Иван Ненов

В първия препис на „История славянобългарска” - Софроний Врачански ни оставя приписка, че това е станало „във времето на епископа Гедеон” и, че „тази история я донесе иеромонаха Паисий от светата обител Атонска и преписахми я в село Котел… И който я усвои или открадне, да е афоресан и проклет и желязо и камък да се стопи, а той не во веки.”

В „Житие и страдания на грешния Софроний” авторът на това първо художесвено произведение от Възраждането, макар че разказва за много случки от живота си, не е споменал за срещата си с Паисий Хилендарски. Не че тя е била незначителна за него, но срещата и преписът на историята са били по-скоро един обществен дълг и не влизат в личните му страдания.

Вторият препис на Паисиевата История, т.н. Самоковски препис, е направен 9 години след написването й.

В послеслова четем: „Изволением отца, с поспешением сина и совершением светаго духа иже от небития в битие праведий всяческая и аз смерени и грешний Алекси иерей Велкович Попович, господу поспешествующуми , списах сию историю славеноболгарскою в славной земли Македонстей, в граде и отечествии моем нарицаем Самоков при преосвещенейшаго митрополита господина кир Неофита в лето 1771, индикт 4. Собраною от различних книгъ и истории Паисием иеромонахом. И по его уреждению якоже обретох, тако и написах. Тогда мне бе лет 28. И от многое желание що имеях потрудих ся и написах ю да ю имеем. Понеже многажди видех како укоряют нас сербие и греци защо не имеем своя история заедно совокуплена за цари болгарски и светих що били прежде царствували и светили са от них тога ради желанием возжелах по своего рода болгарского и преписах ю да се не изгубит. Ви же отци и братя кои читате или желаете преписати аще что обрещете погрешно, благословите, а не клените.”

Както е видно от оставените „бележки” към преписите, поп Алекси ни оставя повече информация за себе си.

Изводите, които можем да направим, са няколко. Узнаваме, че той е 28-годишен, че преписът е направен „в отечествии моем нарицаем Самоков”, че всичко е станало по „уреждению” на Отец Паисий… Но тук има и един израз, на който паисиеведите не са „обърнали” внимание. Това е: „И ОТ МНОГОЕ ЖЕЛАНИЕ ЩО ИМЕЯХ…”

Кога човек има много желение за нещо - да го има, да го види, да го посети? Само тогава, когато знае за него.

Изводът, който може да бъде направен, е, че Алекси Велкович Попович е знаел, че се пише историята на българския род, че я пише монахът Паисий и, че „някога” ще му я донесе да я прочете и препише.

Паисий завършва написването на „История славянобългарска” през 1762 година. Алекси е бил 19-годишен момък. Е? Кой може да му е разказвал за историята, която се пише в Светогорските манастири? За писането на Историята там е знаел само игуменът Лаврентий - рожден брат на Паисий.

А Лаврентий е човекът, който е подкрепял и насърчавал брат си при писането. Писането на „История славянобългарска” е било тайно, иначе гръцките монаси, които са унищожили почти всички книги на славянски език и в църковните служби в българските църкви са пеели на гръцки, са щели „да намерят начин” да не бъде написана.

Тогава кой извън манастира е можел да знае за историята? Несъмнено, това е семейството - бабата, дядото, майката, бащата, като сведенията за написването са им дадени от самия Паисий.

А техните имена единствено остават в потомците и после се записват в семейния поменик. „Поменика на Поповата фамилия ми е предаден от Хр. Попов, (Христо Попов е правнук на Алекси Велкович Попович ), според който ежегодно тази фамилия отслужва панихида за успокоение душите на починалите… От дадения ми черковен поменик на Поповата фамилия, грижливо пазен и предаван от бащи на синове, съставих родословното дърво на Поповата фамилия в с. Доспей…”

Този цитат е от книгата „Великата правда или моята истина за родното място на Отец Паисий”. Автор е краеведът Ангел Кашъмов (1898 - 1982 ). ( В негова памет потомците му я издават през 2011 г., изд. CIELA)

Родословното дърво на Поповата фамилия в с. Доспей започва от протопоп Велко, следват поп Алекси (преписвачът на „История славянобългарска”) с презвитера Анастасия, поп Кръстьо с презвитера Цвета … и така - до поколението до средата на 20 век.

Според семейните спомени (предания) Лаврентий и Паисий са водили в Света гора племенниците си (синове на две от сестрите им) Христо Димитров Доспееца - основоположника на Самоковската иконописна школа и баща на Димитър и Захарий Зограф и дядо на Станислав Доспевски, както и Алекси Велкович Попович.

Не потвърждава ли това и изразът „и от многое желание що имеях”, че само най-близки родственици са знаели, че се пише „История славянобългарска”, а от там логичният извод, че преп. Паисий Хилендарски е донесъл Историята си на никому неизвестният 28-годишният поп Алексо да я препише!

И защо от хилядите български села е избрал отстоящето на 3 км. от Самоков с. Доспей? А и сам Паисий пише в Историята си, че е „дошъл от Самоковска епархия” в Света гора, назовавайки епархията не като територия, включваща всички селища в нея, а като селището (мястото), от което управлява архиереят!

Сега, 2022 година, когато се навършват 300 години от рождението на преп. Паисий Хилендарски, отново ли българският род няма да чества истинският автор на „История сллавянобългарска” или пак ще се поклони на родения в Банско послушник на Неофит Рилски, чието монашеско име също е Паисий и до когото книжовникът и просветителят Неофит пише в писмата си от Халки: „… Паисий да стане мукаетъ, да хване неколко шопи, да насекатъ дърва за идущата зима. Нека дървата бъдатъ готови: те не искатъ ни хлебъ, ни соль. И каквото харчи всичко да запьІсва…” (28 септември 1851 г.)