ЗВЕЗДНА РЪЧЕНИЦА
- Стига! Тук няма живот!
Тръшна вратата и повече не се върна. Майка му не го пущаше на гурбет и повече не искаше да я чуе. Разделиха се скарани.
Замина чедото й, а без него дните почнаха да се разтягат и сякаш нямаха свършване. Рада се затриваше от мъка… Колко зор видя да го изучи, хляба да си вземе в ръцете, да се задоми, а той като се поококори малко, улови пътя за чужбина. И децата грабна, и снахата с тях - и иди, че гони вятъра…
Така се изтърколи лятото.
Една нощ го сънува.
Сънува го, че пак е малко момче и тича с дечурлигата на пътя, а тя го вика:
- Прибирай се вече, месечина е!
Ванко припка към Рада, разтваря ръце и се хвърля в нея.
- Ще ме събориш бе, сурлосийо!
Същински бащичко! Такъв беше и мъжът й - луда глава, не можеш му хвана юздите… Работеше в мината, а тя все му трепереше. Един ден страховете й се сбъднаха. Срути се таванът - и душата й също се срути.
Минаха дни, докато откопаят момчетата, но ни един жив нямаше.
Оттогава заживя само за сина си.
- Мамо, Дядо Боже всичко ли вижда?
- Всичко ами! Защо питаш? Пак си направил нещо!
- Какво да съм направил…
- Бягай да се миеш! Чорбата е още топла.
Изведнъж до чешмата застава мъжът й. Рада не се сеща, че е мъртъв, и слага и за него чиния.
- Хайде, сядайте, не мога да ви видя очите…
Никой не й отговаря.
В този миг зад нея портичката изскрибуцва - и тя се обръща: къде е повел детето по това никое време?
Хуква да ги гони, но от тях - ни следа.
Внезапно се сеща, че мъжът й отдавна е на оня свят - и се сепва.
Скача в леглото, нощ - дълга, ще се побърка.
Лош сън! Какво ли става с чедото й…
На другия ден звънна снахата:
- Майко, дръж се и се моли! Не е добре Ваньо, дано да прескочи трапа!
- Какво стана бе, чедо?! - разтреперва се Рада и а-ха да изтърве телефона.
- Ковид… не ме пускат вътре, вече трети ден е в интензивното…
Рада я чу, че подсмърча.
Вечерта пак се обади. Рада изтръпна и вдигна. От отсрещната страна се долавяше само сподавен плач на пресекулки, снахата нямаше сили две смислени думи накръст да върже.
И Рада разбра, че мъжът й наистина е отвел сина й.
Как изкара зимата, и тя не разбра. Изтъня, очите й хлътнаха, с черните дрехи заприлича на вещица.
Но една сутрин чу в ябълката пред къщи да цвърчат пилета. Небето беше станало синьо-синьо, въздухът - топъл - и тя за първи път видя, че пролетта е дошла.
„Всичко се повтаря. Винаги подир зимата иде пролет. Но каква пролет за мене, кой ще ми върне чедото? Че и гроба му не знам, на оня край на света отиде, та да се затрие… То и тук бая народ се спомина, ама то - в градовете, дето са нагъсто. Пък ей на, тук, на село, и един не прихвана от тази болест. Чистият въздух ли, храната ли… У дома и стените лекуват! Но какво? Мене ме подмина, ама за какво ми е туй здраве, пусто-опустяло, като го няма Ванко!”
Лятото наближаваше, безлюдното село взе да се пълни по малко. Почнаха един по един да се прибират младите заради отпуските и локдауните - едни от чужбина, други - от града, само от оня свят никой не се връща - и пред очите й все Ванко.
Изведнъж някой бута портата.
- Бабо! - изписукват внучетата й и политат към нея.
Рада не може да повярва на очите си. Стиска до гърдите си Марето и Момчил, да има как - вътре в себе си ще ги тури…
- За колко?
- Тук оставаме - разридава се снахата. - Там живот няма.
Плачат всички, плаче и пейката пред къщи, и пилетата в ябълката също плачат. Не е животът стомна, че да я залепиш, като се счупи.
Най-сетне мирват и почват да си разправят.
- Няма какво да правя там, майко. Да река да работя - няма кой да гледа децата. Друго беше, когато Ваньо… - и тя забива поглед в обувките си. - Не можахме да съберем за ипотеката, нали за нея беше зорът! Сега се обадиха, че ни вземат гарсониерата… Все масрафи, как да платя? И къде сега да се денем? Та рекох си, че ако ти си съгласна…
Светна й пред очите на Рада:
- Чедо, че иска ли питане? - и гушна снаха си. - Само че… вашите няма ли да се сърдят?
- Какво да ти кажа… Иска им се, много им се иска да се съберем пак, ама и батко и кака се прибраха с децата, та направо се прескачат един-друг. Пък и няма места в детската градина, кой ще гледа Марето? А тук, рекох, двор - широк, въздух - чист, хем и за тях ще е по-добре, хем и ти да не си сама.
Животът бавно се завръщаше за Рада.
Животът е по-силен от смъртта.
Не че можеше да й отмилее някога Ванко - в душата й беше зейнала яма за вечни времена. Но децата, ах, децата!
Майка им почна като санитарка в близкото градче, мераклии за тази работа не се намираха, та късметът й излезе набързо. Малко пари, пък и всички ги беше страх от модерната болест. Ама гладно гърло пита ли?
