МАЙКА
В малкото градче не се случваше нищо особено през повечето време, животът си течеше бавен, монотонен като водите на голямата река, която минаваше край него, и която лятото правеше невъзможно съществуването на хората, за сметка на това на комарите. В това бавно и спокойно ежедневие настъпи оживление на главната улица. Малкият Мишо, задрямал на ливадата на двора, долови далечен мирис на нещо топло, нещо, което го събуди, и го накара да замечтае за прегръдката и топлите думи на баба си, която за него беше повече от майка, същата която роднините твърдяха, че е починала, и която бяха погребали преди няколко седмици. Той дълго плака и сънува как я завива с мекото одеяло, защото там долу със сигурност й е много студено. Възрастните, несвикнали да четат детската душа, дори не намериха за нужно да обяснят на горкото момче за смъртта, нямаше да бъде и на погребението, но нямаше на кого да го оставят и го взеха със себе си.
Майка му имаше сега нов мъж, а баща си не познаваше. Съседите говореха, че избягал с лодка по реката, когато беше по-малък Мишо. Той понякога се измъкваше нощем и дълго се взираше в мътната вода, ослушваше се за плясък на гребла в очакване баща му да се върне или мистичната нощем вода да му разкрие тайната си. Баба му го отгледа, въпреки строгостта си, с него тя беше добра и мила, можеше да усеща тънките трели на детската тъга на едно сираче, което уж не беше сираче. Печеше му чудни сладкиши и му даваше да й помага като замесва хляба.
Може би за това миризмата, която подразни нослето му, му напомни за нея и на границата между съня и реалността, той се почувства отново у дома. Разбуден, тръгна към мястото, където се беше натрупало вече множество. Пролетта вече идваше, но все още студена, никой не виждаше, че момчето е съвсем леко облечено, че обувките му са поне с два номера по-малки, тълпата няма сърце и очи за чуждата мъка.
На витрината на стария преди магазин Мишо видя сладкиши, закуски, сладки, които насълзиха очите му - пари нямаше, а да поиска от майка си не смееше, пазеше се от новия й мъж, който никак не обичаше момчето. Понечи да си тръгне, когато една нежна, но силна ръка, го прихвана за рамото и му подаде половинка току-що опечен хляб, топлите очи на жената бяха за него като очите на Богородица от иконите, които гледаше с часове, докато баба му пееше на клира. Значи така изглеждат майките, помисли си Мишо и от притеснение и благоговение дори забрави да благодари на непозната жена, с лице на светица.
Следващите дни той прекарваше все около новата хлебарница, постепенно го вкараха и в кухнята, помагаше, с каквото може, опаковаше покупките на важните госпожи, с добре облечени, разглезени деца, които му се плезеха и му се смееха на вехтите дрехи, и побелели от брашното длани. Но изведнъж погледът на жената, чието име така и никой не научи, ги караше да си тръгват засрамени. В жената, която за него беше символ на преродената му баба, на майката, която би искал да има, откриваше нещо неземно, което той усещаше, но не можеше да назове.
Без да прави нищо особено, тя успяваше да го слуша така като че ли наистина имаше да каже нещо важно, разказваше му приказки, докато месеха хляба и винаги пееше нещо тихо, нещо което Мишо беше чувал в църковното пеене на баба си, но това беше друго, караше го да замира и сякаш и птичките и цялата вселена се вслушваше в гласа на тая тиха, неземна жена. Като повечето деца, той никога не се запита коя е тя, каква е, как така няма собствени деца и съпруг, приемаше я като някой дошъл на тоя свят само за него. В историите и тихите й песни детето растеше с часове, какво ли не прави истинската обич.
Мария не разкриваше нищо за себе си, не водена от желание да създава мистика около личноста си. Самата тя останала рано сирак се беше омъжила за жесток човек, често упражняваше върху нея юмруците си и я заплашваше. Бабата на Мишо тайно я приютяваше в църквата неведнъж, но не успя да я спаси, когато в късна бременност изгуби бебето си след поредния побой на съпруга си. Мария се страхуваше, че той не се е отказал и ще намери начин да си отмъсти.
Мишо беше щастлив, но злото нали никога не спи, намеси се с злите си очи, започнаха разни жени от града да ходят, да се оплакват на кмета, че новата, така я наричаха, използвала детския труд. Злото никак не обича жените с добри очи и с ръце, които умеят да месят най-вкусния хляб. Кметът беше добър човек, но знаеше, че в малките градчета не обичат някой да е различен, пък бил той с очи като на светица, и отиде да види как стоят нещата на място. Най-лоши ставаха част от хората, които набожно следваха постите и миризмата на сладкишите от новата пекарна ги правеше зли като оси.
Бабата на Мишо беше избрана да пее на клира и това, разбира се, пораждаше завист в останалите, които считаха себе си за избрани. Една сутрин хлебарницата осъмна със счупено стъкло, на следващата с грозни надписи за безбожницата, която не зачита поста. Ропотът на тия души, считащи себе си за праведни, достигна и до свещеника, който не виждаше нищо осъдително или лошо в жената от пекарната, но се принуди да я смъмри, че по време на Великия пост изкушава правоверните. Мишо беше така замаян от щастие, почувства се приютен и у дома, че не забелязваше пипалата на злото.
Една сутрин градчето беше събудено не от обичайната миризма на топъл хляб и сладкиши, а от мириса на пушек и дим. Сред останките от хлебарницата, свито на кълбо, лежеше тялото на Мишо, сгушено като в майчина прегръдка, подпалвачът не знаеше, че малкото момче се е вмъкнало, и спи между рафтовете с тесто, но дали щеше да се откаже от целта си, ако знаеше - един въпрос, който остана да тежи на съвестта на градчето, за известно времe.