Йордан Янков

СНИМКА

Миленчето и Верка са встрани,
Огнянчо по средата е притихнал.
И тримата със розови страни
пред фотоапарата се усмихват.

Бе снимката готова в кратък срок.
Но Оги е смутен от тази сценка -
от Верка цяла педя по-висок,
по-нисък цяла педя от Миленка.

А Верка, вярна пак на своя нрав,
подстриганата си главица клати:
- Не е излязъл чичо фотограф,
нали той бе съвсем до апарата…

ПРЕД ТЕЛЕВИЗОРА

- Добър вечер! - казва лелката.
Зъбките съм си измил.
И тъй, както съм в постелката,
гледам весел детски филм.

Заю бори се със кучето,
в храстите мълчи вълкът…
И какво нататък случва се,
ще ви кажа други път.

- Лека нощ! - ми казва лелката.
На екрана пада мрак.
И в съня ми под постелката
филмът продължава пак.

НЕДЕЛНА СЛУЧКА
С КУЧЕ

В гората туй се случи.
През росните треви
видях жена със куче
пред мене да върви.

Жената уморена
пристъпваше едва -
и кучешкия ремък
държеше при това.

Със живо куче още
не бях си поиграл.
Реших да му предложа
парченце кашкавал.

Но мигом то понечи
да гризне моя пръст…
Добре, че бях далече
и ремъкът бе къс!

АЗБУКА

Огнянчо буквите научи.
На мама „Н”, на дядо „А”.
Със „К” се пише кон и куче,
със „Г” - гъсок, със „Б” - боа.

Огнян е той. Огнян е татко.
И получава се, какво:
закръглени върху тетрадка -
голямо „О” и малко „о”.

Така че „О” и „о” са двама -
Огнянчо с татко си Огнян.
- На татко О-то е голямо,
защото той е по-голям!

ВОЛЕЙБОЛ

Вратата е в средата.
Защо? Съвсем не знам.
И топката се мята
с ръце насам-натам.

Един ще я удари
със длан, а друг с юмрук.
Тук всички са вратари,
играчи няма тук.

Това ли е, се питам,
играта волейбол -
без топката да риташ
и без да викаш „гол”!

РАЗГОВОР
ПРИ ЗАЛЕЗ СЛЪНЦЕ

Верка: - Огън е запален
зад планинските върхари.
Баба: - Двама великани
духат, за да се разгаря!

Верка: - Бузите им трябва
да са толкова огромни…
Баба: - Лапат двеста хляба
и изпиват триста стомни!

Верка: - Огънят престана,
кой ще го разрови с пънче?
Баба: - Двата великана
спират, за да гледат „Сънчо”…

БАТКО-САМОХВАЛКО

Днес ще ти разкажа
що е панаир -
каза важно-важно
батко Владимир.

Струпваше се всичко
тук, съвсем пред нас.
Първи се затичвах
да помагам аз.

Вдигахме големи
люлки и платна.
Циркът бе платнена
бяла планина.

И при зверовете
аз отивах пръв.
Имам снимка цветна
със самия лъв.

После ми показа
белег от борба…
Веселият разказ
стана на хвалба.

Казах му тревожно:
замълчи поне!
Да разказваш - може,
да се хвалиш - не!

МАГАЗИН НА КОЛЕЛА

По уличката пак топурка
количката на бай Йордан.
- Хей, малчугани, тука, тука…
Аз всичко мога да ви дам!

Децата хукват. Ние с батко
сме се добрали най-отпред.
- Купи ми, батко, нещо сладко,
по-сладко даже и от мед!

- Какво да бъде то?
- Купи ми
например млечен шоколад.
- Но шоколади в къщи има.
В хладилника е като склад!

- Тогава ми купи геврече
ей там от черната тава.
- Но те изстинали са вече
и са без захар при това.

- Купи халва. Тя ще ми бъде
от теб един подарък скъп.
- Халвата е ужасно твърда
и можеш да си счупиш зъб!

Додето спорехме, децата
избраха сладките неща.
И бай Йордан пое нататък.
А аз останах с пръст в уста.

ЛАКОМНИК

Когато седнем на вечеря,
аз бързам всичко да изям.
Сестричката ми се чумери,
че бил съм лакомник голям.

Кога храната е най-сладка,
не мога все да разбера.
- След работата! - казва татко.
А аз пък казвам : - След игра!

ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН
НА ВАКАНЦИЯТА

И втори клас си отлетя,
и лятото изтече.
Милена утре сутринта
ще бъде в трети вече.

И при цветарката отвред
пак хората се трупат.
Но най-красивия букет
Милена днес ще купи.

Какво от всичките цветя
да избере - какво ли?
В червена ваза вижда тя
огромни гладиоли.

- Подайте всичките от там! -
цветарката се смее.
Букетът стана по-голям
и от самата нея.

Но тя го грабна и завчас
към къщи се упъти.
Милена е за трети клас,
букетът - за четвърти.

НА ПЪРЗАЛКАТА

Пързалката е много дълга.
Полита моята шейна
от слънчевия връх на хълма
към сенчестата долина.

Дърветата нагоре тичат.
В лицето вятърът играй.
И все пак бързо свършва всичко -
пързалката си има край.

Обратно по височината
катеря се, облян във пот.
Ех, де да имаше шейната
и заден ход!

