интервю на Лияна Фероли

Отиде си акад. Антон Дончев. Властелинът на времето, който смело се потапяше в него и търсеше образа на предците ни, за да ни помогне чрез тях да се открием, да се сродим със самите себе си, който водеше  с хилядите си изписани страници една своеобразна битка за вечност. И непрекъснато прибавяше към тази клада на познание нови искри, макар да беше убеден, че колкото повече я разширяваме и разгаряме, толкова в нея се появяват още неосветени територии, за които не сме и подозирали. Но беше убеден също, че огънят се ражда чрез възпламеняването  на нашите духовни искри, че нашето истинско продължение е това чрез огъня, нищо че сега той е доста анемичен, защото го храним само със „слама”, но когато създадем истинските духовни „гори” от бор и дъб, тогава ще стане буен и съзидателен огън. Почина на 20 октомври 2022 г. на 92-годишна възраст. Поклонението пред тленните му останки стана на 24 октомври, от 10 до 13 ч. в централната сграда на БАН, а от 13:30 ч. в църквата „Света София”.

Когато ни гостува преди доста години в Кърджали, го попитах дали сме поне малко близо до времето за вкореняване на необходимите духовни семена, до съживяването на българския дух и до изворите на сливането, на единението. А той отговори:

- Категорично не, сега е време на разпиляване, на центростремителност, на разпадане на атома. А новите „атоми” ще правят някои други  вместо нас.

- Значи разделното време продължава да бъде актуално?

- Всички времена са разделни, а нашето малко повече. И това идва като резултат от нездравословната ни и нарушена обмяна на веществата. И от това че не се поучаваме от опита, от бедите, не подреждаме осъзнато причинно-следствените връзки. Защото, задоволени и заслепени от „постиженията си”, продължаваме да не изследваме болестотворното време, което усилва разлома, безпътицата, залъгването с химери.

- Но нали времето е многоизмерно и може да попаднем в някой негов друг отсек?

- За това е необходимо да имаме нужната готовност, а сега сме  във времето, когато още се гради „бластулата”. Тоест, в срещата на мъжкото с женското начало, в появата първо на 2-те клетки, после на 4-те и 8-те в бластулата, която се залепва за утробата на майката и започва да се гради. А както се знае, тя е още еднослойно мехурче на зародишното развитие.

- Значи сме много далече от истинската битка - духовната, която ще възпламени духа ни?

- Да, защото още не сме изковали оръжията на духовното начало, а после пък те трябва да се закалят. Това е като при компютъра - един път нещата се строят, а после се ъпгрейдват, т.е. плащаш, за да им дадеш други качества. А ние още нямаме годни, закалени оръжия на човешкия дух.

- Но нали в Библията се казва, че ще претопим оръжията в плугове?

- И това време е още много далече и е по-трудно за разбиране, отколкото ни се струва. Но това няма да попречи чудото и красотата на живота все повече да ни мамят със своята неповторимост и неузнаваемост. Дори напротив.

Преди 4 години, когато Антон Дончев взе участие със свой доклад в Международния форум “Българският дух през вековете”, Велико Търново, той каза: Можем отново да разпалим духовната мощ на нашите прадеди, като първо разровим нейната жарава и раздухаме, размахаме смело все още тлеещите главни в почти загасналия огън на националното ни самосъзнание. И това ще стане, когато името българин отново стане духовен, а не етнически белег и когато с него започнем да изразяваме живеенето в синхрон с Божествените закони. Така както са го правили нашите прадеди.

Тогава успях да поговоря с него отново по една от най-важните теми за нас българите и го попитах как още може да стане това?

- Вижте, вълната на информацията е толкова голяма, че хората не могат да плуват в нея, а по-скоро се давят. Не знаят какво се говори, къде се говори и за да чуят, най-вероятно, единственият начин е и те да крещят. Защото времето на нашето възпитание, говореното на по-нисък тон с изчакване, изглежда, е отминало.

За да живееш с вълци, трябва да виеш като вълк, иначе не върви, защото не може да се сложи летва в информацията. Тя така силно ни залива и помита, че се давим в нея. Неприятно е да викаш заедно с другите, но като че ли това е единственият начин да бъдеш чут.

- Но нали и досега се е правило, пък нищо не се е променило…

- Да, доказано е, че насилието не върши работа, но пък и вече доста пъти човечеството е трябвало да преодолява проблемите си по някакъв начин. Вярно е, че когато го е правило с насилие, е нямало особени резултати…

- Дори е ставало по-лошо…

- По-лошо или по-добро, с малки разлики между тях, не е от голямо значение, но да не си представяме колко по-лошо можеше да бъде. Важното е да се научим да си държим на своето, защото в поведението на опонентите много пъти няма логика.

Няма я вече предварителната логика, както е в шахматните ситуации, в които се знаят бъдещите ходове. Не е като при регламентираните движения в шаха, в които всяка фигура си има свой ход, а сега в живота всяка фигура се движи както си ще. И отива там, където не е чакана.

- Тогава какво ни остава?

- Най-жалкото е, че сега се забелязва едно пълно объркване, една липса на логика, което е по-опасно от всичко друго. Затова, вероятно, викането трябва да започне, когато виждаме, че викащият насреща ни започне да се движи  обратно по еднопосочната улица.

Съвършено очевидно е, ставащото сега не е резултат на някаква логика. И ние не можем и не трябва да оставаме безразлични към този начин на поведение. По никакъв начин не можем да кажем, че е добро положението.

Виждаш, че нечие поведение е неприятно, но не можеш да му кажеш, че е луд. Но все ми се струва, че има някаква спирачка на лудостта.

- Къде я виждате?

- Виждам я в това, че не се разразява. Има все още своите прояви, но още не е стигнала до състоянието, наричано „амок” - неусвоената форма на духовна агресия.

- И все пак, не съзирате ли поне капчица оптимизъм в края на тунела, по който се движим?

- В рамките на шегата - може да дойдат извънземните…