ЛОДКАРЯТ

Албена Фурнаджиева

Като изрязана от гланцово блокче, усмивката розовееше по иначе сериозното лице на гробаря. Беше приел работата си като нещо съвсем естествено и с усърдие въртеше търнокопа и лопатата в селското гробище. Сега ветрецът се беше преселил на крайбрежието и над селото висеше тежък задух от влагата и жаркото слънце.

От ниското ми изглеждаше като че разкопава въздуха - дълбаеше го с отмерени движения, някак напевно - трупаше го на купчина отстрани и отваряше в него невидим прозорец.

Привидя ми се някаква искряща безплътна величина, изпълнена с мириади звездни галактики, където времето и пространството се сливат, където земните закони нямат власт, дори не съществува всеобщата теория на относителността…

Въображението ми виждаше как около него се образува тунел, пълен с припламващи прашинки енергия, долетели от други светове. И той им се усмихваше.

- Днес очаквам трима новопредставени - подвикна той, когато ме забеляза до оградата.

- А защо „новопредставени”?

- Отчето каза да им викаме така - той се подпря на лопатата и отри чело с опакото на дланта. - Аз пък закъснях - сутринта се наложи да водя детето на доктор, че цяла нощ вдигаше температура. Жената вика: аман-заман, ти отивай! Има голям страх от доктори, представяш ли си? И на, окъснях, а трябва да приготвя и тримата до обяд…

- Помощници няма ли?

- Имаше един авер, ама не копаеше по стандарт - правеше ги или по-дълбоки, или по-плитки. И се махна. Та съм сам…

Той пак отри челото си и добави с нескрита гордост:

- Моите обаче винаги са точно по два метра. Ето, виж - заби лопатата, изкара една ролетка и я спусна надолу по стената на ямата. - Точно 200 сантима.

Наистина беше точен - по собственото му определение „като швейцарски часовник”.

Лопатата отново задълба горещия въздух..

Полегнало на хълма между две улици, гробището стигаше почти до центъра на селото. От най-горната му част се разкриваше панорамна гледка към морето. Оттук приличаше на миниатюрно бяло градче, чиито обитатели бяха повече от останалите живи в селото.

Въображението пак ме понесе - представих си как воалите на здрача падат върху мрачните жилища със стърчащи бели плочи и те потъват в безплътната влажна мъгла.

Вълните й заливат това мистично място, плочите се опъват и заплющяват като платна и обитателите на тези вечни кораби се реят над дърветата и храстите по хълма, над морето и красивите плажове, обрамчили морската ивица.

Докато се развидели…

- Теб страх ли те е от смъртта? - попитах, но това вече не беше моят глас.

Гробарят спря и тежко постави крак върху лопатата. Погледът му хукна в разкопания тунел към блещукащите в дъното му галактики, а после се върна и се спря обратно върху мен.

- Хич не съм мислил по този въпрос.

И пак развъртя лопатата със същото усърдие, с изрязаната като от гланцово блокче усмивка. Бях доста далече, когато нещо ме накара да се обърна.

И се вцепених.

Греблото в ръцете му напевно потъваше във вълните на прииждащата мъгла, в която едва се забелязваха леките очертания на лодката, каменното лице на лодкаря и трите прозрачни силуета, които той беше повел през тунела към блещукащия бряг на вечността.