Ангел Христов

Алманах „Мизия” отново събра на своите страници част от продукцията на писателите и поетите от Плевен и околността. По традиция със свои творби в изданието участват и почетните членове на Дружеството на писателите, свързани с неговата история и съвременност.

В това книжно тяло от 267 страници редакторите представят най-добрите авторски творби, подбрани с подчертано търсено жанрово разнообразие. Многообразието се допълва и от раздели, обогатяващи тематиката на алманаха чрез съзнателното подчертаване на литературната история с творби на починали, но оставили дълбока следа в региона творци.

Вниманието на читателя е привлечено чрез отбелязване на кръгли годишнини, свързани с исторически за региона събития. Необходимо е да се отбележи ИванВазовата творба “Ерусалимите на българската признателност”, писана от големия наш поет след едно посещение в Плевен, Пордим и Бяла, места, свързани с Руско-турската освободителна война, отбелязани с възторг от народния поет, звучащи съвременно и днес.

В същия контекст са и историческите бележки на Лалка Павлова под надслов „Плевен - първата крачка към свободата”.

Богатството от литературни текстове се разкрива чрез умело рамкиране на основните теми в отделни, подчертаващи жанровата характеристика раздели.

Въпреки ограничението, налагано от обема на книжното тяло, алманахът предоставя на читателя достатъчно пълна информация за състоянието на литературната продукция, в т. ч. творби, свързани с историята на града и региона, литературна критика, публицистика и мемоаристика, произведения за деца, хумор и сатира, преводи, добре поднесен обзор за литературната продукция от 2021 и 2022 г.

В този брой на алманаха особено силно е представянето на десетима забележителни художници чрез репродукции на техни картини от фонда на Художествената галерия „Илия Бешков” - Кирил Тодоров, Христо Бояджиев, Илия Милков, Гено Генов, Виолета Гривишка, Юри Буков, Константин Симеонов, Хинко Хинков, Красимир Люцканов и Калин Павлов.

Безспорно е, че тематичното многообразие на броя не е случайно. Търсеното въздействие върху читателя и утвърждаването на алманаха като обществено възпитателно средство изисква стойностни творби, съзнателно разкриване възможностите на литературата като средство за влияние и утвърждаване на ценности с непреходно значение.

Читателят ще търси и ще намери примери за силата на поетичното слово, любителите на прозата ще се срещнат с интересни литературни герои, родени под въздействие на съвремието, в което разрушаването на познатата ценностна система се сблъсква с невъзможността да се подмени с нова, разбираема, приемлива от обществото и обогатяваща го с основните национални добродетели.

Тази е и темата на настоящия текст, който очаква оценката на читателите!

В СЯНКАТА НА АЗ-ЪТ

Поетичната продукция, представена в алманаха пред съда на читателя, носи белезите на нашето съвремие - сянката на аз-ът! Представените поетични творби разкриват самовглъбяването на авторите, тяхното самоосъществяване чрез видения и опити да разкрият образи с трайна значимост.

Една част от посланията са познати, копиращи аз-ът с неговото многообразие, подчинено на личните мисли, чувства, съждения, търсения и непрекъснато взиране в излъчващия възторг вътрешен мир, леговището на алчния и ловуващ образи от полетата на живота поет.

Читателят е задължен да осъзнае собствената си значимост, за да бъде на висотата на поетическото вдъхновение. Георги Константинов, Христо Ганов, Найден Вълчев и Иван Радоев разкриват своето отношение към света чрез директния сблъсък с него, осъзнато представен посредством личните им предпочитания и несъмнено искреното признание за значимостта на ярко изразения духовен мир.

Един автопортрет на поетическият АЗ, поетът, претопен чрез думите и извисен чрез тях.

Несъмнено в сянката на личните драми, търсения, успехи и неуспехи, се пречупват както мимолетни, така и значими човешки проблеми. Светът на хората и светът на поетите се преплитат, появяват се битки в интимната сфера и други в света на всекидневието. Поетическите послания се обогатяват.

