ЛЮБОВ
Умори се слънцето днес от толкова болка и неправда, дето видя по земята. Искаше само да се прибере вкъщи и да заспи. До следващата сутрин - месечината да му мисли. Но се поспря за миг в двора на Стоян - Мъдреца. Викаха му така заради белите му коси. Стоян че беше мъдър, спор не можеше и да става, но не да послуша красивите му думи се спря слънцето. Друга красота го викаше. Тази на дъщеря му - Минка. Ех, каква красавица беше тази Минка! То слънцето не може да й устои, а какво остава за хората. Русите й като свила коси и тънката й като фиданка снага, караха всички да замлъкнат, когато минаваше покрай тях.
Щом се появеше по мегданите на селото, никой не забелязваше подскачащата и походка, понеже едното й краче беше по-късо от другото. Така се беше родила и никога не си бе и помисляла, че това е кусур. А и всички в селото думаха, че тя им е като талисман. Сякаш това подскачане правеше още по-весел нрава й.
Като онова момче, чиято гърбица толкова много му отивала. Тя самата никак не съзнаваше оживлението, което събужда в хорските души. А ако все пак се намереше някой, който да отсъди, че е саката, то тя отговаряше, че не тя е саката, а тези, които нямат ни страх от Бога, ни свян от хората. И все така засмяна и спокойна продължаваше по пътя си.
- Няма ли спокойствие и доволство, дъще, - заговори Стоян - душата не може да диша. Все едно не един, а два вола са седнали отгоре и я притискат с цялата си сила.
Ето вече две години откакто майка ти си тръгна с онзи нехранимайко - Станкиния Иван.
Толкова често си мислеше как човек може и да забрави подробности около случилото се, но какво е било усещането тогава - никога. Винаги щеше да помни онази буца в гърлото, която заседна там, когато жена му Недялка го напусна.
После точно започна да издига снага като кокиче, пробило снега и разбра, че тя не само избяга, но и го е ограбила безсрамно. Стоян беше заделил малко пари от времето, когато всички работеха на нивата, а и реколтата от пшеница пълнеше хамбара.
Нощта беше прохладна, като след лятна буря. Седяха под стария орех, който беше виждал и хубаво, и лошо в тази някога изпълнена с радост къща. Хубави години бяха!
Стоян и Недялка имаха четири деца, но в онази зима върлуваше някаква страшна болест по близките села. После дойде неканена и жестока и в тяхното село. Тръшна на легло всичките им деца като че да бяха парцалени кукли. Оцеля само Минка, а другите все момчета Господ ги прибра, да се не мъчат повече.
- Всички в комшулуците ми думат да се задомя повторно, но не искам друга жена аз тука, чедо. Наедно градихме тази къща, както птичка гнездо - пак заговори Мъдреца. Очите му помръкнали от тегло, галеха с цялата им бащина обич кафявите, сякаш като на кошута очи на Минка.
Помнеше Стоян как с мъка преглъщаха всеки пресмятан залък, за да си купят кравичката - тяхната Кротушка. Викаха й така, защото беше много кротко и мило това добиче. Досущ като човек гледаше Стоян с големите си влажни очи и сетне бавно свеждаше глава към сърцето му, сякаш знаеше къде е болката му.
Тя беше с тях вече 11 години още от млада юница. Преди години имаше и други животни, но тейко и се принуди да ги продаде, за да могат да преживяват. Продаде даже и по-голямата част от нивата и остави за себе си едно малко парче в десния горен край, който гледаше към нивата на едно работно момче, което се бе заселило тука от съседното село.
Марко се думаше това момче, по което въздишаха всички моми в селото. Разправяха по комшулуците, че сърцето му било вече заето, ама коя беше тази девойка, дето му беше грабнала ума, никой още не знаеше, освен Минка. Отдавна бяха се залюбили двамата млади и чакаха само сгоден случай да кажат на баща й.
Минка се изправи и отиде да нагледа Кротушка. Още като я видя, кравата замуча. Много умно беше това добиче. Знаеше, че Минка е добра и мила. Пък и весела, все усмихната.
- Как си, мила моя дружке? А? Кажи, сестрице? Ти знаеш ли колко много те обичам аз тебе? - Кротушка замуча отново в отговор. Те двете бяха като сестрички. Тейко и купи кравата, когато Минка навърши 7 години. И така вече цели 11 години. Щом дойдеше сутрин Минка разказваше на Кротушка какво е сънувала. Напоследък все сънуваше Марка: - Хайде сега да издоим млякото. А утре заран ще ходим с тейко на нивата.
