Илия Илиев

Изведнъж Вихър така ненадейно ме дръпна в страни, че едва не се проснах в снега. Кучето беше подушило прясна диря на чакал. Не бях забелязал наредените като броеница стъпки на животното, тъй като в този момент вниманието ми беше заето с това как да преодолея изпречилата се пред мен пряспа. После се оказа, че и аз трябваше да тръгна по следата. С непогрешимото си чувство за ориентация чакалът бе избрал единствения път, от където можеше да се премине, без да се затъне в пряспата.

Освободих Вихър от повода и той стремително се втурна по следата. Настойчивият му лай ми подсказваше, че преследваното животно не е далече. Знаех, че кучето ми не се отказва лесно от първия си подгонен дивеч, особено ако това е чакал, и не бързах. Исках да си избера по-подходящо място за пусия.

Вече бях решил да се спусна до близкия, обрасъл с храсти синор, който свързваше дъбовите горички на двата баира, когато неочаквана гледка ме накара да спра. На стотина метра пред мен профуча като стрела изплашен от нещо заек. Миг след това пътя прескочи и преследвачът му – едър чакал с рижа рунтава козина. Личеше си намерението му да превари бягащия заек и да го подгони в желаната посока. Чак тогава забелязах и останалата част от глутницата. Още три чакала се бяха притаили в редките храсти на отсрещния склон. Макар и неподвижни, тъмните им фигури добре се очертаваха върху снега. За своята засада животните бяха избрали най-тясното място между дълбоките ровове на две изоставени каменни кариери.

Чакалите изглежда вече бяха забелязали бягащия към тях заек, защото се снишиха още повече в очакване на жертвата. Когато неподозиращото опасността животинче се изравни с тях, хищниците го нападнаха едновременно. Облак от снежен прах скри за миг от очите ми разигралата се сцена. За щастие зайчето като по чудо се измъкна измежду челюстите на чакалите и, прилепило ушите си към гърба, изчезна зад билото. Хищниците понечиха да го догонят, но бързо се отказаха.

Тогава зад мен отново се чу лаят на Вихър. Чу го и едрият чакал, който преследваше заека, и се обърна, спря се за миг и бързо се спусна към близката гора. Лаейки по следата му, в гората влезе и Вихър. Рекох си: “Е, разбра ли най-после, рижа муцуно, че днес в тази гора не сте само вие на лов…?!”.

Още не бях се отказал от пусията си край синора и затова побързах да се спусна по пряката пътека към дола. Едва бях навлязъл в гората и изпод краката ми изскочи друг заек. Той така се изплаши, че след припряното изскачане от храста остави върху трънките му част от кожухчето си.

Когато стигнах до синора, разбрах, че не съм се излъгал, дето избрах това място за пусия. Върху снега под синора си личаха следите на двойка чакали, минали оттук на разсъмване. Побързах да заема по-удобна позиция, от която може да се обстрелва пространството от двете страни на синора и зачаках.

Не се наложи да чакам дълго. Иззад билото вече се чуваше далечният лай на Вихър. Кучето превали баира и гласът му се насочваше направо към мен. Прикрих се зад храстите и се приготвих за стрелба. Гората беше на двадесетина крачки от мен, но мястото, от което очаквах да се покаже чакала, беше толкова гъсто, че в гората нищо не се виждаше. Вече дочувах дори дишането на запъхтяното животно, но то не се показваше. После стъпките на чакала се отдалечиха и заглъхнаха. След него и Вихър направи своя полукръг, досами края на гората и се върна обратно към билото.

“Знаех си, че пак ще се върнеш!” – си казах, когато след петнадесетина минути гласът на Вихър отново се зададе иззад билото. Чакалът правеше втория си кръг. От опит знаех, че подгоненото животно щеше да мине по одевешните си дири. Трябваше само да вляза на десетина метра в гората и да го засека. Не го направих. Бях сигурен, че Вихър няма да се откаже лесно от чакала и това щеше да го принуди да прекоси по най-късия път откритото пространство до съседната гора.

Не ме изненада това, че чакалът направи и втория си кръг все така близо до края на гората, и отново ме подмина. Този път той вече се поспираше и проръмжаваше заканително към кучето. Искаше да го сплаши. Друг път и при друго куче това може и да му е помагало, но при Вихър тези номера не минават. След всяко ръмжене на чакала гласът на кучето ставаше все по-яростен.

Вече бях започнал да съжалявам, че не причаках чакала в гората, когато гласът на Вихър отново се зададе. Време беше чакалът най-после да се покаже. Не се излъгах. Не мина много и рунтавата му глава се подаде от храстите. Преди да излезе на открито, животното се огледа и едва тогава се реши да прекоси двадесетината метра до синора, в който се бях притаил.

Не бързах да стрелям. Пуснах чакала да дойде на няколко крачки от мен и тогава вдигнах пушката. Животното ме видя и се втурна обратно, но вече беше късно. Изстрелът ми го настигна преди да влезе в гората. Чакалът се изви от болка, захапа раната на гърдите си и се свлече в снега.

Когато го наближих, той още беше жив. Показа ми острите си зъби и с вече невиждащи от болка очи зачатка с челюсти във всички посоки. Унизен от своето безсилие, чакалът сякаш ми показваше злобата си към несправедливия свят около него.

Разбирах го, бяхме го оставили гладен, а и сега тази пареща болка. Как да му обясня, че и аз не съм толкова сит. Че с парите от неговата кожа мога да си купя само кило сирене.