ВЕЛОСИПЕД С БАСТУНЧЕ

На Воймир Асенов

Съвсем не ми е идвало на ум, че
велосипедът имал си бастунче.
Но батко казва: „Щом се умори,
дръпни бастунчето и го подпри.”

Кипят игрите в своя весел ритъм.
Велосипеда яздя и не питам
дали посред най-сладката игра
той има нужда малко да поспра.

Но на завоя, точно под липите,
велосипедът почва да залита
и задната му гума казва „пук”,
а батко казва: „Свърши се. До тук!”

Едва тогава идва ми наум, че
велосипедът има си бастунче.
Подпирам го, а след това - какво? -
стои подпрян на старото дърво.

Мълча на тротоара и въздишам.
А гумата, въздишайки, издиша…
И тъй, без въздух, празна и сама,
накуцвайки, поема към дома.

ПЕШЕХОДЕЦ

Обичам аз да ходя пеш.
Колите бързи не обичам.
Вървиш и спреш, където щеш -
край ручей или сред горичка.

Оттук откъснеш си цветче,
оттам дочуеш птича песен.
И виждам как край теб тъче
златиста черга златна есен.

Но само ако тръгнеш пеш!
В природата безкрайно щедра
ти правиш си каквото щеш…
А от колата само гледаш.

СТРЕЛБИЩЕ

Картинките са наредени:
войник със странен барабан,
жокеи с шапки накривени,
ловец, прицелил се в глиган.

Под всяко нещо има точка,
цели се - знаеш накъде.
Стрелбата ако бъде точна,
бонбонче ще ти се даде.

Аз бързо с пушката се целя
като войник, готов за бой.
И право към ловеца стрелям -
в глигана за да стреля той!

ПУЛОВЕР

В двора под вятъра хладен
тръпне лозата сама.
Слънцето спира по пладне
някак встрани от дома.

В стаята с пръсти чевръсти
мама пуловер плете.
Влачат се облаци гъсти -
може би дъжд носят те.

Пак се събужда комина
няколко месеца спал -
чак до просторите сини
димен мустак е развял.

Вятърът зъл от дървото
листите ще помете.
Аз съм спокоен, защото
мама пуловер плете.

НАШЕТО КУЧЕ ДЖИДЖИ

Винаги с мен се движи,
само към мен притичва.
Името й е Джиджи
и е порода „пинчер”.

Дойдеш ли в къщи, няма
да е любезна с тебе -
лае като голяма,
а е същинско бебе.

Татко ти казва: - Гледай
някак си да я отучиш,
вечер, когато легне,
лапичка да не смуче!

Уча я. Не желае!
Сигурно се засяга.
Може да ме излае,
може и да избяга.

Може да е решила,
че със кола пътува -
своето рър-ръмжило
даже насън надува.

Бебешки навик - просто
няма да се отучи.
Да си ръмжи, а после
лапичка да посмуче.

ИЗ „В ЗООЛОГИЧЕСКАТА ГРАДИНА”

ПРИ МАЙМУНАТА

Маймуната ли? Аз я знам.
Видях я вчера на екран.
Игра, подскача и се плези.
Не пожела при мен да слезе
да потанцува на килима,
а само весело да кима.

Сега се срещам с нея пак,
но тук, в самия зоопарк.
Маймуната до мен е близо -
съвсем не както в телевизор.

Аз цял съм от възторг обзет
и все пак нещо ме тревожи:
тук влиза се поне с билет,
а в телевизора - не може…

ПРИ КЕНГУРУТО

Филия хляб или бонбон -
в торбата Кенга всичко слага.
А Кенг до нея мълчешком
за всяко нещо й помага.

- Запаси ли събират те? -
Баща ми тихо ми отвръща:
- Не, там е тяхното дете,
това е неговата къща.

А някакъв брадат човек
със фотоапарат засне ги:
отляво Кенга, вдясно Кенг,
в торбата - дъщеря им Кенги.

ПРИ ЛЪВА

Щом аз обичам пуканки, ще трябва
и гривестият лъв да ги обича.
На кенгуруто дадох вече хляба
и към лъва веднага се затичах.

И пълна шепа с пуканки поднесох
към клетката съвсем, съвсем наблизо.
Подаръкът навярно му хареса,
защото много сладко се облиза.

Ръката си във клетката напъхах.
Лъвът опашка радостно размаха.
Дори от удоволствие въздъхна,
но… пуканките в миг се разлетяха.

Накацаха по грива, по мустаци…
След туй дойдоха птичета-юнаци -
от гривата му пуканки крадяха,
но от мустаците му - не посмяха…

ПРИ ПАПАГАЛА

От всички срички на света
той знае само ГА.
Но аз да го ограмотя
заел съм се сега.

Намигам му с едно око -
тъй, просто на шега.
И моля го да каже КО,
той ми отвръща ГА.

КОГА… Със тебе май не се
говори на шега.
И моля го да каже СЕ,
той пак отвръща ГА.

СЕГА… Ще се сменим сега -
ти не губи кураж!
И първо аз изричам ГА,
а той отвръща РАЖ.

ГАРАЖ… Добре. За мен сега
си ученик не лош.
Отново му повтарям ГА,
а той отвръща ЛОШ.

ГАЛОШ… А после? Но да спрем.
Започна да тежи.
Понеже аз съм уморен,
друг нека продължи!