Светлана Йонкова

Из „Слънце преди изгрева” (2022)

МОНОЛОГ НА ЛЕВСКИ

Нямам гроб, ала чий е проблемът? - погребват ги мъртвите,
а пък аз имам толкова работа още за вършене…
Оставете поп Кръстю на мира! Предателя бъркате -
пък дори да не бъркате, само ръцете си бършете…
Капе мед от устите лакейски… Под турско бе същото -
робът няма очи да застане пред голата истина!
Цял живот ще се гърби след ралото само за къшея -
и едно ще повтаря: че всичко от Бога е писано!
… Аз не искам парадни салюти и думи напудрени,
мен ми стига да чуя един да извика: „Виновен съм!” -
но гърми тишината… Небето с очи изумрудени
не примигва дори, а народът на дявола моли се,
ех, народе! Продаван, харизван! Целувай палачите!
И плачи за онези, които ти смачкаха вярата!
Ти цървулите гордо смени за чепиците лачени -
и плати за това с ипотека, заложил България.
Затова е бесилка Родината, няма за чудене!
И царе, и плебеи се кръстят набожно и хрисимо.
Трезви няма ли, хора? Нима са се свършили лудите?
Братът брата продава - и става, каквото е писано.
Ала кой го е писал? Това е, народе, дилемата:
щом не пишеш съдбата си сам, някой друг ще я пише…
Аз избрах да напиша с духа и кръвта си вселената -
и я писах така, че и Бог от небето въздишаше!
Затова не четете какво ви говорят за Дякона.
Да чете само онзи, на който очите са истински!
Аз икона не съм. Аз съм всичката вяра изплакана!
А пък другото - то е една неизбежна измислица.

БЪЛГАРИЯ

Кой разбойник не е разигравал по мене
своя кон, кой не ме е продавал?
Разградена градина съм - здравото семе
се задъхва от бурен и плява.
В мене скърцат забити апостолски кости,
в мене псуват мечти осквернени.
Станах дрипа за всички неканени гости,
а децата ми бягат от мене.
Станах просяк окаян - не, гробище станах!
В мене съхне цветът незавързал.
За зелено орачът веднъж да се хване -
и веднага към кръчмата бърза.
А децата ми? Боже, какво им остана -
само бирници, срам и копои…
От сълзи плесенясах, мухлясах от рани
и прокиснах от вечни запои.
… Имах силни гори. За живот имах воля.
Имах воля за смърт, ако трябва.
Днес пръстта ми е постна, убита, безсолна,
затова ме разменят за хляба.
Станах блато от кръв. Бог е много далече.
Пък и близо да беше - все тая…
Но от кал си - и пак ще се върнеш, човече
тук, в пръстта. А човек е и Каин.

ПЕЙЗАЖ

Когато зимата покрие нощта със виолетов плащ
и кучета протяжно вият, и топлят голия паваж,
когато думите угасват в лилаво-млечната мъгла,
смъртта не е така ужасна - и даже я зовем: ела…
Нощта поглъща в гъста пара измръзналите ни души.
Не ни се иска да сме стари, но младостта защо тежи?!
Мизерията ни потупва фамилиарно по гърба -
и рови в кофите с боклука одрипавялата съдба.
Като деца, които гледат витрините със шоколад
снежинките по нас полепват - и само дето не пищят.
От срам луната се е скрила като продадена жена,
виси безшумно като прилеп усещането за вина.
Градът, застинал като в снимка, в очакване е занемял -
и само в някоя градинка препънеш се в човек умрял…
Кръвта му като черна локва е впила в мрака пипала.
Убиецът е вдигнал котва сред необятната тъма.
… Зазидан в тишина, човекът сънува своя идеал.
Но знае колко ще му струва - и се събужда изтрезнял.
Алармена система писва - и като луда му крещи:
човече, дявол да те вземе, крадците си проспал, стани!
Но вън е безпросветно тъмно - кого ще хванеш в този ад?
Рогатият, докато съмне, безчинства като адвокат.
Мечтае смътно за момиче един заспал алкохолик.
И брули вятърът, циничен като обиден политик.