Така редом до любовния стих звъни патриотичният, до цветната леха може да се види приказният замък на сънищата.

Читателят търси и намира собствените си предпочитания, удовлетворяват се личните му пристрастия. Драмата на Аз-ът се пренася в стиха, утвърждават се нови чувства, поетът се ангажира с желанието си да моделира духовния свят на читателя, а той, от своя страна, осъзнава не само необходимостта от приятно четиво, но и от близостта на твореца, за да се научи да харесва чистотата и елегантността на езика и неговата духовна сила.

Поетът е пътешественик, чиято одухотвореност поражда неутолими търсения, извеждащи го както в полята на интимния свят, така и в сенките на съмненията, трептенията на невидимите струни, чиито звуци се вграждат в тихи или звучни рими, разкриващи вътрешния свят на твореца, потопен в проглеждащата светлина на чувствата.

Заслушан в тихите гласове, възприемащи многообразието от поетични видения, читателят сам се превръща в пътешественик.

Бих искал да отбележа невидимите разделителни линии, които, вместо да си противоречат, всъщност обединяват творбите, публикувани в този брой на алманаха със своето тематично разнообразие.

Приветствам богатството от звуци, прозрачния шепот, утвърждаващите богатството от поетически форми внушения, пъстрата многозвучност на стиховете.

Бих подчертал, че АЗ-ът, претопен в по-долу цитираните поети и техни творби, всъщност разкрива част от душевността на нашите съвременници, потопена в отровната смрад на неприемливите икономически и политически нрави.

Този факт не помрачава усещането за търсене на красотата, напротив, само засилва звученето на откровено разкритите чувства чрез поетичната реч.

Колкото до разделителните черти бих пояснил, че те се отнасят до привидния контраст на темите, разработени в унисон с характерните за отделните творци предпочитания - интимни, патриотични, възхваляващи и утвърждаващи общоприетите ценности, възхваляващи природата, домашния уют, любовта към родния край и родната къща.

Ако Лалка Павлова не преплете пръсти със съдбата и не разкрие отношението си към нея, тя не би могла да бъде разбрана, за нея съдбата е борба между доброто и злото, преоткриването на човека в похода му към саможертва в името на почитаните от него ценности и идеи, признаването на същата саможертва, заради която поетесата отдава почитта си към тези, чийто живот е посветен на хората чрез категоричното: „Хлябът и виното/ние ще сложим /на тяхната земна могила”.

Представените стихотворения разкриват отношението й към конкретни адресати - „Поетите” и „Мъжка Задушница”, като признание за ролята на творците в утвърждаването на живота, а „Съзряване” разкрива безкрайната любов на майката към нейния син, когото иска да научи да обича живота такъв, какъвто е.

Елена Вълкова в трите си публикувани стихотворения търси отговор на поредните вечни въпроси - за смисъла от прокараните приживе пътеки, за корените - една обикновена улица, съществуваща и същевременно запазена в паметта й - също корен в нейната душа, който никой не може да изтръгне, нейният спасителен корен;

Потърсите ли изворите, от които черпи вдъхновение Татяна Любенова, ще откриете преди всичко влиянието върху поетесата на природата с нейните непреходни внушения, съкровени и чисти, утвърждаващи и непроменими; ще откриете и живота чрез неговите детайли - любов, тъга, препускащото време, тежащите черни облаци над човешките взаимоотношения.

Нейните стихове често са минорни, но това усещане не я прави отрицателка на природата и на тържеството на човека чрез живота, напротив, поетесата преодолява тъгата и я превръща в символ верую за вътрешната човешка свобода, която утвърждава живота с неговата уникалност и предизвикателства.

Искаме ли да разберем поезита на Татяна Любенова, трябва да затворим очи и се оставим да бъдем понесени от крилете на нейното усещане за материя и дух. Тя не разделя материята от духа, но придава на духа онова неуловимо значение, което се сравнява само с любовта.

