Елена Петрова

Вятърът заговаряше всички. Убеждаваше ги, че лятото е тръгнало с птиците на юг. Шепнеше на Есента как да подмами хората така, че всеки да се скрие като охлюв в черупката си. Но имаше и други, които така и не искаха да си тръгнат от морето.

Сипеше се дъжд след дъжд. Небето посивяваше, а шепотът на морето заглушаваше дори поривите на вятъра.

Едно момиче се разхождаше край брега. Събираше в шепите си времето и говореше с вълните. Как се събира време? Песъчинка по песъчинка, усмивка по усмивка. Морето танцуваше в очите му. Вълните като буйни коне се надпреварваха и никога не утихваха, а момичето не спираше да грее. Дали слънцето си бе направило дом в него или то самото бе слънце - никой не знаеше.

Неуморно, ден след ден, момичето оставяше стъпките си в пясъка. Морето, жадно за спомени, се протягаше към тях и ги събираше във вечната си памет. Един ден то реши да остави край брега безценен дар - рапан.

- Ах, колко си красив!- изумено подскочи от радост момичето. Обърна се към морето, разпери ръце и извика силно: - Благодаря ти!

Момичето не знаеше, че дълги години морето бе събирало в ехото на този рапан безброй недоразказани истории. Дори тази за Времето и Вятъра, Слънцето и Луната. Долепи рапана до ухото си и се заслуша:

Събудил се Приливът и решил да целуне Земята. Толкова бил развълнуван, че поглъщал всичко по-пътя си. Край брега млада девойка сплитала косите си и пеела. Спрял се той в нозете й и песента го омагьосала. Приливът се изплашил, че тя ще открадне сърцето му, прегърнал я силно и я отвлякъл навътре. Отвел девойката на остров, на който сезоните никога не се срещат, а Слънцето и Луната винаги блестят в небето. Предложил й сърцето си, което било малък син рапан, и я помолил да остане завинаги с него. Девойката се усмихнала на Прилива и се хвърлила в морето. Песента заглъхнала завинаги, а сърцето й спряло. Натъжен и отчаян, Приливът отчупил къс скала и с него разбил рапана на хиляди парчета. Слънцето и Луната се заели да събират парчетата. Така щели поне да запазят вълшебната песен на погубената девойка. Искали да дадат урок на Прилива, че не всичко, което пожелава, трябва задължително да бъде негово. След като събрали отново сърцето му, Слънцето и Луната се зарекли никога да не се срещат отново на този остров. Оставили рапана край брега и поели по пътя си. Вятърът заговорил в рапана и Приливът чул отново песента на девойката. Излязъл на брега и видял сърцето си цяло, а в него, онзи вълшебен глас, който го пленил. Разбрал колко глупаво постъпил. Благодарил на Слънцето и Луната, но и до днес още не си е простил за това, че девойката избрала смъртта пред неговата обич.

Изслушало момичето историята, а после се обърнало към морето и тихо прошепнало:

- Всъщност, тя е избрала теб и вечността, щом е останала завинаги в обятията ти.