Стефан Страшимиров

Запознавайки се със сутрешната поща, професор Иванов обърна специално внимание на един плик, в който откри покана за предстояща изложба в известна галерия. Името на подателя му бе до болка познато - негова няколкогодишна пациентка, възпитаничка на Художествената академия. Психиатър с дълъг опит и авторитетни научни публикации, познал трагедията и падението на не една човешка съдба, той бе взел присърце случая на тази нещастна девойка. Тя го бе накарала да се усъмни в ефективността на съвременната медицина при борбата й с психичните заболявания. Нейната анамнеза отначало го накара да си припомни съдбата на великия Ван Гог, комуто приписвали епилепсия, психопатия, дегенеративна психоза и шизофрения, дори последици от терпентиново отравяне. Но Лудият от Арл бил особено продуктивен именно през годините, прекарани в „кукувичето гнездо” край Сен Рени. Само в предпоследната година от живота си той създал повече от двеста картини. А въпросната Мария, в пореден шизофреничен цикъл, унищожаваше всичко, нарисувано дотогава, цапаше стените на скромния апартамент на майка си, заплашваше дори живота й. Горката женица също бе на прага на психически срив след многобройните такива сцени.

Когато болната бе в ремисия, нямаше по-симпатично и мило момиче от нея. Тогава за лекаря бе удоволствие да разговарят за живописта, за най-новите й скици, за изкуството и музиката изобщо. Но всяка поредна криза я превръщаше в подобие на ранено животно. Девойката започваше да къса дрехите си, подозираше медицинския персонал в заговор срещу живота й, ръсеше невъобразими обвинения и цинизми. След като бе опитал всякакъв род лечение - от стандартната психофармакология до електроконвулсивна терапия, доктор Иванов вече беше готов да признае поредното си поражение като специалист. Основният проблем бе, че младата художничка отказваше да приема редовно предписаните й медикаменти. След поредно леко подобрение тя намираше, не без основание, че те й пречат да твори, да намира точната цветова гама.

И ето че същата тази твърдоглава Мария Попова бе успяла да създаде собствени картини за самостоятелна изложба. Това си беше направо чудо! Всъщност тя бе убегнала от полезрението на професора в продължение на последната половин година, което за него беше и удобно извинение за липсата на оздравителен ефект. Все пак той направи необходимото пациентката му да бъде предупредена, че е в неин интерес да се явява на периодичните контролни прегледи, но разбра, че е напуснала дома си.

Психиатърът отиде на откриването на изложбата и от чисто професионален интерес. Предпочете да се изгуби в тълпата посетители, за да следи незабелязано поведението на някогашната си пациентка. С почуда констатира, че не може да долови онези, скрити за непосветените, доказателства за някогашна болна психика. Известен критик представи художничката като най-новото явление в родното изобразително изкуство - с експресивна техника, оригинална гама и иновативен собствен стил на живопис. Не по-малка изненада за доктор Иванов бе, че още при откриването няколко картини бяха вече откупени, докато гениалният Ван Гог приживе бе успял да продаде една-единствена. Предпочете да не се обажда на Мария, отложи това за последния ден на изложбата. Познавайки коварството и непредсказуемостта в реактивирането на психическите заболявания, той не можеше да повярва, че по някакъв свръхестествен начин е успяла да се отърве от страшното си заболяване. Но и при второто му посещение художничката бе запазила своята лъчезарност и психическа уравновесеност. Реши по-подробно да разгледа картините й. Задържа се пред платно, наречено „В царството на сенките”. Скоро след това чу зад гърба си познат глас:

- Господин професорът вероятно търси доказателства за поредната си победа над лудостта.

Зад него стоеше Мария - по-чаровна и концентрирана от всякога. Реши да отговори на закачката в подобен стил:

- Напротив, мило момиче. Тук съм, за да констатирам, че пациентката е в по-добра психическа форма от своя лекар, въпреки кошмарните спомени от онова заведение.

Диалогът им бе прекъснат от някакъв журналист, който напираше за обещано интервю. Художничката се извини, но покани професора на вечеря в дома си, където щяла да го запознае с невероятната история, осигурила завръщането й в семейството на нормалните.

В уречения ден професор Иванов зае почетното място край отрупаната с всевъзможни вкусотии празнична маса, около която пърхаше като момиче злощастната до неотдавна майка. Мимоходом тя му прошепна, че всяка сутрин палела свещ пред иконата на Свети Мина за невероятното избавление на единствената й рожба. Отдавна беше останала сама. Съпругът й не намерил смелост и търпение да подели с нея бремето на грижите за психичноболната им дъщеря.

След традиционните тостове и поздравления за успешната изложба, Мария започна изповедта, която нейният лекар очакваше с огромно любопитство.

