ДЕТСТВО
превод: Татяна Любенова
Из „Душа като цигулка” (2010)
ДЕТСТВО
А там, где вятър свири,
шуми морски прибой,
от Детството ми кораб иде.
За мен ли иде той?
Поглеждам отвисоко
отдавна минали лета -
останала е само пяна…
От кораба ми ни следа…
——————————
НЕ ПЕЙ, СЛАВЕЙЧЕ
Ти не пей, славейче,
нараняваш Душата.
Не мълчи, славейче,
моя път помрачаваш.
Не тъжи, славей мой,
замъгляваш очите.
Просто ти долети.
И при мен остани.
——————————
ЗАД ПРОЗОРЕЦА
По пътя вятър се шляе.
А тука при мен - тишина.
Лети всичко, свисти и играе.
Под крилото добро на съня.
По пътя есен витае,
но скоро ще тръгне и тя,
че Зимата иде - вещае,
ще вземе в ръце властта.
Ще скрие под глад огледална
лика на реки, езера,
ще легне сладост примамна -
по стъклата, с рисунки от сняг.
Ала няма да спи тя дълго.
Под носа й снове Пролетта.
Ще върне живота мълком,
ще събуди от сън света.
Потоци ще рукнат по пътя,
във клоните славеи бдят.
И Лятото е на прага.
Защо стоиш? Хайде, ела!
Но в отговор вятърът стене,
а тука при мен - тишина.
И спомен за Лятото дреме.
И с него не съм сама.
——————————
НОЩ
Вятър прохладен, контур на луна,
по небето облаци се търкалят.
Скриват топката лунна, пускат я пак,
и в далечни страни се стопяват.
Кипящата глад разкъсва вълна,
по лунна пътека пълзи, с тайни пълна.
По брега се приплъзва и чезне тя.
А под нея, на пясъка, струна прозвънва.
В лунния блясък морето светлее.
Като светулки - кораби бляскат.
Над вълните се вдигат и сетне угасват.
О, кралски бал е тази нощ сякаш.
——————————
ВЪВ ВЛАСТТА НА ВЯТЪРА
Пътеки зимата мете отново…
И снежните тревоги нови
изпълват разума ми пак.
Как искам да съм у дома!
Там е уютно, там е тихо,
в стъклото вятър бие вихри.
И мрака сив от небесата
играе с огън като бяс.
И аз вървя, във сняг съм цяла,
от порив ветрен побеляла.
И ни една жива душа
в беснеещата глушина.
А птица срещу вятъра се вдига,
тя, бедничката, не разбира:
ако на вятъра се покори,
два пъти по-високо ще лети.
Тъй срещу вятъра и аз вървях,
снегът хаплив ме връхлетя,
нозете ми заплете в преспи,
и нямаше ни стъпка лесна.
На този вятър се отдадох аз,
на полета се насладих в захлас.
Все по-високо над короните дървесни,
все по-далече… от дома ме той отнесе.
——————————
ДО ПРОЗОРЕЦА
Чудесно е, че пролет е,
мяукат котки върху покриви,
че пълен е света и че
стъклата се взривяват пролетни.
Как сладък е ветрецът топъл,
пробуждане ни носи свише!
Поддавам се и двайсет строфи
ръката моя ще напише.
Как чудно е, че идва нощ,
сребрее вир под лунна пяна.
Изчезват във такава нощ
печал и болка, сън. И няма
по-чудно място на Земята,
по-чудни нощи, тишина.
И само аз в прозорец взряна
това вълшебство разгадах.
——————————
ПЕЧАЛ
Аз във нищо не вярвам вече.
И не мога, така ми е жал…
Зад вратата затворена вечно,
пак натиска звънеца Печал.
Произнася тя свойта парола,
във съзвучие с дъжд и тъга
и събужда сърдечната болка.
Бих зачукала тази врата!
Както винаги, ще й отворя,
в този пуст дом дори и без звън.
Тя присяда край масата с мене,
а дъждът се усилва отвън.
Ето, двете мълчим унило,
цяла вечер ще бъдем така,
тя с ласкателство дъжделиво
пак на своето настоя.
Аз не я гоня - вече свикнах.
Всяка вечер очаквам с тъга
пак печалната нейна визита.
И отварям врата на дъжда.
И във нищо не вярвам вече,
уморих се да чакам сама,
че вратата ми ще открехне
този, с който бих хукнала аз.
——————————
СЛУШАЙ КАК ШУМЯТ ЛИСТАТА
Слушай как шумят листата,
това съм аз, шептя слова,
пълни са с печална нежност,
но тогава премълчах.
Зад стената птича песен -
ето, с теб съм в този час.