ЖЪЛТИ ПАВЕТА

…Утрото с прохладни пръсти храма-паметник докосва
и кубетата изгряват като златни ореоли.
В скъп костюм облечен, долу някакъв случаен просяк
търси в кофите трошици сред море от станиоли.
И богатството извира от вълшебната му шапка:
песни на врабчета гладни и мушици ранобудни.
А паветата сияят като кубчета от злато
и по тях коли прехвърчат като пъстри пеперуди.
Парламентът още дреме, сякаш е надгробна плоча
на безмълвните въздишки, на молитвите нечути…
Знамето като парцалче тъжно към небето сочи,
но страхът като лавина върху него ще се срути.
Утрото е изморено като слънцето при заник -
храмът-паметник отваря пред зяпачите олтара…
А наоколо намигат светофари и реклами
и нахално заслепяват сиромашката ни вяра.
Майко! Аз не те обичам за усмивката цинична,
но съм твоя - затова че съм родена от срама ти…
Тротоарът ме познава - тук се учих да обичам,
затова не мога, майко, мъката ти да преглътна.
Не величието древно ме омайва, а орлите
дето от невръстна вярвам, че от моста ти ще хвръкнат!
Ала детството далечно пак като сираче скита
и мечтите пропилени тихо като в гроб замлъкват.

ШИЗОФРЕНИЧНО

Когато вечерям след дългия ден разнебитен,
прeсяда ми залъкът хляб, па макар и заслужен -
защото пред мен като в кино минават съдбите
на толкова много несретници - слаби, ненужни…
Аз виждам очите им гладни и пълни с омраза.
Усещам ръцете, които са стиснали ножа.
Дочувам дълбокия хрипот и страшния спазъм.
И гледам как тъпан си правят от нечия кожа.
Иди, че вечеряй! … чинията блъсвам и ставам.
Но малката кръчма отсреща отдавна е празна.
Дори и луната и всички звезди потъмняват,
а нямам сълзи - и усещам в гърдите си спазъм.
На ъгъла чака съдбата - разчорлена, боса.
С цигара ме черпи и нещо говори за рая!
Но все ми се струва, че някой се прави на Господ -
и с нас като котки с мишлета на смърт си играят…
Но вече на изток небето едва дрезгавее.
Нощта като блудница ляга в бардака да дремне
със сън причудлив, че живее, живее, живее
под страшното злато на всички илюзии земни.

ЧЕРНА ДУПКА

Обърка се времето. Целият свят се обърка.
Безчестникът съди, виновен се чувства невинният.
Човешката тъничка съвест предсмъртно прохърква -
и сякаш и Господ отвръща лице от светините.
Жените забравиха как се отглеждат комити,
България с черна забрадка очи е прихлупила!
Юнашките кърви отдавна са вече отмити -
и няма и помен от тях във душиците купени.
Мъже за курбан не останаха, белите ризи
са флагове бели… Мъже ли? - деца не останаха!
Останаха старци с бастуни, Европа е близо,
но те са багажът ненужен и сол върху раната.
Обърка се всичко… Смъртта със живота се смеси.
Да кажеше Бог да възкръсне от нищото Дяконът,
народът сам щеше на пъпната връв да обеси
днес своя Апостол, преди да е още проплакал!
Това ли е черната дупка на космоса светъл?
Безсмъртната смърт се кикоти в окото на времето.
„На многая лета…” - шепти ироничната Лета.
Върти се Земята - в утроба понесла Геената…

БЕЗМЪЛВИЕ

Тук няма за гледане нищо. За Бога, не идвайте! -
спи синьото утро в постелите, спи и не става…
И в дългата нощ хвърлят своя воал самодивите
за жълти стотинки сеир на кралете да правят.
За Бога, поспете… Нощта е дълбока, сънувайте
че градският цирк е препълнен с невинни смешници,
а вие сте в ложата, ложа двуметрова, хубава -
и лампички само се люшкат по голите жици.
Арената просто блести от реклами безчислени,
тук има тепих и дори гладиатори има,
но спете, но спете спокойно! Кръвта е измислена,
а значи и явната смърт, извинете, е мнима.
Тук всичко е роля: разбойници слагат короните,
в краката им шутове някакви гилзи събират -
и хили се цялата публика заедно с клоуните -
едно неразделно семейство с картофки и бира.
И бълват ли, бълват лакирани рими поетите!
Крещят политиците… Просяци спят по паважа…
Тъма като в рог е! Заглъхва на мъртвите шепотът.
Народът мълчи, а пък толкова има да каже!

