ДЕТЕТО ВОИН

Светлана Йонкова

Навън виелицата не се шегуваше. На две педи нищо не се виждаше, пътят се беше изравнил с преспите.

- Къде ще си ходите в туй никое време? Конете ще затънат, само да ви мисля… - рече Бай Иван и доля чашите.

Вече бяха направили главите порядъчно и сега спореха кой е по-велик - Ботев или Левски.

- Чакайте аз да кажа - обади се Даскала. Той не беше от приказливите, затова го изгледаха учудено. - Кой от тези двамата е по юнак, не сме ние, дето да съдим, ама думата ми е за друго… Има толкова големи българи, за които дори не сме чували… Срамота! А вие знаете ли кой е най-малкият войник?

- Че кой да е… войници бол, не можеш му улови края! То и аз, като бях на фронта…

- Аз за най-малкия питам. За едно дете от Змейово, чували ли сте?

- Че що ще чини дете на фронта?

- И аз тъй викам. Децата не бива да помирисват барут! Ама Николчо беше от друго тесто.

- Хайде, разправяй - рече великодушно дружината и отново обърна чашите.

Даскала се загледа в бурята през прозореца и започна:

- Нали помните, че след войната преподавах в музикалното училище. Почва се учебната година, значи, и аз отварям списъка да проверявам децата. Което си чуе името, обажда се. По едно време стигнах до Никола Александров Костов. Скокна едно русоляво хлапе, изправи се по войнишки и извика отсечено: „Аз!”

Гледам го, познато ми се види. И то ме гледа също. Мълчим.

- Ние с тебе май се знаем отнейде, ама ми се губи… Ще ми спомниш ли?

- От Македонско, от Кенали - рече отчетливо малкият и само дето не изкозирува. - Оттам се знаем.

Направо в сърцето ме удари!

Светът се разлюля пред очите ми, класната стая като че се загуби из някаква мъглица и аз се озовах пак там, на гарата, където ни запрати Първата световна…

Беше месец май, небето се беше продънило да вали. Парцалите по нас тежаха като камъни, всичко се беше заблатило. Дето стъпиш, не можеш си измъкна крака от калта, засмуква те и те стиска… Пък французите си мислеха, че на разходка са тръгнали. Кои сме им ние? - диваци някакви, селяндури, не разбираме нищо от модно бойно изкуство. Тъй ли?! Ербап дойдоха синковците, а с подвити опашки си тръгнаха!

Няма да ви разправям какво беше - който си е лял кръвта за българско, знае за какво иде реч, пък който си е сърбал чорбата до оджака и се е крил в полите на жена си - каквото и да му говориш, не отбира… Ала аз и сега понякога се стряскам и сънувам грохота, калта, кървищата… Капитан бях, млад, капелама, животът не ми се свидеше за майчицата Родина! Днешните не могат да го проумеят. А Николчо? Ех, Николчо…на неговите години децата стрелят с прашки по скорците и играят на джилик, а той… Още ми е пред очите: гледа едно сериозно, като дърто, ръкавите на шинела му винаги навити, понеже са му дълги, подскача отстрани санитарската му чанта, а той тича между куршумите, все едно Гаврош е изскокнал от книгата на Юго.

Стопанинът доля и хвърли още една цепеница в огъня. Другите се бяха умълчали.

Оттатък потракваха тенджерите. Иваница бутна с лакътя си вратата и влезе с пълна тава пръжки. Досипа им и седна при мъжете да послуша, понеже от кухнята се чуваше туй-онуй - и тя също искаше да разбере края на историята за момчето. Но Даскала гледаше унесено езиците на огъня и сякаш не беше тук.

- И как се е озовало туй дете там? - не се стърпя накрая булката.

Гостът трепна.

- За момчето, за момчето питам - повтори Иваница, като да не беше я разбрал.

- Как… Не могъл да излезе баща му с него наглава. Като почнала мобилизацията, Николчо се затръшкал, пуснал ред сълзи и сополи - и баща му се видял в чудо. Накрая го довел със себе си, защото му било ясно като бял ден, че малкият ще избяга от къщи, щом си е наумил. Така поне да му е пред очите!

Командирът не искал и да чуе, но след толкова рев и молби вдигнал ръце - и така Николчо спечелил първата си битка в живота. Зачислили го в 56-ти пехотен полк да служи като санитар. И ей ти го змейовският третокласник - войник! Ама той не беше само санитар… И патрони разнасяше из окопите, а на гърба му подскачаше смешно една съвсем истинска пушка.

Но войната не си играе с нас, когото набележи - няма отърване. Не беше лесна победа, що народ се затри…

В спомените ми се е врязала една паметна вечер: гъмжи всичко от куршуми и осколки, пръстта хвърчи връз нас, а от дъжда окопите са се превърнали в кални кладенци, направо да се удавиш в тях. И току сред пушиляка се задава Николчо, води коня с мунициите  - направо между куршумите!

Ненадейно въздухът се разтърси и ушите ни писнаха от гърма, момчето се изгуби из облака. Наскачахме всички към него, душите ни ще изхвръкнат, ама хеле - извади късмет малкият. Само го беше позатрупало, ама беше жив и здрав. Конят му ранен, ама на него нищо му няма, само лицето му като на чер арапин. Измъкнахме го и му забранихме скоро да се вясва, а той подир малко - пак иде…

- Боже, как ли го е мислила майка му… - промълви Иваница и избърса очите си.

- Много му треперихме. Всичките. Но го опази Господ-Бог, не рачи да почерни майка му и баща му.

Скоро новината за нашето момче стигна до главното командуване. Закичиха го с орден за храброст, ама го върнаха вкъщи, зер не му е мястото на война! Тук вече рев и сълзи не му помогнаха. Ние хем си отдъхнахме, че все ни беше страх за него, хем ни беше мъчно да се разделяме, понеже му бяхме свикнали и всеки от нас си го имаше като свое чедо.

После му изгубихме дирите. Но Николчо - дето го не сееш, там никне.

Царят се трогнал и му отпуснал заради геройството стипендия да учи, нали беше се прочуло нашето юначе, а то - право в музикалното школо. И ей там след войната пътищата отново ни се пресякоха…

Вие знаете ли как ми заигра сърцето, когато Никола ми рече за гарата на Кенали?  Душата ми щеше да изхвръкне, разплаках се като мома, щом го познах, Николчо също заподсмърча… Сграбчих го и не смеех да го пусна, сякаш ей сега ще изхвърчи птичето! Забравих за класа, забравих за даскалъка - сякаш прелетях назад и се озовах под куршумите, където смъртта не е наужким, а това дете беше дошло да мери силите си с нея. За майка България! - извика Даскала и рязко млъкна, сякаш силите му изведнъж се свършиха.

- Човек е велик не според името си, а заради ей туй тук - рече бай Иван и прочувствено се удари в гърдите. - Ако на мястото на сърцето ти е сложен камък, няма кой да я напише историята!

Даскала отля от ракията си направо на пръстения под и рече:

- За тези, дето не доживяха да се приберат при майките и жените си… За ей този изпатил народец, дето и децата си е готов да хариже за Отечеството! Дори имената не знаем на тези герои, но те пред Бога ще застанат редом с Ботев и Левски! Пък вие спорите кой от двамата бил по-велик…

Чукнаха се мълчаливо, приказката им някак отведнъж се беше свършила.

Навън виелицата продължаваше да върти снега и да засипва всичко.