Вероника Иванова

Методи обичаше да си слага памук в ушите, едно за да не чува крясъците от съседната стая, когато родителите му се караха, друго, защото когато го направеше, те започваха да бучат и той си представяше, че е под вода.

Правеше същото и под душа, заставаше точно под него, затваряше очи, поемаше дълбоко дъх и не дишаше известно време, докато водата се стича по лицето и косата му, и унищожава всички други звуци наоколо.

Веднъж като малък си изяде боя, защото се опитваше да си напъха главата при рибата, която му бяха подарили, техните пак се караха, сякаш него го няма и той завиждаше на тая риба, която нищо не чува, обвита от прегръдката на водата.

Най-интересното беше, че истинското море не го привличаше, по-скоро го плашеше, нищо че живееха в един от близките квартали до морето във Варна, той избягваше да ходи на плажа или да го поглежда през големия прозорец на дневната, когато се върнеше от училище, и разполагаше сам с апартамента, поне за малко.

Сякаш морето беше нещо друго, не това, което реално съществува и привлича всички лятото при себе си като най-веселата атракция, нещо в него, нещо само негово, което той пазеше в сърцето си, за да може да се потапя там, когато всичко около него се превръщаше в крясък, или в онова ужасно мълчание, придружено с тихичко хлипане на майка му, което той ненавиждаше отдън душа.

Винаги се случваше така, баща му трясваше външната врата и майка му, доскоро опасна и зла като оса, се свличаше на дивана и започваше с това хлипане, което той мразеше повече от караниците им.

В такива моменти му се искаше да се разтвори в това море, което усещаше под фланелката си, да чува само немите разговори на рибите, самият той да се превърне в риба, да го сложат в голям и красив аквариум, и да развеселява майка си, всеки път когато тя плаче.

Бабите и дядовците му бяха отдавна покойници, затова той трябваше да прекарва сам летата си, докато родителите му бяха на работа. Водеха го, разбира се, и на плаж, тогава не се караха, караха се на него, понеже отказваше да се учи да плува, всички опити на баща му да го научи да се държи над водата, да лежи на нея по гръб, оставаха без резултат и баща му, както се струваше на Методи, се опитваше да прикрие разочарованието си.

Когато стана на петнадесет години нещата се промениха, рибката в аквариума умря, Методи вече не усещаше морето в ушите и сърцето си. Записа се сам на курс по плуване и срам не срам, успя, тайно от баща си, да се научи да плува добре, дори събираше пари за курс по гмуркане.

На една семейна среща по случай рождения ден на баща му (странно защо в тяхното семейство така празнично посрещаха само събитията свързани с баща му) той се запозна с момичето с най-морските очи и морското име - Марина.

Сякаш отново се върна в детството си, когато усещаше морето като нещо толкова ценно, свое и различно от това, което другите виждат и усещат, и потъна като удавник без спасение в тези нейни очи с променлив цвят.

Разхождаха се с часове по плажа, Марина беше от София и Методи се зае да й показва красотите на живота край морето, запозна я със стария си приятел рибаря, той дори ги повози в лодката си, после се опита да запали огън за двамата и да опече рибата, но не се получи много, пък и тя май не обичаше риба.

Методи разбираше, че ако преди морето за него е била безценно камъче в сърцето му, то отсега нататък, морето за него ще е скрито в очите на това момиче, което той не се осмеляваше да целуне.

Лятото се хлъзна като риба между пръстите им, Марина си отиде, но той от малък беше свикнал да живее повече с това, което е вътре в него, а не с това, което е вън, и тя заживя свой, друг живот, в неговите мечти и фантазии, един идеализиран, нереален, но толкова необходим за него образ.

След това, когато се записа в университета в София, търсеше да я види по улиците, заслушваше се в гласовете в аудиториите и кафенетата, веднъж когато седеше с гръб, чу някой да вика името й, но не се обърна, страхуваше се, че нещо от неговия вътрешен свят ще се разпадне, ако изгуби и тая мечта, както образите на морето от детството си.

Родителите му остаряха, не престанаха да се карат, той рядко се връщаше, но когато завърши, реши да се прибере във Варна, отново онова хлипане по телефона на майка му, която той обичаше безумно, но и изпитваше още непреодолима вина, сякаш не е успял да я спаси, да й разкаже за своя свят, за богатството на моретата в душата си. Върна се заради нея, знаеше го и се мразеше за това.

Сякаш през всичките тези години, в които баща му излизаше или я пренебрегваше, нейните сълзи се бяха събирали и сега бяха на мястото на скъпоценната рибка от детството, на очите на оная измислената любима Марина, сега бяха морето за него и той усещаше, че това море от майчини сълзи е страшно, че ще го хване за гърлото и ще го повлече към дъното, ако не се съпротивлява.

Тогава срещна нея, красива, умна, образована, така хармонична и спокойна, толкова различна от онези очи с неясен цвят, които така и не се осмели да потърси отново.

Живееха прилично, спокойно, но той през цялото време имаше усещането за някаква заплаха, за нещо, което не можеше да назове, но вътрешният му радар усещаше.

Една вечер колата му се повреди, не можа да се обади навреме и отключвайки входната врата, се вцепени, отвътре се чуваше хлипане, онова същото, което беше превърнало живота му в ад, което му тежеше като воденичен камък на шията, дори реши, че майка му е дошла на гости, но уви… хлипаше жена му, със същия многострадален тон и тогава той изведнъж пренареди цялата картина от детството си, и му се прииска страшно да тресне вратата и да не се върне повече в тази потънала в хлипащи стонове стая.