ИНСОМНИЯ

Албена Фурнаджиева

Събудих се. Сред онова живописно поле, в което житните класове прегръщаха целуващите ги пеперуди. От другата страна имаше лилави цветя, чийто аромат се простираше до облаците. Като панделка, завързала подарък за любим.

Докъдето и да достигаше погледът, красотата на всяко обработено кътче или окосена трева заставяше към безмълвие. Огромен дъб с хралупа-кошер на диви пчели разделяше пътеката.

И тогава ги видях. Стояха преплетени някъде в далечината. Косите й приличаха на непокорен храст, а той сякаш береше неговите плодове. После се сляха и през клоните на дъба изглеждаха като негово разклонение. Лудешки звън на смях в гласа на вятъра. Ехо отекващо в безкрайността. Там където изказаните думи вечно се въртят. Обичам те и те обичам. Така ще бъде, докато смъртта ни раздели. И цялото поле им бе свидетел.

Внезапно взе да се смрачава. Но те не знаеха това. Така се бяха отчуждили в щастието си. А после луната, бутната от облак тъмен, небето разрази със гръм. И те потънаха, дълбоко вдън земята. И цялото поле им бе свидетел. И моите прогледнали очи.

През следващото лято отново онзи дъб стоеше царствен, разделящ китните поля. Наоколо овце пасяха. И птиците със своите криле, разбъркваха небесния нектар. А аз останала все будна, така и не намерих миг покой.