За нея времето може и да скъсява душите ни, но, както тя сама определя състоянието ни - слънцекрили сме, образ, отстояващ човешкото съществуване в лоното на светлината.

Ако вникнем в предложените от Здравка Шейретова стихове, непременно ще бъдем привлечени от усещането за нещо отминало, нещо скъпо, непреходно, породено от спрялото за миг време, действие, причинено от загубата на близки хора.

Нейните бели сънища, от бели спомени родени създават образи от видения и цветове, чийто смисъл се крие в непреодолимата тъга по отминалото време и изгубените в тишината, изричани някога думи, сега притихнали под смраченото небе, под което поетесата засажда дървета, за да скрие пустотата.

Осман Мустафов твърди, че е чудак, скитащ волно в мечтите си. Не трябва да се съмнявате, неговата среда се подхранва от любовта, търсенията му продължават в нейната вселена, вижда сянката й и се опива от нея, разбира превратностите й, за да обяви на всеослушание:

и ако в огледалото се гледам променен,
да се разплача и за себе си да питам.,

както и последвалото признание, че когато една любов си тръгва идва друга и поетът, опиянен от възможността да утвърди непреходността на любовта и правото на човека да се влюби отново, заявява с характерната си откровеност:

И птиците в гнездата са по две,
там само любовта ги сбира.

Христина Комаревска доказва, че образността се постига не само с цветове, но и с думи.

Със сигурност трябва да подчертаем лекотата на стиховете й, използването на краткия насечен изказ, думите се плъзгат по повърхността на притихналото море с прошепнатата молба към лятото да не си отива (стихотворението „Не си отивай, лято”); трите представени стихотворения са тематично различни, но разкриват търсещия й дух, стремежът към постигане на звучни и въздействащи поанти.

Ена Цветанова задава своите въпроси с усещането, че не може да отговори на всички, а може би и не иска, поради което рисува своята представа за обикновените човешки чувства като надежда, болка, чиято сила е добронамереността, предизвикана от установените вече истини за повторяемостта на света, изрисуван от нея самата със звездната слама нощем и създадения от самата нея ден.

Нина Чилянска ни допуска в своя поетичен свят, за да открием поне две от темите, които я вълнуват - любовта и нетърпението й да изпита радостта от живота. И двете теми разработени с вкуса на съвременния човек, с неговите желания, стремежи и очаквания, което всъщност предизвиква читателя и той се връща непрекъснато към нейните кратки, но искрени творби.

Въпросите, които задава Весела Димова, имат просто обяснение, но ако отговорът е неточен, забулен в мъглата на чужди мисли, то пъстротата от теми в нейните стихотворения, предложени в алманаха, щеше да бъде незабележима.

Тъкмо обратното, тя предлага отговорите чрез ясни и звучни послания - „аз бавно ще се уча с очи да ти разказвам тишината…”, или „увисва над мислите ми острието на ножа и блести - като гилотина… “, поетични видения, които би трябвало да се запомнят.

Ирена Цветкова се заравя в миналото, познато само на нея, в което образите са патриархални, а потопявайки се в съвременността, осъзнава ценността на всеки човек, превъплътил се в земния си образ, избран импулсивно и приличаш на него, поета, който може да лети дори когато пада ниско.

Зоя Минева върви по външния ръб на Вселената и след като се е лутала дълго, тръгва нагоре, към поетическите висини, смирена, с убеждението, че нито миг не трябва да се пропуска, че е време за нейния полет в пространството неизмеримо, в светлината на безкрая, за да постигне неизразимото единство между човека и природата.

Людмила Стоянова призовава за нахлуване на хората в полетата на личната участ на отделния човек, тя всъщност търси конкретни отговори, посланието й е просто: всеки получава своето в този свят, но понякога са необходими много усилия.

