяна крачка аз се реших -
врата й отворих, та дано мине
през този мой стих.


ПОКАЯНИЕ

Искам да живея различно сега:
без излишни слова.
Без превзетите стихове,
пълни с далечна
тъга.
Да говоря понякога само с деца
и цветя да садя в най-дълбоката зима.
Засадила добро
в малка цветна саксия,
да чакам само да порастне на слънце.
До вечерния тъмен прозорец дълго да мълча,
докато истинските думи в тишината зазвучат.
С молитвата си искам
път в тъмното да сътворя
за жената, която пак се прибира сама.
От лицето детско да изтрия сълза, не с ръка,
а с дума добра.
Искам да плача с чуждата тъга и
в топлото утро на детството
радостна песен да бъда.
Искам да живеем различно сега:
след болестта и войната,
след толкова думи и тичане,
малко време остава,
време за обичане.


ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР

Като пролетна буря танцува живота ми и
се хлъзга по дансинга.
Твърде рано
ли беше или пак закъснях:
кавалера го няма,
и май неудобни обувки избрах.
И загледана в бъдното,
и унесена в другото
как танцувам сама
не разбрах.
И се лутах в понятия,
и не вярвах на себе си,
от тъга се усмихвах
и плачех от гняв.
На танц ме канеше понякога
само вятъра,
на другите все висока им бях.
Не намерих утеха,
не потърсих подслон,
тук при вятъра нека
радостта си да пусна
като цветен балон.
По прозореца вечер се стичат
прецъфтели цветя,
как нехайно отмина за мен пролетта.
А в молитви обличат се
умирени сърца.
Но дори и в молитви,
поривът огнен
не ще потуша.
Той излита в простора,
безгрижен и весел,
в пролетен полет унесен.
И дори и не вижда,
че след него изсъхват откъснати
кротките бели цветя.
Не му казвайте, не го връщайте,
нека вярва, че може да прелее от своите вени
живот на цветята,
нека вярва, че пролетен вятър
ще го носи с крилата
на вечната младост,
той - духът на момичето,
което понякога кани на танц само вятъра.


ТРАКИЙСКО СЛЪНЦЕ

„Бях самотна като вятър в полето,
нищо че в сърцето си носех слънцето на Тракия”
E. Багряна

Сърцето ти излъчва
топлината на тракийска житница,
очите ти - горещи въглени
на мъдра скитница,
гласът ти - гъвкава вода
от кладенеца на сърцето.
А оставаш все така
непристъпно и
гордо сама.
Къде отива обичта,
уморена от търсене:
дали е в думите,
овъглили по края листа?
Не прощава тракийското слънце
мечтата забравена
и наказва със свобода.