НЕ ВИ КАЗВАМ СБОГОМ
Драги приятели и колеги,
В природата има един неумолим закон: който се е родил - умира.
В хилядолетното си битуване на нашата красива планета Земя, на човека са стигнали силите отчасти да накърни радикализма на този страшен закон. Той измислил писаното слово. И то се оказало безсмъртно, защото единствено буквите имат способността да съхраняват човешката памет и да я предават като опит и познание от поколение на поколение.
С това оръжие - и нежно и жестоко, - с безсмъртните букви на светите братя Кирил и Методий, аз си служа съзнателно повече от шест десетилетия.
Хиляди страници написа ръката ми. Стотици съдби на колоритни личности от приказния витски край възпях по вестници и списания, в десетки мои книги с разкази, новели, повести, романи и пиеси.
Малко или много е това?
Не знам.
Иска ми се да вярвам, че не съм живял напразно, че съм оставил на децата и внучките си, на хората от нашия роден край честно написани страници за живота, който преживях.
А той беше като на всички българи: с радост посрещах изгрева, с тъга изпращах залезите. И с оная вечната жажда, и с оная сладка илюзия с нежни слова и с чисти помисли да помогна на хората да станат по-добри.
Тъй неусетно се изнизаха дните и годините, навиха се на кълбото на живота, за да се изправя тази вечер пред вас с побелели вече коси и с тревога в душата, че нещо безвъзвратно си е отишло и никога няма да се върне.
Благодаря ви, мили мои, че ме дарихте с топлото си внимание. Признателен съм на организаторите на тази вечер.
На Вера, Лалка и другите приятели за топлите думи и пожелания, на актрисата Димитрина Велева и актьора Марин Дилков, на всички, които в некраткия ми житейски път ме окуражаваха и ми протягаха ръка за помощ.
На моите спомоществователи инж. Васил Ангелов, Андрей Романов, Димитър Василев, Здравко Линков, на дъщеря ми Гергана и сина ми Калин, на съпругата ми, които помогнаха новата ми книга “Гласовете дето ни викат” да стигне до вас.
Сърдечно благодарност на класика на българската литература акад. Николай Хайтов, който рецензира ръкописа и написа предговор.
В тази паметна за мен вечер аз свеждам глава пред паметта на моите родители, които до сетния си миг все ме жалеха, че съм се захванал с непосилна работа.
Баща ми, тоя обикновен селски труженик, често казваше, че от всички земни блага, най-тежи книгата.
А аз и до сега, в безсънните си нощи си повтарям с незатихваща горест едно покъртително осмостишие:
Мечтая всяка тиха вечер,
мечтая всеки весел ден,
да грабна пътя сив, далечен,
към оня край раззеленен,
където мойто детство цъфна
и като сладък сън мина,
където с поглед незасъхнал
ме чака старата жена…
С ръка на сърцето правя поклон на моята другарка в живота, която издържа на изпитанията, които съдбата ни изпрати и съпреживяваше всички мои творчески и житейски несполуки и мимолетни успехи.
Нека ми е позволено да използвам тази вечер, публично да помоля за прошка онези, към които съм изпуснал непремерена дума и съм наранил духовния им мир.
Времената бяха размирни и разделни. Сблъсъкът на идеи и нрави - безкомпромисен.
Ако се срещнем в друг живот, навярно ще бъдем по-съвършени и по-търпеливи един към друг.
Знам, че животът не свършва с един юбилей, с една споделена радост или с горчиво пролята сълза.
Позволявам си от върха на моите седемдесет житейски сезона да заръчам на по-младите колеги, които тръгват по Голготския път на литературното творчество, а и на всички вас: не пропилявайте и минутка от живота си, а го живейте пълноценно, защото той не е безкраен.
На всички пожелавам да намерят оная мярка, която ще им донесе повече радости и щастливи мигове.
Не ви казвам сбогом, драги приятели.
Довиждане ви казвам и лека вечер ви пожелавам.
25 октомври 2001 г.
Галерия “Дарение Светлин Русев”
гр. Плевен