Отдавайки своята светлина на тези, които са се питали дали ще им бъде трудно, ако пропуснат и един такт от този живот, тя им внушава, че това не бива да се случва.

Ако искаме да разберем Евгения Вътева - нейното стихотворение „Кръговрат” е тих, спокоен поетичен разказ, с който тя убеждавайки, че „Смъртта е винаги начало”.

Приемаме двете стихотворения на Валери Петров, пропити с познатото ни оптимистично, леко възторжено, но и приглушено чувство за съвременност.

Със сигурност можем да отбележим пристрастието му към любовта като нетленно чувство и възторга от съвремието, което следи с любопитния си поглед на поет и историк на същото това съвремие, не пропускайки и дребните, незабележими събития и всекидневни човешки страсти, като удоволствието да караш колело, например, превръщайки прастарото превозно средство в поетичен аксесоар.

Разбираме поезията на Страхил Ерменков, пропита от тиха носталгия, превърната в шепот, предизвикан от дълбоки чувства (Сбогуване с морето); пропити и с тъгата, настанила се в живота, поради нестихващата емигрантска вълна (Очакване) и тихата молба към човека да повярва в птиците, поради сходството на техния живот с човешкия, полетът е и човешки символ.

Ако се вслушаме и запомним поантите в двете стихотворения на Ваня Петкова, с вградения в тях оптимизъм: „и радост да откривам в най-дребните неща” и „здраве носи, нежна сладост, че ни има на света!”, ще открием неприкритата жизнерадост и удовлетвореност от живота.

Ако тъгата на Ема Пенчева по изгубения живот на нейния лирически герой не беше искрена, читателят нямаше да задържи погледа си до последния ред върху изкристализиралия образ на дълбоките й чувства, които „във мълнии любов горят”.

Ако Велина Ценкова не беше написала: „Стопли Света преди да е изстинал”, гласът й щеше да звучи по-слабо, небрежно, но с този стих тя надхвърля собствената си сянка и добавя в озвучената тишина незабравимата мелодия на утвърждаването на живота.

Не по-малко важно е да се признае на екипа на алманаха, че отново е включил в този брой творби на починали членове на дружеството; паметта не е припомняне, а утвърждаване на дълбоката човешка признателност към таланта на тези, които вече не са между живите.

Днес, когато забравяме дори живите, споменът за починалите ни колеги е особено скъп.

Няколко от поетите не напускат темата за родината - трябва да приемем тази любов за кръвта на тяхното творчество.

Такъв е Боян Горанов с непрекъснатото връщане към темата, с възторга на поет, прекланящ се пред родината и пред родното.

Такъв е и Люлин Занов, коийто продължава упорито да утвърждава вече позабравени думи като татковина, чест, бащин дом, правда… Петът разкрива вдъхновените си чувства,с които посреща всеки следващ свой ден, чрез поетичното: ден на обич и труд го видях.

Любителите на поезията и на литературното творчество, когато чуят името на Илко Иларионов, със сигурност го свързват с любимите: възхвалата на героизма в мирно време („Българин”, стихотворението е посветено на Христо Проданов), както и темата за любимия Плевен, възхваляван приповдигнато от поета чрез по детински чистата поанта: „Заедно с Плевен израснах, завинаги Плевен избрах!”

Богатството на същата тема в стихотворението „В тронната зала на двореца на Цар Симеон във Велики Преслав, Х век”, предизвиква поетесата Мариана Еклесия да свърже миналото с настоящето, подчертавайки своята любов към род и родина чрез заявлението си: „…ще пия от безотрадната чаша с устните на народа си”.

Петко Недялков ни изненадва със своята „Американска катерица”, осем тристишия, пропити с хумористични обрати и неприкрити иронични стрелички с лютивия спрей на насмешката.

Разглеждаме двата раздела „Памет” и „Юбилей” в един блок. Творчеството на включените автори разкрива монолитността на дружеството и подържа неговата многогодишна история.