Погледни ме във очите -
редом, винаги съм… аз.
ДЕТСТВО
А там, где ветер свищет,
Шумит морской прибой,
Плывет корабль из Детства.
А может он за мной?
Но взглянем мы с высот
Давно минувших лет -
Осталась пена лишь…
Кораблика уж нет…
——————————
„НЕ СВИСТИ, СОЛОВЕЙ…”
Не свисти, соловей,
Душу щебетом раня.
Не молчи, соловей,
Омрачая мой путь.
Не грусти соловей,
Грустью взор мой туманя.
Просто ты прилети
И со мною побудь.
——————————
ЗА ОКНОМ
На улице ветер гуляет.
А здесь у муня тишина.
Все свищет, летает, стонает.
Все под крылышком сна.
На улице осень витает,
Но скоро уйдет и она.
Зима о приходе вещает.
Всю власть возьмет в руки Зима.
Покроет зеркальною гладью
Поверхности рек и озер
И ляжет заманчивой сладью
На окнах, оставив узор.
Но спать долго ей не придется,
Глядишь, на носу уж Весна.
Весенняя жизнь не уймется,
И мир отойдет ото сна.
Ручьи побегут по дорогам,
В ветвях запоют соловьи,
И Лето стоит на пороге,
Ну что ж ты стоишь? Проходи!
В ответ только ветер стонает,
Но здесь у меня тишина,
Здесь память о лете дремает,
И я рядом с ней не одна.
——————————
НОЧЬ
Ветер прохладный, контур луны,
По небу катятся туч валуны.
Шар лунный глотают, потом отпускают
И тащатся в дальние дали страны.
Бурлящую гладь разрывает волна,
Ползет лунным светом и тайной полна.
На берег вползает и исчезает,
Звенит на песке под волною струна.
В блестках луны море светлей.
Как светлячки, огоньки кораблей
На волны взлетают и угасают…
О, эта ночь, словно бал королей.
——————————
ОТДАВШИ ВЕТРУ ВЛАСТЬ
Опять зима метет дороги…
И снова снежные тревоги
Заполонили разум мой,
И мне так хочется домой.
А дома так уютно, тихо,
И ветер в раме воет дико.
И серый мрак, слетев с небес,
С огнем играет, словно бес.
А я иду вся в белом снеге,
В порывах ветра не до неги,
И ни одной живой души
Среди беснующей глуши.
Лишь птица против ветра рвет,
Никак бедняга не поймет,
Что, если ветру покориться,
В два раза выше можно взвиться.
Я так же против ветра шла,
Но снег колючий бил в глаза,
Сугробом ноги заплетал
И ни на шаг не отпускал.
И я, отдавши ветру власть,
Полетом наслаждаюсь всласть.
Я выше, чем деревьев крона…
Но дальше… Дальше все от дома…
——————————
У ОКНА
Как здорово, что есть весна,
Вопящие на крышах кошки!
Как хорошо, что мир сполна
Весной врывается в окошки!
Как сладок теплый ветерок,
С собой несущий пробужденье !
Ему поддавшись, двадцать строк
Рука напишет в наважденье.
Как чудно, что бывает ночь,
Пруд серебрится лунным светом.
В такую ночь уходят прочь
Печаль и боль, и сон. И нету
Прекрасней места на Земле,
Прекрасней ночи и покоя,
И только я, торча в окне,
Сумела разглядеть такое.
——————————
ПЕЧАЛЬ
Я уже ни во что не верю.
Не могу, не хочу, как жаль…
Как всегда, за закрытой дверью
Нажимает звонок печаль.
Произносит печаль свой пароль,
Что созвучен с дождем и тоской,
И проснется сердечная боль.
Ах, забить бы дверь эту доской!
Как всегда, я опять дверь печали открою
И впущу в свой пустынный дом.
Она сядет за стол со мною,
И усилится дождь за окном.
Вот опять мы с печалью вместе
Проведем вечер весь вдвоем,
И дождливою грустною лестью
Вновь печаль настоит на своем.
Я ее не гоню - привыкла,
И уже каждый вечер жду
Я печального в дом визита,
Открывая окно дождю.
Я уже ни во что не верю,
Потому что устала ждать,
Что откроет закрытые двери
Тот, за кем я хочу убежать.
——————————
„СЛЫШИШЬ, КАК ШУМИТ ЛИСТВА…”
Слышишь, как шумит листва,
Это я шепчу слова,
Слова нежности печальной,
Что не сказала я тогда.
Щебет птичий за стеной -
Это снова я с тобой.
Посмотри в мои глаза -
Я ведь рядом… Я - всегда…
