ПИСМО ДО МАМА

Мима Христова

Намерих те, мамо! След толкова години те намерих. Истината обаче е, че никога не съм изпитвала желание или нужда да те търся. Не ми е липсвала майчина обич и ласка. Напротив, имах и продължавам да я имам в изобилие. И двете чудесно знаем как мина тази наша среща. И ако сега пиша тези редове то е само, защото трябва да се сбогувам със спомена за теб.

„Доброжелателите” не чукат, мамо. Не питат дали е удобно, може ли… Не! Влизат с взлом в сърцето ти и ако ти нямаш налична противоотрова, свършен си. От раз. Преди известно време иначе симпатичната ни и винаги усмихната съседка като ме видя да приближавам към нея, спря изведнъж, погледна ме с големите си сини очи, подхвана ме за раменете, може би, за да не падна и с цялото “съчувствие”, на което е способна, ми прошепна: „Ох, милата ми! Как можа да те остави тази твоя майка!?”

След което с жест достоен за Оскар, сложи ръка на устата си, ококори очи, но без да се колебае, продължи: „Ох,миличка! Знаеш, че си осиновена, нали?” След цели двайсет години те среща една мила съседка и те връхлита с безпощадната си истина. Не мога да си представя една такава малка смърт за този, който е бил застигнат от такъв изстрелян от упор куршум.

Връхлетя ме истинска буря от емоции и мисли, но знаеш ли какво направих? Нищо! Много ценя това свое качество, в трудни моменти да мога да погледна вътре в себе си, да дишам дълбоко, както казват психолозите, вместо да насоча бушуващия в ушите и сърцето ми ураган навън. Това спасява от грешки, помага да си дадеш реална преценка за ситуацията. Винаги съм се чудила на кого съм се метнала такава до деня, в който се видяхме с теб. Усмихнах се на жената срещу мен и обърнах гръб.

Когато се прибрах у дома, заварих мама да прави кекс. Вдишах с пълни гърди чудесния аромат и я прегърнах. Ето, това е у дома! У дома е мама и ухае на сладкиш! Разказах й за цирка, който се разигра пред блока.

- Какво трябваше да направя? Да й разкажа нашата приказка? Приказката за малкото момиченце, което било толкова специално, че Бог му отредил да има истински дом и семейство? Нима би разбрала?! Едва ли…

- Ние с баща ти винаги сме ти казвали, че ако един ден решиш да потърсиш биологичните си родители - започна мама,- ще направим всичко възможно да ти помогнем да ги откриеш.

Говорихме до късно през нощта тримата, плакахме и се надявахме, че може би ще намеря още едно семейство и любов. Може би точно тогава усетих как в мен се зароди едно крехко и мъничко зрънце копнеж, да се срещна с теб… Не за да търся обяснение или да хвърлям вина. Кълна се, че никога през годините не съм хранила лоши чувства към тебе, мамо. Винаги, когато усещах да се надига гняв в сърцето ми, съм си казвала, че ти най-вероятно си страдала от това твое решение, че тайничко си палила свещичка на всеки мой рожден ден. Че си се надявала да съм здрава и щастлива, че си си ме представяла как изглеждам и как се променям през годините. Това беше моята защита срещу страданието, че съм била изоставена, отхвърлена, нежелана…

Беше по-добре да мисля и да убеждавам сама себе си, че си нямала друг избор. Та коя майка се отказва от детето си с ясното съзнание, че никога повече няма да го прегърне, да избърше сълзите му, да му прочете приказка? Коя майка? Затова, мамо, реших, че и ти ще се зарадваш да се видиш не с дъщеря си, просто с някой, с който си била принудена да се разделиш… Че можем поне да се погледнем без упрек и без страх в очите, да си дадем втори шанс. Нали всеки има право на такъв? И кой знае, да се чуваме от време на време като две жени, които винаги намират за какво да си бъбрят. Не като майка и дъщеря, само и единствено като две най-обикновени жени…

Да те открия не се оказа трудно. В документите от съда беше вписано името ти и града, в който си живяла тогава, когато си взела това съдбовно, поне за мен, решение. Родила си ме с късмет, мамо, с лекота да постигам желаното.

До блока, в който беше твоят дом, ни посрещна красив сенчест парк. Имаше нещо омайващо в танца на слънчевите лъчи, успели да пробият гъстата корона на дърветата. Татко ме притегли към себе си и ме прегърна с цялата нежност и сила на света. Прошепна в ухото ми тихичко благословия: „Успех, момичето ми!”

- Еееех, татко! Никога не ще мога да обичам друг мъж като теб! - И му намигнах закачливо въпреки заседналата в гърлото ми буца.

С треперещи ръце натиснах звънеца. За миг си помислих да побегна и може би щях да го направя, ако ти не беше отворила вратата и не бяхме се оказали лице в лице. Отвътре не ухаеше на сладкиш… Гледаше ме студено, сякаш искаше да ме пронижеш с поглед. Защо не избягах?

- Здравейте! - едва успях да прошепна, но ти не каза нищо, само ме гледаше питащо. И студено. - Аз, - продължих, опитвайки се да сподавя вълнението в гласа си - аз Ви писах… Аз съм… Вашата дъщеря.

- Аз нямам дъщеря! - зашлеви ме гласът ти като камшик.

- Но… - земята под нозете ми сякаш се олюля.

- Никога не съм имала дъщеря! - прекъсна ме ти.

В този момент на вратата се появи момченце и те попита коя съм и защо не ме поканиш да вляза. Ти го погали по главичката и му каза, че явно съм се объркала.

- Да, извинете. Грешила съм… за Вас! - проклетите сълзи бликнаха неудържимо. Знаех, че е безсмислено да настоявам. Аз гледах по същия начин, когато съм твърдо решена да не призная нещо. Обърнах се и този път наистина побягнах. Постоях малко във входа с надеждата да се поокопитя, но разбрах, че този път безценното ми качество да пазя самообладание, ме беше изоставило.

Щом ме видя, татко забърза притеснен към мен.

- Няма нищо, татко, - опитах се да го успокоя - нямаше никой. Затова се разстроих. Да си вървим. Това може би е знак, че мястото ми не е тук.

Сигурна съм, че не ми повярва, но татко уважи мълчанието ми, защото знаеше, че когато сърцето на неговото момиче е готово, само ще му разкаже всичко.

Намерих те, мамо! Намерих те, но ти ме загуби завинаги. Ти си права, знаеш ли?! Нямаш дъщеря! Моята майка ме чака у дома, където ухае на сладкиш.