В този брой са отбелязани Георги Домусчиев с негов разказ от годините след робството, поетът и белетрист Марий Ягодов, представен от Лалка Павлова и пространният разказ на Любомир Духлински за роденият в Плевен и починал рано, едва на 24 години прозаик и поет Георги Смолянов. Любомир Духлински ни предлага и негов разказ, отпечатан в сп. „Извор” през 1892 г..

Ако приемем въпросите на Иван Радоев „Откъде идвам? Накъде отивам”, като най-значимите в неговата поезия, ще имаме удоволствието да прозрем дълбоките чувства, които изпитва, когато е търсил близки черти между варварството и цивилизацията -

Стихотворението е писано през 1965 година. Следващият образ разкрива картина, в която искреността блика като красив, но разрушителен водопад: “…вървящ по ръба между срама и достойнството - с едно сърце голямо,
колкото птица с прибрани криле…”.

Ние не можем да не се съгласим, че поетът живее в свят, в който се чувства мъртъв, но декларира, че се чувства добре. Това е илюстрация на противоречието дух и действителност, насилие и свободен полет… Поезията му е дръзка и съвременна, какво всъщност се е променило за мъртвия поет?!

“Тук няма нищо.
Даже няма и страх” - казва той.

Непринуденият разказ понякога изглежда лесен за четене. Това означава, че авторът, в случая Владимир Карамишев, е бил не само искрен, но и едновременно съдник сам на себе си, независимо, че историята, разказана от него, няма автобиографичен характер.

Ще го настигне ли проклятието на някогашната му любима, изоставена под натиска на случайните обстоятелства или, описвайки мига на срещата с жената, която не е очаквал да види, ще запомни шума от счупената ваза в мига, в който те двамата се прегръщат… Няма една единствена истина за любовта, твърди авторът.

Найден Вълчев е поет на съкровените чувства. Представените стихотворения ни въвеждат в тайнствения замък на онова лично, отличаващо състояние на духа, което поражда безсъници: една жена, вечната жена, единствената жена, и една луна, държаща буден поета, за да изживее поредната безсъница със своята любов.

И да мечтае за следващата безсъница - духовната стая на поета, който ще продължи да ликува в този живот, в който гибелно обича и в който позволява да обяви, че единствената жена е заселена завинаги в него.

Албена Декова търси отговор за изхода от „дербито между живота и смъртта”, разплита конците на съня си, изпълнен със страхове и превръща импресията - намек за едно от платната на Мане, - в експлозия, търсейки обяснение за още едно тайнство на природата - люлеещата се лилия, поредния красив образ, който може да съществува за едни, а за други не.

Гюлшен Алиева в „Млечна луна” разкрива ролята на мъжа в живота, не само в нейния, а в живота на жената изобщо, използвайки звучни глаголни форми, за да предизвика възхищението ни.

В „Свищовски талиги” любовта към родния край е простичка песен, родена от звуците, които издават колелетата на талигата, образ от времето на детството, на миговете, когато жената за първи път разсъблича душата си, на песента на щурчетата, на първата и незабравимата любов.

Наташа Басарова в „Безкористен живот” следва пътят на духа и ни напомня пътеките на мъдростта, за да може всеки да изживее своя добър и своя лош миг.

Димитър Цанов, Генадий Николов, Венета Николова, поети, които вече не са между нас, въпреки че са различни по своите тематични пространства, чрез поезията си изразяват стремеж да декларират съпричастност към времето, в което са живели, създавайки отворени към живота и към своето време творби, при това откровени, носещи собственият им дух и вътрешна сила, които и днес звучат съвременно и честно.

Разговорът за творчеството на утвърдените поети не може да заглуши гласовете на младите. И не би било правилно.

Представените Асан Хаджипехливанов, Борис Борисов и Мая Христова изграждат образите в своите стихове импулсивно, без да осъзнават това. Поне така звучат стихотворенията им - накъсани, забързани, повлияни от краткия живот на своите автори.