- Разбирам нетърпението ви да чуете как една безнадеждно болна ваша пациентка е намерила сили да се измъкне от царството на мрачните видения. Специалист от вашия ранг едва ли вярва, че това се дължи на някакви чудодейни хапчета. Оказва се, че чудеса стават и в нашия компютърен век, в който специалистите смятат, че могат да дадат разумно обяснение на всяко необикновено явление или заболяване…

Преди броени месеци, възползвайки се от поредната ремисия, съвсем инцидентно попаднах в Амстердам, където се честваше с подобаваща тържественост четиристотингодишнината от рождението на Рембранд Харменсон ван Рейн. Посветих цял ден на Рейксмузей. Особено силно ме впечатли известната картина на великия холандец, „Нощна стража”. Сигурно сте запознат с нейната история. Стражите от отряда на капитан Франс Банинг Кок, бъдещ бургмайстер на Амстердам, поръчали на Рембранд, по силата на наложената вече традиция, групов портрет, за който вече било заделено специално място в новопостроения Дом на стрелковата гилдия. Готовата мащабна картина била посрещната както с възхищение, така и с мълчалив укор, понеже авторът й отново не пожелал да се придържа към закостенелите академични препоръки за героизиране и надути пози на отделните лица. Това разногласие довело до окачване на картината на друго място, което наложило да бъде изрязана, за да се вмести между две врати.

Вероятно огромното платно ме привлече поради факта че в рамките на едно столетие е било атакувано три пъти от мои „братя” по заболяване. По време на Първата световна война й посяга някакъв безработен психясал обущар, изпълняващ „божествена мисия”, а през 1976 година бивш учител по история го надупчва с дузина удари с нож. На 6 април 1990 година тридесетгодишен мъж с качулка поврежда картината. С пулверизатор той напръсква със сярна киселина лявата й част. Навременната намеса на охраната и бързата професионална реакция за неутрализиране на всеразяждащата течност спасяват „Стражата” от непоправими повреди. Само пет години преди това друго платно на Рембранд в Ермитажа, „Даная”, има далеч по-незавидна съдба. Лудият иконописец Абрам Балашов прерязва с нож охранителното въже, нанася два удара върху картината, след което я залива с неприятно миришеща течност - отново сярна киселина. Цели три години най-добрите руски реставратори се борят за спасяването на безценната творба.

Вие, психиатрите, сигурно можете да дадете по-точно обяснение защо определени известни художници най-често отключват агресията у психически неуравновесени личности. Дали беше казал, че музеят е „цитадела на кретенизацията” - място, където „психоаналитиците изясняват кога си бил на ръба на безумието и кога - отвъд”. Донякъде са обясними неконтролируемите внушения на живопис от рода на Репиновата „Иван Грозни убива сина си” - също станала жертва на човек с лабилна психика. С подобен варваризъм, обикновено върху прочута картина в известен музей, такива хора искат да бъдат забелязани, да им се даде възможност да запознаят света с възложената им „отгоре” мисия. Когато сама посягах на собствените си картини, не е било, според мен, акт на лудост, а по-скоро болезнено неудовлетворение от крайния резултат. Един мой италиански колега - Лучо Фонтана, нарязвал своите картини, за да даде възможност на техните внушения да излязат отвъд рамката и да нахлуят в космоса.

Но да се върна в залата с „Нощна стража”. Взирах се в платното, за да се убедя в добрата работа на реставраторите, когато с удивление забелязах, че воинът, зареждащ своя мускет, ми намига с усмивка. След това ми протегна ръка… Оказах се отвъд картината, на Амстердамския мост, от който слизат стрелците заедно със своя капитан и неговия помощник Вилем ван Райтенбург. Всичко това сигурно ще сметнете за поредната фантазия на доказана шизофреничка. Но за мен си беше пътуване назад във времето в ускорен каданс, което ме направи свидетел на най-важните моменти от живота на Рембранд. Знаете, че с крилата на демоните съм била и в ада, и къде ли не. Но това бе реално и убедително усещане. То ми даде достоверна информация за факти и събития, които явно съм пропуснала в часовете по изкуствознание, а и към които самата аз дотогава не съм проявявала особен интерес. Кълна ви се, видях погребението на болнавата Саския ван Ойленбург, скоро след като най-после дарява своя известен съпруг с наследник. Присъствах и на паметната разпродажба на картините и богатата колекция на Рембранд, която трябвало да погаси част от дълговете му към кредиторите. Посетих и антикварния магазин на вярната му спътница в живота Хендрика Щофелс - осигуряващ единствения доход за семейството извън надзора на квесторите, понеже тяхната връзка не била узаконена от църквата. Но това им навлякло гнева на калвинисткото общество.

