Кръстьо Станишев

„Покрай Понт съм роден…”
Овидий

ПЪРВА ЕЛЕГИЯ

О, северният вятър, глас на ада, вятърът
на отмъщението, равно на възмездие!
На кораб мачтата пречупена - захвърлен съм
върху скалите на изгнанието, пустошно
е тук небето, а морето вдига мрачните
стени от тътен, ужас и вода. Завинаги
съм прикован към тази суша варварска.

Ах, ще ни срещне във града покрай Danuvius*
пазителката на поезии Аркадия**,
ще бъда вече книга, надсловена Tristia.
Помни: ще ме намериш там! Духът Овидиев
над теб невидим ще се спусне, но телесният
Овидий няма да съгледаш, всеизтлелият
сломен поет, стопен, изтекъл във елегии.

О, живият поет е само онзи медиум,
способен и достоен да изтръгва думите
от каменните мъртви плочи на забравата!
Ти, живият след мен, от двадесет и първия
нов век, ломиш и смесваш времената минали
и бъдещи. Недей да се боиш от бездната***
пред теб или зад теб. Ти вече разговаряш с мен,

Овидий, сянката, изгнанието, бездната…

* Латинското име на река Дунав
** Прочута книжарница в днешна Виена
*** „Каква бездна от време
пред нас и зад нас…” Марк Аврелий

ВТОРА ЕЛЕГИЯ

На Тома Бинчев

Морето е неясната врата
към близкото изчезване.
Внимавай!
Отдалечен
прикрито наблюдавай:
пред твоите нозе
съблазънта
умилква се със пяна лицемерна,
и по корем се влачи,
и зове
примамващо,
за да те окове
и да те хвърли в преизподня черна.

Внимавай,
наблюдавай тези ласки!
Бъди като крайбрежните скали,
гальовната съблазън отхвърли!
И пяната
на всички нейни маски!
Внимавай!
Наблюдавай!…

ТРЕТА ЕЛЕГИЯ

В памет на поета Христо Фотев

О, съблазнително и пагубно отплаване
в метафората на морето, илюзорното!
Въображението разрушава разума.
Не те предупредих, а знаех. Виждах тънката
тръстика как нехайно дръзко се превиваше.
Защо се самозаблуждаваше най-ревностно,
вграден на сушата, даряваща видения,
че ти - за мачтата завързан - слушаш сладостни
желани гласове? Уви, те бяха вътрешни!

Между море и суша (виж чертата!) - твоето
пространство, острието на бръснач, политнала
стрела (но накъде?), защо бе глух за ангела,
към теб въпиещ? Ах, като на сън те носеха
сирените (не те предупредих!), измамните,
опияняван от лъстивото им пеене!
Защо по корабна дъска (но не към кораба!)
непосветен вървеше ти към всеки сладък миг,
със вик зад зъбите? (О, спри, мой миг, обичам те!)

Не те предупредих, а знаех. Виждах смисъла:
подобието всуе подражава образа!…
Ти - неотплавал никога - не се завръщаше,
печално взрян в Итака. Тя не съществуваше,
защото съществуваше човекът вътрешен.
Дали се срещнахте? И седнахте ли в сумрака
на кръчмата пристанищна, където някога
с теб пиехме прозрачно вино? Няма отговор.
Въпросът сам е отговор. Сега и винаги.

Тогава - сякаш чаши с вино - ти разплискваше
очите си, и в пясъка безчувствен влагата
на синьото сияние - без знак - потъваше.
Не те предупредих, а знаех. Тежка болест е
поезията. Чуй гласът й: „Да внимаваме…”
Но глухи са ушите за предупреждения.
Ти беше смъртноболен. И не се лекуваше.
Животът смърт е, и смъртта - живот…
Ти вярваше.
Бе чул гласът на Хьолдерлин, неизлечимият.

ЧЕТВЪРТА ЕЛЕГИЯ

На Роман Кисьов

Навътре в сушата, край поселения
коварни, през тресавища с блуждаещи
огньове ще потърсиш упование:
изгнанието свобода е - твоята -
защото свободата е изгнание.

