Осман Мустафов

ЧУДАК

След толкова години се открих.
Все исках да се припозная.
Не искам да съм със ръжда покрит,
нито фараон със златна маска в Рая.
Останах си все странен романтик,
с блянове докоснати наполовина.
И беден бях и бях богат,
и със пелина пиех медовина.
О, нека си остана все такъв чудак,
волен из мечтите си да скитам.
И ако в огледалото се гледам променен,
да се разплача и за себе си да питам.

***

„Аз донанизах в наниза
съдбата си до твоята съдба”.
Гюлшен Алиева

Аз няма да се будя по разсъмване,
когато си притихнала в ръцете ми.
Извайвах те със тях по пълнолуние,
лианена, божествено-въздушна.
С карминен цвят на устните ти кацнал.
По чудо оцеляла във мечтите ми,
с листопада в златната ни есен.
Поспи, Любов, във мъжките обятия,
преди да се събудят страховете ни,
че любовта е толкоз мимолетна.
Разплакана в щастливите си мигове,
трептяща в среднощните огньове,
не искам да ни бъде само гостенка,
да се оттича бледо във съня ни.
Не искам да я грабне залеза,
грешница във кратко приключение,
оставила в душата белези,
които ще кървят в отвъдното.
Аз донанизах смело в наниза
Съдбата си до твоята съдба.
Поспи, Любов, във мъжките обятия!
Загадъчно усмихната в съня си,
под стряхата на жадния ми поглед.

ВИЯ ДОЛОРОСА

Ела
и надникни в душата ми.
Една бездънна бездна и Вселена.
Ела, в тази свещена простота,
тревожна и от думи наранена.
Защото грешник съм
и нося своя кръст, и плащам щедро -
не по своя воля.
Вървя по Виа Долороса изтрезнял
и за милост нежна никого не моля.
За кой ли път небето ще попитам:
- Защо?
Дъждът в очите ми неспирно все вали.
Сред пустошта и себе си и тебе търся.
Боли!

***

Не предизвиквай Съдбата!
Изгони от мътните мисли всичко демони тъмни.
Те ще ровят в душата и с нокти ръждиви
и във тебе няма как да разсъмне.
Те ще съскат с езици лъстиво-отровни,
разпътният вятър ще те примамва с виеща песен.
От крилете ти бели ще падат неузрели перца
и ще бъде софрата ти бедна в богатата есен.
На опашка не чакай дажба за шепичка щастие.
Като в приказка стара сърцето е бедно сираче.
Тъжният облак, в теб натежал,
преглъща сълзите горчиви без да заплаче.
Ще поиграе със теб Любовта. Но когато усетиш,
че онзи пройдоха в тебе вече е никой,
улови този миг, прегърни го с нежност.
И с шепот на нощна река при теб ме повикай.

СЪЛЗИТЕ НА СЛЪНЦЕТО

Когато Слънцето плаче,
там дето паднат сълзите му лумват пожари.
Когато слънцето плаче,
сълзите му златни парят в раните стари.
От тях като птици
пърхат с крилете си тихи молитви
и в безкрайната вис
с ветровете бездомни политат.
Те ще те търсят, Съзидателю, мъдър и вечен.
Ще ги чуеш ли в пещерата небесна,
под звездния шатър,
ще те докоснат ли техните тежки сълзи
като драма трагична в античен театър.
За съдбата си трудна и сива ще питат
и защо е в затвор справедливостта в живота.
Те ще те питат -
колко е дълъг пътят на болката, с тръни обрасъл.
Онзи път - към свещената стръмна Голгота.
Ти ще бъдеш безмълвен и странно объркан.
Ще потъваш дълбоко в своето мъдро мълчание.
Ще ни милваш с очите си благи и топли
в едно меко и нежно сияние.