ОТВЪД РЕКАТА НА СПОМЕНИТЕ
Ние, живите, сме по-малко от мъртвите. Може би поради тази причина се вълнуваме за нашите мъртви. Украсяваме гробовете им, поставяме скъпи паметници, тъгуваме за тях. Ние, живите, така и не забелязваме, че отвъд реката на спомените, на другия бряг, звучат думите на тези, които приживе се бореха за нас, придаваха на живота ни смисъл, разкриваха онези наши мисли, които ние, по различни причини, криехме дори от себе си. Сега ние, живите, отново се ослушваме.
Защото ни липсват дръзките им гласове, тяхното дръзновено присъствие, жаждата им за живот, различен от този, с който бяхме свикнали. Тези, които крещяха и се бориха, вече ги няма. Тези, които говорят сега, не бихме искали да чуваме, изплашени от грозното ехо на гласовете им, от презрението към живота и омразните им поклони пред парите и властта.
Чувате ли? Тези, които си отидоха, не спират да ни напомнят, че животът е неповторим, мечтите - също. Отвъд реката на спомените е безмълвният бряг на тъгата. Нека да не го забравяме. Никога. Защото пътят към него преминава през нас самите. Ние сме тези, осъзналите се, ние, които дължим на мъртвите си близки продължаването на тяхното присъствие сред нас. Ние, живите!
Светът е малък. Границите вече нямат значение. Стотици хиляди наши сънародници живеят и работят в чужбина. Чужденци живеят и работят у нас. Плодородната пръст навсякъде гали ръцете и изтича между пръстите. Хората също са пръст, пръстта, с която се замесват човешките победи над незнанието и глупостта.
Нашите мъртви ни оставиха част от своята мъдрост, за да ни убедят, че трябва да се променяме непрекъснато, и че ние трябва да променяме света, не той нас! Брегът на мъртвите непрекъснато ни напомня кои сме ние и как трябва да живеем. Те, мъртвите!
Деца и внуци, и правнуци, и праправнуци напускат родината и търсят място под слънцето, но далече от нас. Защото ние не успяхме да ги убедим, че тук животът е по-красив, спомените - по-чисти, надеждите по-светли. Ние не направихме всичко онова, което щеше да задържи децата ни. Сега те говорят със своите деца на чужди езици, пеят чужди песни, празнуват чужди празници.
Чуждата земя също е хубава, но в нея ги няма гробовете на близките, по бърда и котловини не се рееш праха на тези, които са обичали. Там, далече от родния край, не съществува реката на спомените, няма го и другия, паметният бряг на тъгата. Няма нищо…
Аз не плача. Духът ми витае гордо над просторната Родопа планина, понася се над Странджа, търси покой в синьо зеленото море, отмаря сред цветните поляни, върху които е полепнал праха на нашите близки и отново тръгва по пътеки с имена на дъщери и синове, чиито живот е оставил следи, които трудно изчезват.
Защото са нужни на живите. На всички нас, които живеем на брега на тъгата, до който оттича реката на спомените, за да ги замести с нови.
Отвъд реката на спомените е брегът на тъгата. Ние живеем на този бряг, защото такава е съдбата на хората. Те живеят с тъгата си, но продължават да създават нови спомени, за да не пресъхне тази свещена, вечна и бълбукаща с гласовете на близките ни мъртви, тази река на нашите спомени! Сега и завинаги!