ЕПИТАФИЯ

Какво ми шепне старият Балкан?
Какво намирам в бабината ракла?
… Земя като една човешка длан:
подаваш я - и те ти я отхапват.
А в нея - горда Стара планина.
И Дунавът до ней синей, обаче
вместо да гинат вражи племена,
заровен в гроба, жив, народът плаче…

СТРАНАТА НА ГОЛЕМИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ

Царят е гол!
Ханс Кр. Андерсен

Страната на големите възможности
не е зад океана, а е тук.
В България, ако желаеш, кожата
на бедния дереш без стон, без звук,
а ако искаш, може без последствия
деца да гази твоята кола.
Да бъдеш безнаказаното бедствие
и смърт под шеметните колела.
Страната на големите възможности
е тук - защото можеш да си цар,
ако си купиш на живота ложата,
съда и трона, божия олтар,
Нерон да бъдеш, Юда… Щракваш с пръстите
и получаваш всичко - ти си бог!
И пиеш с всички дяволи покръстени,
презрял безликия човешки род.
Какво ти пука за Балкана, стария,
щом родната земя за лев върви?
Но не в Америка, а във България
земята изнасилена кърви -
земята на великите възможности,
която лилипути днес сквернят.
Земя на божества и на безбожници,
на бесове и страшен маскарад!
В страната на великите възможности,
опазил Господ, честен да не си!
Та затова далече бягат рожбите,
преди Онази да ги покоси.
… Но вездесъщи шутове, забравяте:
най-тъмна преди изгрев е нощта -
и неизбежно идва зазоряване,
в което лъсва всяка голота…

БАСНЯ

Вълкът козината си мени,
но нрава - никога…

Повярвал в най-красивата мистерия,
че в рая с агънцата ще дружи,
вълкът поиска кредит на доверие,
разкаян за убийства и лъжи.
Овчарят беше врял-кипял - прогони го.
Но беше стар - и се спомина той.
Дойде синът - далеч, от Патагония,
да хвърли шепа пръст за упокой.
Той, старият, бе прост, а учен - младият.
Прие вълка. Изслуша го. И взе
да се замисля, па му даде стадото
и го почерпи с вино и мезе.
Вълкът отказа. И се трогна момъкът:
какъв светец го беше навестил!
Спокойно си замина в Патагония,
а пък вълкът показа своя стил:
започна да се грижи за овцете му -
и хората се чудеха безспир.
А кучетата лаеха до сцепване,
опънали безпомощно синджир.
„Ох, този лай! - овцете се оплакваха
на своя вълк. - Не можем да заспим!”
… И кучетата нощем намаляваха,
изчезваха буквално яко дим.
Овчиците доволно си преживяха,
млеконадоят им се покачи!
И всяко агънце вълкът, грижливият,
поглъщаше със бащински очи.
Започна да ги праща по Европата -
да се изучат и да израстат!
А те не се завръщаха… Безропотно
животът си течеше, тих до смърт,
и стадото не се увеличаваше:
без агнета, без шилета, без лай…
И вълците - в гората управляващи -
се заоблизваха за лъвски пай.
Пристигна зимата - приключи пашата.
Но нямаше във плевнята сено.
Заблеяха овцете, сиромашките,
дано комшиите дадат, дано!
Но гледаха си своето съседите.
И вълците довтасаха за пир.
Навън фучеше, беше зима ледена,
а пък гладът ги гонеше безспир.
В кошарата като че стана лудница,
вълкът, веднъж поел обета свят:
„ …такова - рече, - те са цяла глутница,
а аз съм сам - и те ще победят.
Да хвърлим чоп - едничка да пожертваме…”
Овцете се спогледаха тогаз,
но беше късно - и избраха черната,
понеже право имаха на глас.
… Когато си дойде от Патагония,
стопанинът дома си не позна.
Ни вълк, ни стадо. Никаква ирония.
Кошарата - ограбена хазна.
Но нека да не вярваме на басните
за вълци, за глупаци, за овце -
когато идат глутници на кастинга
и журито им пляска със ръце,
ах - нека! - дайте шанс на всички - само че
вълкът е вълк, дори да се кълне…
Кола обръща мъничкото камъче,
но пътя знаят старите коне.

НИЗИ

Сабрие тихо ниже тютюн,
а в очите й броди мъглата.
И пресмята наглас и наум
неплатената още заплата.
Чак до София ходи Хасан -
да изкара за хляба. Да зида.
Но се върна. Сърдит и пиян.
Че и там му платили на книга.
А Иван, дето плет ги дели,
се мотае навъсен, безхлебен -
псува всички, съвсем се смали,
а Иваница прави молебен!
И магарето снощи умря -
ей тъй, гътна се! Плач без утеха…
Пък синът - той съвсем изгоря:
кредит тегли - и къщата взеха.
…През плета си Иван и Хасан
си подават шишето с ракия.
Като грозно плашило в бостан,
като някаква дърта мастия
им се хили самата съдба -
и е празно котлето в оджака!
А отколе им готвят делба -
като в Косово, но ще почакат!
Сабрие тихо ниже тютюн.
Дълги низи от мъка безкрайна…
А пък някой пресмята наум
ще се трепят ли като в Украйна.
Но Иваница и Сабрие
не прихващат по тези въпроси.
Искат само да бъдат добре.
И децата да идват на гости.