Асан в „Мама копае залеза” умело използва наслагващите се образи в сянката на майката и в неповторимото присъствия на залеза, за да се възхитим на неговия възторг:

“…капят капки мараня
от срязана връв на залеза,
а аз боровинково димя.”

Борис е различен, неговият поетичен свят е свързан с човешките чувства, които са характерни за всеки, но всеки по свой начин ги възприема. Опитвайки се да разкрие своите, затворени в прастарата килия на спомените, той шепне:

Притихнал, в спомените идвам да те посетя,
да прошепна в тишината - още те обичам.

Мая търси своята крачка - една надясно, една назад, една - неясна, пътешествие между души, между светове, тръпнещо чувство, което като че ли накланя везната към безкрая, но това е само миг, недооценена реалност, оптимистично вградена в следния поетичен изказ:

Росата в блясъка си е погълнала
най-тъжната частица от мъглата.

Вече беше подчертано, че една от особеностите на поетичните творби в този брой на списанието - вглъбяване в проблемите от собственото минало и настояще, доминира и в разказите, публикувани в алманаха.

Това личи в „Знак за обич” на Илко Иларионов, „Рулетката на Господ” на Албена Декова, „Майките, майките…” на Атанас Славчев, „Болната баба” на Цветан Лалов, „Като филм”, разказ и миниатюр на Христина Комаревска, „Вратата, Животът в съдържания”, миниатюри на Иглика Нинова, „Акордеонът” на Марияна Еклесия и „Звездите работят само нощна смяна” на Свилен Димитров.

Изключение прави единствено Пелин Пелинов с разказа си „Как и защо пропадна народната пенсия на Пенчо Славейков”, едно задълбочено пътуване в миналото, чудесен негов отглас.

Всеки един от тези разкази разкрива вътрешния свят на своя автор, темите са различни, различни са и посланията.

Илко Иларионов използва внушението, за да ни убеди в чисто човешките качества, чрез две бездомни кучета, чиито кучешки нрави, макар и за кратко, отъждествяват усещането за чисто човешка, искрена и неповторима любов.

Разказът на Албена Декова разкрива, чрез фантастичен мотив, животът на една жена, чието всекидневие не се отличава с нищо, ако появата на рояците оси в дома й не бяха я принудили да изживее своята одисея в борбата с упоритите насекоми.

Хитроумното преплитане на фантастичното с всекидневното, борбата с тихото, но пропукващото се желание за печалба от тотото, я извежда до естественото обобщение - едно е да победиш дори пълчища с пчели, съвсем друго, в случая - невъзможно, да победиш съдбата чрез нейното участие в спечелването на мечтаните милиони.

Едно от модерните в миналото литературни направления - диаболизмът - все още привлича Атанас Славчев.

В „Майките, майките…” мистиката е водещ мотив, необяснимото и ирационално държане на героите е абсурдно, лишено от смисъл, образът на дявола се крие във всеки от героите, те разсъждават параноично, не се интересуват от нормалното, дълбоко във фабулата е скрит подтекстът за пагубните страсти във съвременното общество, предизвикани от жестоките закони на капитализма.

Цветан Лалов е предложил разказ за доброто в човека. Героят му, млад медик, живее в един сякаш патриархален свят. Той е горд, че с действията си е помогнал да направи щастливи други хора.

Миниатюрите на Христина Комаревска подтикват размисли върху всекидневни проблеми. Всяка от тях ни напомня най-обикновени неща, които не забелязваме в хаоса от собствените си проблеми.

Докато в „Като филм” всичко завършва с „последният надпис”, в „Преразказ на сънища” остатъкът от живота, можеш да превърнеш само в тъжна гротеска.

„Безкръвно препъване” пък насочва вниманието ни към възможностите на човека, към вътрешното му чувство да преценява всяка своя стъпка, а в „Обратно” ни внушава, че за да спечелиш нещо или да загубиш, просто не трябва да се страхуваш.

