ЗАЩО ДЕЦАТА НИ НАПУСКАТ?
Една странна картина, с която вече не само сме свикнали, но и не прави впечатление на никого. В малките села и градчета, седнали на пейките пред къщите си, мълчаливо се взират в пустите улици възрастни жени и мъже, преминали златната възраст отдавна, вперили самотни погледи във вечността.
В големите градове подобни тъжни лица едва надничат над ръбовете на малките балкони също така потънали в мъглата на безкрайната самота.
В очите на повечето от тях ще съзрете болка и безмълвно отчаяние. Светлините на радостта отдавна са изгаснали.
Самотата и забравата ги обвиват в пашкулите си и светът им, изгубен в пущинака на времето, наложено им от алчността на великите сили и безнравствеността на собствените им деца и внуци, угасва бавно и безследно подобно утринната мъгла последният им дъх…
Къде живеят децата, внуците и правниците ни?! Само Viber знае. Но стариците и старците не ползват компютри и модерни телефони. Така, както и собствените им деца са оставили ключовете на къщите и апартаментите на родителите им да ръждясат.
Една възрастна жена признава, че децата им, живеещи в съшия град, от пет години не са я посещавали. Чудесен пример. За любов към родителите. И за евроатлантическата ценностна система.
Нали заради нея изгубихме родните ценности - националната и родовата памет, преклонението пред тези, които са ни създали, човешката памет - вече погребват в гори и в изоставени гробища, без кръстове и без индивидуалност, сякаш погребаният не е съществувал, не е творил и не е плакал от радост или от мъка?
Та къде живеят децата ни? В бляскави градове, разхождат се в пищни паркове и градини, възхищават се от външния блясък на уморени от човешкия егоизъм сгради, площади и улици, проповядващи чужди съвършенства и лишени от исторически връзки с нашето минало, битки, победи и загуби.
Та къде живеят децата ни? Никъде! В близост до тях не съществуват белезите на националния ни дух, звучат чужди химни и се веят чужди знамена. Там, където живеят децата ни, няма и следа от нашия дух и нашето минало.
Но има работа, има много по-добри възнаграждения, има непозната и привлекателна красота, която постепенно се превръща в задължителен елемент от живот, наложен от чужди интереси и чужди страсти. Живот под наем!
Да, ние, възрастните, сме виновни! Ние прогонихме децата си с действия, които днес не приемаме, но не можем да отречем. Ние приехме, че свободата е дар, но няма дар, който да не се изхаби и не се превърне в дрипа, в ненужна вещ, в тъжен и дори забравен спомен!
Ние провъзгласихме евроатлантическите ценности за наша съдба преди още да сме осъзнали, че родината ни не граничи с Атлантическия океан, нито обичаите и нравите ни с вакханалията на западната нравственост. Разрушителната вълна на наложената ни свобода се оказа пагубна! Сега се борим за НЕЗАВИСИМОСТ. От кого, по дяволите!
Ще изрека грозната истина - ние сме независими, защото нищо не зависи от нас! Изводът е болезнен. И никой не ни е виновен, ние сами избираме съдбата си! Не ни е виновна корупцията, нито предателствата, нито богатството на едни или бедността на други. Виновни сме ние!!!
Принизихме се до проклетото робство на парите! Защото никога не сме имали достатъчно, за да не бъдем независими от тях. Дали в тъй наречения свободен свят децата ни имат всичко, от което се нуждае човекът?!
Съдбата е благосклонна към едни, към други - не. Не всички от нашите деца са щастливи там, където живеят и работят. Не всички са нещастни. Обясним и тъжен извод! А може би не?!
Бях на сватба на българско момиче и момче, наши близки, живеещи от години в Канада. Беше прекрасна българска сватба, с националните особености, с възторга от българската музика и българските танци.
Гостите бяха от различни националности, приятели на младото семейство. Защо бяха избрали сватбата да бъде тук, в пищния Плевенски парк, високо над язовирите с историческа стойност, сред буйната растителност, освежаваща въздуха и придаваща на местността привидна тайнственост?!
Сватбените ритуали повтаряха вековни традиции, три поколения тържествуваха над политическото всекидневие и глобализацията. Три поколения превърнаха тържеството на любовта в тържество на човешката радост и преклонение пред рода и традицията.
Младите вероятно никога няма да се върнат, тайнствеността на бъдещето е заразителна, пътуването към бъдещето е лично и никой не може да промени нито посоката, нито желаната цел.
Но сватбеното тържество, проведено в родния край, е преклонение, тъй желаното преклонение пред родината, рода, родителите и приятелите.
Усетих това приятелство, изразено по най-впечатляващия начин - чрез любовта към националните традиции и възторга от тайнството на брака, поставено в църквата, през гражданския ритуал, народните традиции, разкриващи връзката между двамата млади, сега и завинаги…
Защо децата ни напускат? Защото пропуснахме част от своята зрялост, за да бъдем достатъчно разумни да видим разликата между доброто и злото.
Днес можем само да признаем, че сгрешихме. Мълчахме, докато се създаваше свят, който прогони децата ни! И ще продължи да ги прогонва!
Дали е късно да променим нещо?! Кой би могъл да отговори на този въпрос?!…