Колкото повече се запознавах, косвено или пряко, със страданията, несгодите и изпитанията, през които е преминал големият холандски майстор от 1642 до 1669 година, толкова по-ясно и настойчиво някакъв вътрешен глас ме убеждаваше, че и този художник приживе е преминал през кръговете на ада, въпреки известността си. Но е съумял да запази психиката си. А моите „бушони” не са понесли някакви дребни, сълзливи пубертетски преживявания. Първите му деца умират още в пелени, до появата на Титус. Смъртта на обичаната жена, опитите на наетата слугиня - вдовица на корабен свирач - да заеме нейното място и клеветите й, довели до задължението Рембранд да й плаща двеста гулдена годишно. Слава богу, междувременно тя попада в затвора за мошеничество, но това не й пречи да се яви като претендентка за част от имуществото на художника по време на разпродажбата му. Доведен до просешка тояга, той е гледан накриво от редица свои колеги, заради нежеланието си да се придържа към общоприетите в гилдията канони, несъобразяване дори с препоръките на клиента. Недолюбван и от църквата заради незаконната му връзка с преданата Хендрика, той трябва да преживее както нейната кончина, така и смъртта на Титус. Когато на 4 октомври 1669 година умира в ръцете на дъщеря си, официалното лице, следящо за обезщетяването на кредиторите, установява, че не е оставил никакво ценно имущество, освен пособия за работата му като художник и дребни лични предмети. Човекът, който някога е имал невероятна сбирка от картини, скулптури, антични предмети, скъпи костюми за моделите и дарявал иначе богатата наследница Саския със скъпи бижута, си отива с празни джобове. И докато целият му живот е точно документиран, гробът му, подобно на този на Моцарт, така и не се знае.

В съзнанието ми се е запечатала прегърбената фигура на състарилия се преждевременно майстор на четката, отритнат от холандската художествена общност, висше общество и ценители на изкуството, подобно на философа Спиноза, който бил изключен от амстердамската еврейската общност заради възгледите си, взряла се в мен с неприкрит укор. Все по-силно осъзнавах, че в скромния си житейски път не съм притежавала и искрица от неговата борбеност. И това чувство сякаш започна да разпръсква мрака и неосъзнатите тревоги, свили гнездо в нездравата ми психика.

Скоро отново се оказах пред „Нощна стража”, но вече с чувството на преродена. Страховете и демоните бяха останали там, в Амстердам от средата на седемнайсети век. Съвсем естествено е да се допусне, че всичко е било сън. И аз бях почти готова да го приема така. Но връщайки се в хотела, открих в чантата си чинийка, върху която бе нарисувана странна синя птица. Изтичах до най-близкия антиквар, който ме увери, че това била рядка делфтска керамика от времето, в което за кратко се бях потопила. Предложи ми значителна сума, но аз за нищо на света не бих се разделила с нея. Тя си остана моят чудодеен талисман, който, убедена съм, купих от разпродажбата през 1656 година….

Професорът, като видя чудноватата антика, не успя да намери логично обяснение как е могла да се окаже в чантичката на Мария. В крайна сметка трябваше да заложи на фантастиката.

Но не по-малко загадъчно за него си оставаше просветлението у неговата трудна пациентка, осъществило се от досега й с една картина, която по необясним начин бе засегнала най-съкровените кътчета на възбудения й мозък. Прерови библиотеки в търсене на по-подробни данни за творчеството на Рембранд ван Рейн. Изкуствоведи споменаваха за „тайнствени сенки”, „тайнствени фигури”, „тайнствена дълбочина” и „тайнствени контрапункти”, за умението на художника „да навлиза в духовния свят на човека, превръщайки зрителя от прост съзерцател в свидетел и участник в изобразяваното събитие”, за основния му герой - човекът, но не като идеализирана антична скулптура, а с неговите добродетели, пороци, възходи и падения. Дали прочутата игра със светлината, до която първи се докосва Караваджо, чийто неясен източник оживява изобразяваните фигури, е в състояние да прониква и в душата на зрителя и да прогонва стаения в нея мрак? Нали тя е впечатлила и символика Бодлер: „Черен кръст, почернени стени и сводове, от незнаен лъч осветени лица на онези, които се молят към небето сред нечистотии…”

Всъщност дори названието на тази картина, пречистила разума на неговата пациентка, се оказва неточно. Стрелците са били изобразени в свой дневен дозор. Заради пренебрежително отношение към съхранението на платното, багрилният му слой потъмнял и бил накърнен от времето. Изкуствоведите счели, че е по-лесно да отнесат изобразяваното събитие във вечерен Амстердам - полумрак, в който се прелива и тъмата, прекършила някои болни души.

При една научна конференция в Амстердам професор Иванов посети Рейксмузей и отдели специално внимание на „Нощна стража”. Дълго се взира в огромното платно. В даден момент бе готов да се закълне, че една от фигурите наистина му намига. И нищо повече.

С времето той се помъчи да забрави тази странна история, за която така и не намери научно обяснение. Но към нея го връща погледът на поредния труден пациент, втренчен в картината, окачена над бюрото му. „В царството на сенките” - тайнственият свят, който може да те сломи или прероди.