Своя образност и внушение носят и двете миниатюри на Иглика Нинова. Във „Вратата” тя превръща обикновената врата в символ на човешката възможност да преоткриват нови светове, отваряйки вратите пред всичко и всички, а в „Животът в съдържания” авторката, играейки си с думите, води читателя към утвърждаването на националното, българското с неговите прословути шевици.

Разказът „Акордеонът” на Марияна Еклесия читателят ще възприеме като пространен роман, чийто сюжет е простичък - животът на една жена в света на безсъвестните мъже.

Но този разказ съдържа още няколко преплетени сюжетни линии, за да разкрие образа на самотна, бореща се с несгодите жена, щастливият живот на дъщерите й до срещата й с мъжа от чужбина, с когото се запознава заради акордеона.

Този акордеон се оказва връзката с нейното истинско лично щастие, намерила любовта чрез него, след препятствията в живота си. Всъщност това е разказ за любовта на майката и за нейната неочаквана лична история, независимо от трудностите в живота.

Звездите работят само нощна смяна” на Свилен Димитров забавлява с познанията на автора в областта на киното. Езикът, който строго съблюдава, издава намерението му да създаде нещо наистина оригинално, усещането за автор, забавляващ се с читателя, не изчезва до последния момент.

Езикът е подчинен на иронията, не рядко надсмиването надниква в отделни фрази, а читателят може и да се обърка от безбройните цитирани филми, които вероятно са неизвестни на мнозина.

Предположението е, че авторът експериментира в областта на предизвикателната литература, литературата на „удар по носа”, известна още от времето на битниците в Западна Европа. С тези думи само потвърждаваме, че експериментът е интересен, а познанията в областта на киното са изключително любопитни.

Не може да се отмине палитрата от стихотворения и разкази, предназначени за децата и детския свят. Евгения Вътева предлага откъс от „Едно невероятно приключение в Космоса”, който ни убеждава, че природата може „дарява красота и благодат, и да носи гибел и унищожение”.

Гергана Давидова пресъздава в стихове чисто детски възприятия, възторга от проявленията на природата и радостта от усещането за майчината любов в света на животните, стихът й е пъргав, предизвикващ вниманието на читатели - родители и деца.

Също така забавно вплита детските чувства Цветан Лалов в стихотворението „Първи сняг”. Стихът му е кратък, но звучен, разкриващ възторга на детето, неговият вътрешен плам.

Витка Витанова утвърждава оптимизма и силата на приятелството като използва оригинален похват - чрез минало събитие, дало й силата и увереността да помогне на болната си приятелка.

Разказът е поучителен и приятен за четене. Авторката предоставя и две стихотворения, „Врабчетата” и „Дружки”, разкриващи любовта й към децата с игривия си стих и произтичащите от него поуки.

Вана Николова - и чрез стихотворението си „Лястовичка”, и чрез краткия си разказ „С приятели”, убеждава младите си читатели, че истинската обич съществува и сред птиците, както и че колкото и добри приятели да има едно дете, то знае, че неговият най-голям приятел е майка му.

Несъмнено рубриката „Хумор и сатира” привлича вниманието с разнообразието на теми. Христина Комаревска, Люлин Занов, Иглика Нинова, Свилен Димитров и Петко Спасов искрено се забавляват, ползвайки се от възможностите на сатирата, епиграмите, иронията, поетичната игра с думите.

Христина Комаревска, с характерния за нея стил, директно пита съвременните политици „до кога?” ще лъжат, търси отговор на проклетия казус на „червената линия”, след която няма обратен път, но ако има, вижда сянката на своята героиня вградена в мост.

В този брой Люлин Занов е лаконичен, двустишията му са стрели, насочени към познати на всички политически герои, егоистичното им мислене и
безнравственост, която сама за себе си е знаме без девиз и без надежди.