Два пъти в годината Стоян Мъдреца заръчваше на щерка си да опече рано заран хляб. Щом станеше готов хлябът, двамата отиваха на нивата. Още от малко момиченце я водеше баща й. Веднъж, когато земята беше изорана и вече изпръхнала, готова за сеитба и втория път, преди жетва. Имаха си техен си обичай. Преди Недялка печеше хляба и децата подтичваха подире им, но откакто майка й беше заминала, тази чест се падна на Минка.
- Земята е жива, дъще! Тя диша, обича, радва се и скърби заедно с нас. Остави сега за малко хляба на земята, за да поеме от нейната сила. Открай време земята е живота на хората. Имаш ли земя, каквото и да те сполети, все ще се оправиш. Вземи сега в ръцете си един сноп с пожълтелите класове и усети какво ти думат. Чуваш ли как пеят, готови са за жетва. Искат час по-скоро да напълнят хамбара. А на пролет изорана и изпръхнала, готова за сеитба, вземи я в шепите си, усети допира й чак със сърцето си, вдишай мириса й и няма да има по-щастлив човек от теб.
После Минка подаде хляба на баща си. Стоян го разчупи на парчета. Щяха да го раздадат на хората, които срещнат по пътя към дома, а това, което остане, щяха да го изядат те. Че и на Кротушка щяха да дадат. Най-напред видяха Марко, който вървеше засмян срещу тях. Спря се да си вземе хляб, но го остави и рече на Стоян:
- Бате Стояне, при тебе съм дошъл да искам Минка за жена.
- То хубаво, синко, ама тя иска ли те? - засмя се Мъдреца.
- Искам го, тейко, как да не го искам!
- Ами тогава да бъде, деца! Нека силата на тази земя да ви помага!
Марко си взе парче от хляба и завървяха към къщи. Янкиния Марин и той си взе парче, булката на Слави и тя… Благославяха ги и отминаваха.
Изведнъж силно притъмня, загърмя. Небето сякаш се разсърди и изсипа проливен дъжд и градушка. Стоян погледна към налягалите на земята златните като жълтици класове, разпери ръце към небето и заплака досущ като дете.
- Защо, бе, Боже? Какво не направих по угодата ти? Децата ми взе, жената ми избяга… Какво още искаш от мене? - Големите капки се изливаха отгоре им като сълзи.
Когато се върнаха в къщи и тримата бяха помръкнали, сякаш човек бяха загубили. Стоян прегърна Минка и Марко и им каза, че точно затова земята е така скъпа. Никога не можеш да угадиш напълно туй що те чака. Но нали Стоян беше Мъдрец, винаги заделяше жито от предишната година, за да могат да преживяват.
На следващата сутрин чуха да приближава каруца. Стори им се, че спря точно пред техния вратник. Стоян излезе с кофа вода, която щеше да носи на Кротушка и като видя неканените гости, изпусна кофата на земята.
Водата се разплиска и намокри цървулите му. В каруцата, теглена от един кон, освен кочияша, който не познаваше, седеше неговата Недялка, а в скута й лежеше момченце.
Жената изглеждаше посърнала, носеше забрадката си над очите, сякаш се срамуваше да го погледне. Опита да слезе от каруцата с детето на ръце, но се олюля и пак седна.
Стоян се присегна и взе момченцето. Погали къдравата му черна косица и го остави да стъпне на земята.
Недялка също слезе, все още свела виновно глава надолу. Отметна леко назад забрадката си и погледна Стоян с тъжните си очи.
- И той е като Минка. Много ми е мъчно, Стояне! Изгоря ми сърцето. Не те послушах и ей на, какво ми остана. Само мене си имам, но не зная жива ли съм, не съм ли… И още едно сакато дете.
В този момент се появи и Минка с подскачащата си походка и дочула думите на майка си повтори това, което винаги казваше, ако някой отсъдеше, че е саката.
- Не са сакати, мале, тези чийто кусур се вижда! Не са! Истински сакати са други. - Наведе се над момченцето и го хвана за ръчичка. - Как се казваш? Ти мое братче ли си? Ела да ти покажа Кротушка. Тя е най-милата кравичка, която си виждал, да знаеш.
Минка пое изкривената дясна ръчичка на малчугана и закуцукаха наедно към обора. Недялка захвана да плаче като малко момиченце, което е скъсало единствената рокличка, която майка му е ушила за наближаващия празник. Стоян я взе в прегръдките си и я целуна по челото. Притискаше я толкова силно, сякаш го беше страх да не си отиде повторно.
- Много съм виновна, Стояне! Прости ми! - нареждаше, останала без дъх от неспокойствие Недялка, а Стоян я притисна още по-силно до себе си.
- Шшшшт… Недей! Не плачи! Добре дошла у дома! Хайде, влизай.
Мъдър човек беше Стоян. Знаеше, че любовта е по-силна и от болката, и от мизерията, и от измяната, и от прошката… От всичко!
