ИМПРЕСИЯ ПО ПЪЛНОЛУНИЕ

Албена Фурнаджиева

Тя е лека и ефирна като облак, който танцува пред луната по пълнолуние. Тя е тиха и безшумна, грациозна, нежна. Ненатрапчиво приижда в мислите като гледката от балкона през онази незабравима ваканция. И когато си мислиш за нея, се усмихваш.

- Къде ли е тя, какво прави сега? - се питаш в часовете, когато шумът на делника отмине. Когато панаирната гмеж на ежедневието остане назад. Чувстваш се като пенсиониран мечтател, който се завръща там, където не е бил. Или е бил, но не е разбирал, къде е. Или е разбирал, но е било толкова хубаво, че е забравил.

Защото, хубавото е непоносимо за дълго. Защото мечтателите са като онези вятърни въртележки, които продават на щандовете в лунапарка. Забучени на една клечка, четириъгълници, превити в краищата. Въртящи се от подухването на вятъра, или от издутите ти с въздух бузи. Като дервиши, докато не образуват стотици фигури, не придобият хиляди цветове и форми.

Връщаш се към нея. Присядаш в най-далечната стая на сърцето си и я наблюдаваш като ловец, който внимава да не подплаши кошута. Любуваш й се. Държиш зареденото си оръжие, но нямаш сили да стреляш. Защото знаеш, че всеки звук ще я прогони. А тя е толкова красива. Свободна, волна. Неподправена. Носеща в себе си гласовете на всички стихии.

Веднъж я нарече темпераментна. Друг път малко щура. Но тя винаги остана непозната, загадъчна, неоткрита.

И ти се усмихваш. На времето, когато босите ви крака срещаха вълните. Рисувахте следите от моментното си щастие по пясъчното ложе на непостоянството бряг. И говорихте. Дълго. За всичко и нищо. Просто споделяхте времето, докосвайки леко пръстите на ръцете си, така неволно, призовавани от тягата на вълните.

После тя потъваше в студените дълбини на собствените си мисли. В очите й продължаваха да блещукат топлите отблясъци на слънцето по водната повърхност. Сълзите й бяха запалени фенери с желания, спуснати към небесния ефир на кожата й…

И когато я гледаш, искаш да я притиснеш толкова силно, че да я наместиш във всяко празно кътче на съществото си. До нея осъзнаваш колко си несъвършен и колко много се нуждаеш от нея. Внезапно те облива силен порив да я сложиш в една чаша и да я изпиеш. Или да я изядеш. Или да я хербаризираш.

И накрая, докато я наблюдаваш знаеш, че ще я оставиш да си отиде.

Но пак ще се завръщаш в онази летен следобед на плажа, когато с червената си шапка тя прилича на коктейлна черешка върху питието на живота. Или на огнено пълнолуние.

Затваряш очи…. вие се сливате… Докато накрая в теб не остава само бурният рев на прибоя, който отмива до глухота всеки зов на сърцето.