Алегорията в „Из записки по овчите недоволства” на Иглика Нинова е повече от очевидна, тя разкрива чисто човешки взаимоотношения чрез едно овче стадо.

Характерен е финалът, който доказва смисъла на простичкия диалог между две овце, спорещи за опасността да бъдат изядени от вълците, чрез репликата на Лопка, овцата, главна героиня, която признава смело: „По-добре да са вълци, отколкото свои!”.

Свилен Димитров използва познати повече или по-малко пословици и поговорки, за да осмисли случващото се не само около него, а и сред герои от различни среди с различно имуществено състояние.

Интригата е в естественото преплитане на народното умотворчество със съвременните парадокси на общественото развитие, което придава на неговите „Научни преводи” дързост и занимателност.

Умотворенията на Петко Спасов „От чучура” трябва да се приемат буквално, като остриета на бръснач, те не насилват, не се опитват да бъдат уникални, но в замяна на това подтикват към размисъл, при това, без да се нарушава личното му усещане за неповторимост и съпричастност към всяка разказана случка.

В този брой на алманаха трябва да се отбележат още няколко опорни точки: литературната критика - „История, литература, човек”, Противоречието човек-поет в стихотворението „4-та годишнина на Сливница от Иван Вазов” на Лалка Павлова”, „Наелектризирани поетични ритми” на Продрум Димов, публицистика и мемоаристика - „Лицата на времето” на Геновева Неделчева и „Да се знаят, да се помнят…” на Венета Йочева, безусловно успешно допълващи тематиката на алманаха и създаващи усещането за безспорна връзка с времето във всичките му познати и непознати измерения.

Преводите на Татяна Любенова обогатяват алманаха, допълват неговата систематично богатство от теми, свързват ни с една душевност, която по своята същност, дори в трудното ни време, е пространна, въздействаща, свързваща поезията с човека и човека с поезията, независимо от неговата националност и политическа обвързаност.

Днес Таня е един от малкото мостове между два славянски народа с различни съдби и съответно със своите таланти, които проповядват любовта, доброто и простото човешко ръкостискане като закон на природата.

Представянето на настоящият брой на алманах „Мизия” не е просто изреждане на имената на представените в него автори или поне авторът на тези редове не би искал да изглежда така.

Нашето съвремие е пред разпад или, ако възприемем оптимистичния вариант, е в началото на нова епоха, която би трябвало да бъде предусетена от творците, независимо в кой жанр и чрез какви средства изразяват своята представа за този разкъсващ се свят. Творците са тези, които могат да видят бъдещето много преди всички други.

Тяхната чувственост е съвършена, в този смисъл обогатяването на палитрата, характерна за времето, в което живее творецът, е нещо, което трябва да е съзвучно с промените в обществото.

За да възтържествуват доброто, любовта, красотата, величието на човека като индивид и като част от нещо цяло, въздействащо, трябва да се предлага нови сюжети, нова образност, нови герои. АЗ-ът е една от формите, за да бъдат изразени определени чувства.

Може би местоимението НИЕ трябва да се превърне в главен герой преди роботите, свръх електрониката и електронните книги да превземат пространството, наречено творчество на човека.

Това е просто мисъл, предположение, но дълбоко в подтекста й звучи рефрена на творческия човек - никой не трябва да забравя миналото, нито да се бои от настоящето, но и никой не бива да допуска, че бъдещето ще съществува без твореца и без неговото слово, филм, рисунка, скеч, ирония или приятелска шега.

Това е нещо, което би обогатило алманах „Мизия” и което би отворило вратите към бъдещето, независимо от моментното състояние на света, потънал в мъглите на собствените си заблуди.

Ще добавим и обстойният обзор на литературната продукция, на излезлите от печат книги през 2021-ва и 2022 г. на Татяна Любенова - общо 18 поетични и прозаични творби, които допълват богатия литературен живот в Плевен и околностите, въпреки изключителните трудности в областта на издателската дейност.