Ангел Христов

(Размисли на един съвременник)

Антон Дончев напусна този зъл и безпросветен свят. Духът на националната ни литература за втори път замря, за да отдаде почит на епоха, която започна със смъртта на Иван Вазов.

Първата епоха беше посветена на времето, свързано с борбата срещу вековното робство. Втората - на битката срещу унижението, в което външни и вътрешни сили ни убеждаваха, че робството е измислено, лишено от смисъл, че империята се е отнасяла към поробените народи с любов и уважение.

Едната епоха е платно с трагичните образи на родолюбците, борците за свобода, жертвоготовността и трагичната гибел на героите. Втората, тази на Антон Дончев, е епохата на възвисяването, продължение на Вазовия дух и на българския народ, осъзнаващ дълбоката вяра в битката срещу всякакво робство.

Платно, в което се вижда безнравствеността на поробителя и непобедимата сила на народ, който сам кове съдбата си независимо от жертвите и пагубните събития, опитващи се да разрушат моралните устои на нарочените за роби хора, със собствен национален идеал и безгранична дързост.

Дали, ако турският народ в някакъв период, е бил поробен, нямаше да роди свои герои, каквито през почти пет вековното робство раждаше земята българска?!

Безпросветността на времето не е оправдание за безнравствената султанска власт. Но властта в съвременна Турция би трябвало да се поучи от собствената си история и да признае грешките и престъпленията на собствения си народ, без това да унижава съвременните жители на страната.

Надменното отношение към борбата на един народ, чието единствено желание е да извоюва свободата си, е пагубно за този, който не разбира, че времето се е променило.

Ако искате да разберете „Време разделно” е необходимо не да четете книгата, а да вникнете в душевността на един цял народ в едно друго време, но и в душевността на нашия съвременник, който е принуден да слуша безброй политически инсинуации, целящи подмяната на самата история и на истината в тази история.

Смъртта на Антон Дончев е горчива новина, но едва ли историята, олицетворение на материята и духа, ще забрави „Време разделно”.

Защото същото това време и днес се изявява по същия начин. Кой е робът и кой е поробителят?! Романът ни дава формулата, разкрива нашия живот в не съвсем различна икономическа, политическа и социална ситуация.

Вече няма конкретен поробител. Вече не се изнасилва отделната личност, а цели народи. Икономиката се оказва току-що скованата бесилка, политиката - воденичен камък, окачен на врата на народите, а социалното отношение е опростено до познатата формулировка - богатите стават все по-богати, бедните все по-бедни!

Вече не те поробва един народ, една държава или една персона, а над държавите надвисват облаците на собствената глупост, безнравственост, сребролюбие, безнадеждност и страх.

Днес джендърската идеология превърна света в огромен публичен дом, семейството е отхвърлено от изконната душевност на човека, независимо от неговото вероизповедание.

Днес еничарите са повече от рицарите, честта не се защитава с оръжие и саможертва, а с безсмислени договори, споразумения и неизпълними обещания.

Какво се е променило от времето, описано от Антон Дончев?! Някой опитвал ли се е да осъзнае поуката от романа?! И ако смъртта на Антон Дончев е трагична, то, вярвам, животът на „Време разделно” продължава да разкрива не само миналото, но и нашата съвременност с цялата и красота и с още по-жестоката й трагичност.

Физически Антон Дончев вече не съществува, но духът му ще преживее катарзиса на времето чрез голямата и справедлива истина, отразена във „Време разделно”, истина, която би трябвало да напомни на съвременниците ни, че робството, независимо в какъв вид се изразява - икономическо, политическо или социално, - винаги предизвиква духа и го превръща в оръжие, а времето, в което се осъществява този процес - във време разделно!