Мима Христова

Ако искаш да осъзнаеш колко е хубаво да живееш, трябва в един момент да поискаш да умреш. За цялото ни двугодишно съжителство с Иван не си спомням колко пъти отчаяно пожелавах смъртта. Често се измъчвах заради факта, че той не се съгласи да сключим брак, защото като всяко лудо влюбено момиче мечтаех за сватба като в приказките. Суета! Днес мисля така. Страдах също, защото въпреки голямото ми желание да имаме дете, все не успявах да зачена. Днес съм доволна, че това така жадувано дете така и не се появи. Винаги съм знаела, че децата са по-мъдри от нас, възрастните.

Това детенце сигурно чакаше удобен случай да дойде в живота ми, както правят семенцата на незабравката, които могат да престоят в почвата трийсет години и да покълнат, едва когато се появят условия за това. Прочетох го в една книга. И сега от дистанция на времето и опита, който натрупах, съм убедена, че всичко това е било за добро.

По-добре е да нямаш такъв баща! Не знам как щях да понеса всичко, което ми се случи, ако имах дете, което да е подложено на такъв тормоз. Не знам защо търпях толкова оправдавайки го, лъжейки близки и приятели, че се разбираме прекрасно и надявайки се, че както той самия се кълнеше, докато целуваше насиненото ми

лице, че това никога, ама никога повече няма да се случи отново.

Нямам обяснение за себе си освен това, че го обичах. Нещо като стокхолмски синдром, но не съвсем, защото аз не бях държана насила от Иван, а и той както се убедих неведнъж, нито беше привързан към мен, нито споделяше чувствата ми.

Защо една жена си причинява цялото това страдание? Защо не си дава сметка още в самото начало, че словесното насилие и надмощие може много бързо да прерасне във физическо такова? Защо прощава след поредната обидна дума или плесница?

Чака да стигне до спешна помощ, пребита почти до смърт? Почти, но докога? Както има първи път, в който ти посягат, така ще има и един последен. Любов? Глупост? Страх? Чувство за вина? Странно, но всички са верни!

Запознахме се с моя “принц” два месеца преди двадесет и втория ми рожден ден. Отначало всичко беше повече от великолепно. Чакаше ме след работа пред кафето, в което работех - влюбен (поне така изглеждаше). Цветя, красиви думи, бонбони… Пълна програма. И аз не разбрах как преминахме на следващата страница. За съжаление, късно разбираш кога точно е дошъл момента, в който започват да се държат с теб като с прочетено списание.

За рождения ми ден поканих няколко колеги и приятели, той също покани свои. Решихме да го отпразнуваме на вилата на родителите ми, които бяха на почивка по това време и теренът беше изцяло на наше разположение.

Милите ми те! Колко болка им причиних с този мой злополучен избор на партньор! Всичко вървеше много добре до мига, в който колегата, който държеше тортата, замени в песничката името ми - Ева, с “любимата ни колежка”.

Иван целият помръкна, попитах го какво има, а той с леден тон ми отговори, да се забавлявам. Когато гостите си тръгнаха и започнах да разтребвам, той ме хвана за раменете и ме стисна силно.

- Любима а? - Изсъска през зъби. - Любима ли си му на този смотаняк?

Блъсна ме толкова силно, че паднах на земята. Не можех да повярвам, че това се случва на мен. Изправих се и извиках:

- Какво ти став… - така и не си довърших въпроса заради последвалата плесница.

Никога няма да забравя този първи шамар не заради пищящо то ми от болка ухо, а заради унижението, което изпитах.

- Ще говорим като се успокоиш. Лягам си. - Казах през сълзи.

Нощта премина трудно, защото не ме остави да спя. Стоеше надвесен над главата ми и не спираше да повтаря, че трябва да му кажа колко съм му любима на колегата. Уверявах го, че погрешно е изтълкувал думите му, че между нас никога не е имало и няма нищо. Просто колеги. Но той приличаше на обезумял.

На сутринта се приготвих за работа, но се обадих на шефа, че не ми е добре. Той прояви разбиране и аз цял ден се скитах в парка, който се намира близо до града, защото имах нужда да си събера мислите. Стигнах до заключението, че може би аз съм дала повод на Иван да се държи така. Щом досега не ми беше посягал, значи аз неволно съм го подтикнала към това. Преди да се прибера вкъщи минах покрай кафето да видя дали ме чака. Нямаше го.

