ОБЕТ
ОБЕТ
Тихо ухание от цветчета на череша.
Ненатрапчиво бяла като пухкав облак.
Звънлива като пролетни птици,
усмивката й се разливаше…
- В колко акта е пиесата на живота ни? -
целуна вятърът тревите.
- Толкова, колкото всичко любимо е тук…
Прегръщах я, докато не стана вечност.
* * *
Като гърне с жълтици,
заровено на незнайно място,
всички говорят за теб.
Търсят те, но остават богати
с представата.
ПЕСЕН
Сега е бяла и красива.
Дъхът й е напъпила череша.
Гръдта й е сладостна, а тялото й
гъвкаво и смело.
Духът й е безстрашен, любопитен.
Очите й са ангелски стрелички.
Ще я запомниш ли такава,
дори когато си отиде?
РАЗТАПЯНЕ
Една идея за любов угасна.
Но всъщност бе снежинка.
Уцели топлия прозорец.
Дали защото страдаше от
любопитство?
СЪБОР
В родопската яка Зеленото
е гордо и масивно.
Вековно ехо още чуват
върховете на елите.
Гласът на гайдите се вие
сред ливади,
и меки склонове
рисуват планинините.
Красиви родопчанки
в носии се явяват
и някъде назад
кахърите отвяват.
Тук либе с китка те даряват.
И „Бела съм бела юначе”
запяват.
* * *
Самопоглъщам се
от страх да не осъмна
сред множество мечти,
родени мъртви.
* * *
Крадешком
пробягвам през
най-тайните улички
в очите ти,
за да уловя
чувствата ти.
* * *
Сядам по клоните
на новороденото ти
самочувствие.
Хладно е.
Ти ме намяташ
с иронията
на доволния ден.
Натежаваш
като удавник
и не искаш да плуваш.
По течението
е по-лесно.
ЗЕЛЕНА МЕЛОДИЯ
Като усмивка лекокрила,
напъпва пролетта
по устните на
пулсиращата земя. Целува
деня, тревите, къщята, полята…
Дръвчета полюшват
цветисти коси.
И запяват реките - нотен лист,
отразил полета на птиците.
И запяваш заедно с реките,
с птиците, с тревите.
Докоснат
от разрошените й коси…
* * *
Последните листа
се бяха вкопчили
в клоните - безумно.
Вятърът танцуваше
около тях
и се кискаше цинично.
Профучаваше
с последната
присъда
и не подозираше
за напъпилата
любов.
* * *
Не допускай тъгата
да прегризе
вярата,
да изгони сънищата,
да смаже спомените!
Надеждата
да избуи!
Погледни слънцето,
докосни го с мислите си
и живей уверено!
Любов бъди!
ЖЕЛАНИЕ
А ето, че е лято във някой земен кът.
Погален от мечтите чертая своя път.
И птиците са пъстри, и палми, и живот..
За хиляди надежди сред дивния кивот.
И всички се усмихват, навред е синева,
сред пясъците бели е дивна красота.
Зеленото е ярко и морската храна,
ах, колко е чудесно в далечната страна…
2022
Зимата извива фучащия си глас,
през процепи навява студа си беловлас.
Медии предават зловеща новина.
Страхът е по-сковаващ, дори и от хлада.
Проплъзва се навред, просмуква, разрушава.
За да избухне по света и да го опустошава.
А после поколения напред дали ще изучават
позора на страха и как с него да се справят?
ЦВЯТ
Дълбоко синьо,
нежно синьо,
синева…
Синът на слънцето.
Луна.
Целувка синя.
Мекота.
Разтваря морските бедра.
Въздъхва в синьо
и нощта.
ПОРТРЕТ
Уверен си.
И имаш дълга автобиография.
Ти син си на баща и дядо видни.
И пишеш тяхната история
И техните автобиографии завидни.
И очароваш със стила си,
С познания и срещи, и езици,
и страници от човешката история,
достъпни за избраници.
В разкош се лееш, но забравил си
за какво живееш.
Да напиша ли писмо?
Драматургичен текст.
С диалози.
И да говоря вместо теб.
Какво е необходимо,
за да предположиш мнение.
Или да водиш монолог.
Ще ти напиша писмо.
Като писмо до Дядо Коледа.
Пълно не с желания, а с отговори.
Като подаръци,
до несбъднатия празник.
* * *
Потръпват жилите за
сбъдване.
Някъде там двама се целуват
и си обещават.
Ежедневието -
поизсъхнал хляб,
но насъщен.
Днес няма друго,
освен очакване.
И разочарование,
от неслучването.
* * *
Разлагаща се тишина.
Миризма на болка
реже гъстата мъгла
над полето.
Сама съм.
Толкова сама, че
пронизителният крясък
на кукумявката
е като далечно ехо.
Стоя отдалечена
от всички и дишам
своята мъка.
* * *
Ще ме видиш като дъга.
Ще се опиташ да преброиш
цветовете ми.
Без да искаш
ще започнеш
да си пожелаваш.
Тогава ща изчезна.
Отвори очи!
Ще разбереш,
че въобще не е валяло.