Назад не се обръщай! Нека вятърът
откъм морето със муцуна кучешка
да те връхлита в гръб със злобно лаене!
Помни: дори за миг назад погледнеш ли,
ще се налеят със олово стъпките!

Тръгни, преди да е изтекло времето
на себеотрицанието - твоето -
обречен, отправи се към убежище,
което вярващите назовават постница,
и там се посели посред безмълвие!

Ще слушаш само своя глас, и птиците,
сред планината на покоя милостен
ще те приемат сенките разтворени,
невидимо закрилян - и завинаги -
от Бога, който е любов всемилостна…

И в тишината вслушан, ще дочуеш глас.
От исихията ще литнат думите.
Единствената свобода е вярата.
Тя осветява твоето безмълвие,
на вечността в ръцете щом предава те.

ПЕТА ЕЛЕГИЯ

Василико, Созополис… О, призрачни
названия, от древен сън събудени,
побити камъни със мъртви надписи…
Василико! О, град на василевсите!
Но между „В” и „О” кой стъпва шепотно,
докосващ със порфирата си огнена
надгробия?… О, град на василевсите!

Сега, през мойто време, в този днешен град
хотелиери и рибари казват ми,
че вече няма василевси. Може би
не са дошли. Отдавна всички чакащи
оглеждат се навред с очи блуждаещи.
И ти ли си от тях? И ти ли взираш се
към хоризонта блед? И ти ли вярващо
очакваш да пристигнат василевсите?

- - -
Пред малка черква на Христа Спасителя
свещеник кротко ме попита: „Вярваш ли?
Тогава нека бъде спроти вярата!…”

Ала рибар смрачен, дочул беседата,
ми рече: „Твоят път е към Созополис!
Там може би ще срещнеш василевсите…
Тръгни със автобус! Но по-добре ще е
делфин да яхнеш! Пред морето чакай го,
ще се яви в сиянието царствено
на залеза. Ще те прикани ласкаво
и ще те отведе при василевсите…
Тръгни, не се бави, защото вярата
унива често, както ние, хората…”

Съвета му послушах. Пред морето сам
очаквах, вярвах и дочаках чудото.
Делфинът се яви, на своя гръб ме взе,
и пътем ме попита: „Василевсите
и ти ли търсиш? Дълги векове и аз
тях търся, всенадяващ се… Помни това!”

(Послеслов)

Морето е заплаха и несигурност,
и свобода… (От сенките й тягостни
в ръката с нож опасността явява се.)
Ах, обърни гръб на страха! Морето е
стената на плача (ала на твоя ли?)!
Гръб обърни и на стената! Чака те
крайбрежието с имената призрачни
и ласкави… Василико. Созополис.

Василико! Градът на василевсите!
Кого от тях избра за предводител свой,
за да преминеш всички мрачни кръгове
от суета, от слава и безславие,
от себестраст, и жертвоприношение,
от чест и от позор, сега и винаги?
Кой може да те отведе във онзи град
на всяко - и на твоето - спасение?…

ШЕСТА ЕЛЕГИЯ

В памет на поета Стойчо Гоцев

Изправен пред морето, ала ограден безмилостно
от светлината на вълните, ти изцяло видим бе
за сили тайни и нечисти, сам пред своята
обреченост. Защо забрави, че опасно е
да се напусне предопределената зависимост
на приковаването?… Може би не знаеше,
или вървеше след гласа на саможертвата?

Приятелю, поете! Виждаме ли сянката
на римския поет, когото бяхме търсили
покрай Евксинос Понтос, бряг на твоето
и моето безрадостно изгнание?…

(Послеслов)

Вече спънато-бавно пристъпвам в пространството,
и във времето, но пресметливо обмислено.
Разделени са вече и помежду си враждебни са
бързотечното време и луннопейзажното
неподвижно пространство. О, те са два камъка
воденични! Не са ли зърната обречени
всички мои години?… Но в този миг знам добре,
че пространство и време са само метафори!

Бавно, спънато и към непредотвратимото
крак повличам. Но пак примирено пристъпвам
„Со страхом Божи…”