Сърцето ми се сви. Значи още ми беше сърдит. Не очаквах, това което последва. Той ме чакаше у дома, беше поръчал пица, а на масата имаше бутилка вино и две чаши. Посрещна ме още от вратата с букет цветя, започна да ме прегръща и целува, падна на колене и молеше за прошка. Беше толкова трогателно, че аз както се очакваше, се размекнах и бях готова да забравя.

Защо му повярвах и не избягах още тогава далеч от него? Явно всеки е перверзен по своему. Много често, това което преобръща живота ти, е това, на което не си обърнал достатъчно внимание или си бил готов да пренебрегнеш. Колкото и да се опитваш да скриеш истината, тя винаги ще те намери. Ще те потупа по рамото и ще постави пред теб огледало, за да видиш кой си и в какво си се превърнал. Аз се оставих да се превърна в жертва, в лесна плячка. Всеки избор се плаща. Разбрах го твърде късно.

Редуваха се спокойни дни с други жестоки и нерадостни. Започнах да страня от приятелите ми, от колегите също. Затворих се в себе си като мида. Забравих, че съм жена, която заслужава любов, грижа и внимание. Живеех неговия живот и се превърнах в негова сянка. Нямах свои мечти и желания.

Всичко започваше и свършваше с едно - единствено име - Иван. Опитвах да прикривам с грим синините. Кого залъгвах? Веднъж татко ме попита: ” Какво става с теб, момичето ми? Защо имам усещането. че вехнеш пред очите ми, а аз нищо не мога да направя? Допусни ме в твоя свят и ще видиш, че за всяко нещо има решение.” Не можех да им кажа. Така и не посмях да споделя болката си с никой. И на Бог не казах!

Но нищо не остава на същото положение през времето, променя се, променя и съдбата ти. Една вечер той се прибра ядосан на нещо или на някого, не разбрах, защото не споделяше с мен. Как жадувах да не ме забележи, както често се случваше. Пълно пренебрежение, сякаш бях невидима.

Но Иван още от вратата се нахвърли върху мен и после всичко потъна в мъгла. Когато дойдох в съзнание цялото ми лице беше в кръв, лепкавата течност се стичаше в очите ми, всичко ме болеше. Сякаш слон беше седнал върху гърдите ми. Него го нямаше, най-вероятно беше отишъл някъде да се напие. След побой винаги ожадняваше… Успях да се добера до телефона и набрах номера на мама.

- Мааамооо… - на знам откъде намерих сили да изплача. - Ела!

После мракът ме обгърна с черната си завеса. Когато отново се опомних, бях в спешното отделение на болницата. Докторът ми каза, че имам счупени ребра и множество рани по главата.

- Ева, състоянието, в което се намираш, е несъвместимо с живота. Имаш голям късмет, че дишаш. И сега искам да ми кажеш кой ти стори това? Можем да ти помогнем. Ти ще се оправиш, но е важно как ще избереш да продължиш напред за в бъдеще.

Разказах му на един дъх това, което криех и от себе си дори през тези две години. Когато се почувствах по-добре ме настаниха в кризисен център за жени пострадали от домашно насилие. Повдигнах жалба и се надявам Иван да си получи заслуженото.

Престоят ми в центъра беше изпълнен с болка и поука. Толкова жени, така различни и така еднакви заради това, което са позволили да им се случи. Сближих се много с една жена от ромски произход - Роза, която сякаш заради преживяното страдание, беше събрала в себе си цялата мъдрост на света. Попивах всяка нейна думичка и малко по малко у мен се зароди неустоимо желание да прегърна живота си, да го сграбча, да го живея.

Сега съм като човек, който едва прохожда. Знам, че тези първи крачки ще са най-трудни, но вече съм твърдо решена, че никой повече няма да има власт над мен, над чувствата ми и над мислите ми. Първото нещо, което направих, когато напуснах центъра беше да отида на църква. Запалих свещичка и тихичко промълвих:

- Татко, завърнах се. Моля те, помогни ми да отпразнувам живота!