НА ПЛОЩАДА

Албена Фурнаджиева

Една циганка крещеше на площада. Мъжът й - пияница и комарджия, беше източил цялата й заплата от картата. Не беше оставил дори лев, за да се прибере. Гърмеше с някакъв задъхан и насечен от жегата език - с писклив неразбираем дискант, безпътен и вкиснат.

При всяко рязко извисяване на крясъка минувачите спираха стъписано. После с нескрито отвращение бързо заобиколяха обсебената от отчаянието си жена. Гласът й започна да слабее - в него вече се усещаше ръждата на умората, но тя продължаваше. Откъслечни български думи бълбукаха между мехурите на родната й реч.

Разпенената й уста придаваше на лицето й прединфарктен вид. Беше включила на пълна мощност високоговорителя на телефона си и се чуваше как отсрещната страна отвръща с канонада от псувни и викове.

Гъсти пръски словесна вапцилка плющяха по прегорялото платно на деня. Ако разбираха от живопис, спотаилите се във високите тополи сойки щяха да видят площада като картина на слънчасал модернист.

Но те не разбираха. Впрочем, схватката навлизаше във фазата на острата дискусия - с напрежението на канадска борба, с цветисти изрази и гримаси. Нещо като престрелка между два озверели от безтегловност снаряда.

И така навярно щеше да продължи до пълно изтощение, ако един от минувачите не се спря пред циганката.

Крясъкът секна, тя втренчи невиждащ поглед в прилично облечения възрастен мъж, а отворената уста така и не успя да изръмжи „Ти пък кво искаш бе?!” - мъжът мълчаливо й подаде банкнота от десет лева и продължи, тя механично взе парите, понечи да викне в гърба му „Аз да не съм ти просякиня бе, твойта мама!”, но и това не каза.

Седна. Циментовият парапет на площадната градинка беше горещ, телефонът в ръката й продължаваше да бълва, тя го изключи.

Някое време разглеждаше банкнотата, като да не беше виждала такава. После въздъхна, внимателно я сгъна и я пъхна в пазвата си. Заплака. Минувачите не й обръщаха внимание.

Жената плака дълго - докато усети силно желание да се махне оттук, да се прибере при мъжа си, у дома…

Изправи се, пак въздъхна дълбоко и се запъти усмихната към спирката.

Имаше хубави очи - тъмни, дълбоки и изненадващо спокойни.