Рада размахваше воинствено мотиката, децата скубеха паламидата и троскота - и преживяваха някак.
Вечер слагаха шарената мушама на масата под ябълката и сядаха да вечерят. Снахата имаше златни ръце - дори от камъче супичка ще ти направи и пак пръстите си ще обилжеш.
- Бабо, разкажи ми какво е било, когато си била малка!
- Ех, сине… - подхващаше Рада. - И тогаз не бяхме цъфнали и вързали, ама някак по имаше живот. Не бяхме така уплашени, по-нашироко гледахме някак на света. То и по кофите никой не ровеше, беше срамота. А пък като бях на вашите години, най обичах да има събор в селото. Сергии, захарен памук и пръстенчета, и свирчици шарени, и гости от близо и далече, пък мама като курдиса една софра тук на двора… И не ни е идвало на ума да ключим - нямаше хайдуци като сега. Като грабнеше комшията акордеонът, че като се почнеше едно хоро - край няма, усуче се, излиза през вратниците на пътя, прекоси площада, па като се извие като змия и плъзне из цяло село, ех, че пъстра усуканица беше! Пък захванеше ли гайдарят - ти да видиш ръченица! Какъв игралец беше тате!
- Какво е това ръченица, бабо?
- Ех, как да ти го обясня, чедо, то с думи казва ли се… То е една… една магия, тъй ще го река.
- Ще ни научиш ли и ние да правим магии, бабо?
Рада клати глава и ги гледа умилено.
- Чакайте да намеря - рови снахата в телефона. - Ето!
И пуска ръченица. Децата се завират да гледат. И току кръвта им кипва. Помни кръвта, всичко помни, и го предава от най-далечните баби и дядовци на внуците.
- Хайде и ние! - въодушевяват се Момчил и Марето. - Бабо, покажи ни!
Дали й е до игра на Рада с тази дупка в душата, от която всичко изтича…
- Оставете баба си! - брани я снахата, ама деца… Дърпат Рада от стола и тя - как да им скърши хатъра, нали само тях има… Стиска зъби, стиска и сърцето си, та да не се пръсне, па става.
Душата й - тежка, а снагата - съвсем олекнала. Почва да ситни Рада, сваля черната забрадка и я стиска като ръченик. Децата бързо прихващат и рипат покрай нея. Очичките им греят. Майка им оставя телефона на масата да свири и става да измие чиниите.
Дълго не заспа тази нощ Рада. Почваше буря, нещо трополеше из двора, а на нея й се струваше, че небесата са се отворили. Вятърът надуваше комина като гайда - или на нея гайди й се причуваха? Слуша Рада свирнята му и гледа… ей го тате, какъв левент е, как удря крак, а мама срещу него - гиздава, грее като слънце! Едно хоро се проточило - от небето до земята, ей го и мъжът й, и той се уловил, ей го…
- Ванко! - и тя скоква в леглото и бълнува насън. Тича подире им, мъчи се и тя да се улови за тях, пък синът й се дърпа:
- Рано ти е за това хоро, мале, не си си свършила още работата.
- Че работа свършване има ли бре, синко?
- Тази е важна работа. Децата те помолиха да ги научиш магии да правят.
- Ама какви магии те патили бре, чедо? Какво мога аз?
- Научи ги да играят ръченица.
- Ванко, какво й е толкова на тая ръченица, че всички сте ме захванали с нея…
- Много е важна! По цялата земя един ден ще играят хората ръченица!
- Че за какво им е на чужденците нашата ръченица? Всеки за своето си милее!
- Ех, мамо… Заслушай се в ръченицата, в нея пеят звездите! А те са на всички.
- Ама ти отде знаеш?
- Как да не знам! Звезден е моят дом сега…
И хорото се скрива в небето.
Отваря очи Рада. Тъмна е нощта, дълга е…
Мисли за съня си. Какви й ги говори Ванко, истина ли е?
На другия ден гледа на дирека пред читалището залепена хартия и спира да прочете.
Трепва.
- Колко ще ми вземеш да запиша децата да играят? - пита Рада още от вратата.
Минка е и директорка на читалището, и хора на бабите води, сега - и танци.
- Без пари ма, лельо Раде! - и се смее.
- Как тъй?
- Ами то не е официално, аз тъй си наумих. Да поразбудим малко селото, че съвсем онемя…
За часове се разчу - и почнаха да се явяват и други мераклии. И деца, и старци…
Привечер, като се заприбират младите, и те почнаха да се улавят на хорото.
После грейне месечината - и кой откъде е.
Само в двора на Рада до никое време децата още играят, насита нямат, с тях - и Рада, нали деца са, пък и тъй Ванко й заръча. От стари на млади - и тъй до амина!
А горе - звезди, звезди, свят да ти се завие, колко са много! На коя ли е сега Ванко?
„Сине, не зная откъде ни гледаш, ама нали видиш? Научиха се вече децата на ръченица, време е да се прибера при тебе!”
Сяда на пейката пред къщи, музиката свири от телефона на снахата и се катери нагоре из небето, целият въздух танцува, и месечината също, а на Рада й олеква, олеква - и усеща, че лети.
- Майко! - скача снахата и се опитва да я улови.
Късно.
Рада е на земята и ръката й още стиска черния ръченик, а в очите й звездите пеят ли, пеят…
