Кръстьо Станишев

ПРОЛОГ (1957 – 1962)

ТЕМА

Когато вече бъда сам,
ще се помоля на тревите
да ми покажат
в своята гора
пътека.

Когато вече бъда сам,
на мравките ще се помоля
да ме приемат като равен,
да ме обикнат.

Едно зърно ще ме изхрани
в мойта дълга зима,
когато бъда сам.

ПОСВЕЩЕНИЕ

Жена на моя ден, задъхан и замислен,
на моето лице усмивката спокойна!
Бъди сега със мен във този път единствен,
с единствено небе над сянката ни двойна!

Достигната и пак далечна и безкрайна,
добра като вода, без тебе аз какво съм?
Жена на моя ден, като кръвта ми трайна,
бъди сега със мен, бъди със мен и После…

* * *

Защото думите са тънки и чупливи,
ти идваш само в моето мълчание
завършена. Задъхано познание
сърцето ми изсъхнало облива.

Благословена, смислена, създаваш
от моя хаос стъпки и години.
Със своите слънца ме населяваш.
И аз узрявам в твоите градини.

АНТИВОЙНА

                    На Енчо Пиронков

Какво би могло да се случи?
Вулканите отдавна угаснаха,
динозаврите вече не слизат във мрака,
а стъпките на мравките не ни заплашват.

Какво би могло да се случи?
Гилотината
с три милиарда ножове,
с единствен палач
да засияе.
Прозрачни убиващи облаци,
меки като падане в сън,
да се явят.
И засмоленият Ноев ковчег
да повтори Играта.

Какво би могло да се случи?
Едно голо дете
ще застане на пътя
усмихнато,
ще подмокри праха
и човече от кал ще направи.
И на пътя ще бъдат двама…

Ето какво би могло да се случи.

ДВЕ СТАРИ СТИХОТВОРЕНИЯ

                    На Константин Павлов

I. ИСКРЕНОСТ
В НОЩТА НА ПЛАНИНАТА

Твоите думи не са мои,
а моите са други.
Близка е твоята звезда,
далечна е моята.
Но ние с тебе няма да се изгубим.

Само трябва да виждаме
нежните ръбове на пропастта,
следите
на падналите лавини.
Нали не сме чули все още
последните часовници?

Рано е.
Все още сме братя.

II. ВЪОБРАЖЕНИЕ

Откъде взимаш силната кал,
за да сътворяваш
своето човечество?

Брегове, населени с дървета и птици,
морета – с риби и облаци,
реки, които се съединяват.

А пред високите утринни извори
навеждат лицата си
хищници и тревопасни…

Откъде взимаш силната кал?
Ти имаш ръцете на мъж,
неотчаяни и добродетелни.

ВИЖДАНЕ

Аз идвам по-рано от всички,
преди изгрева, който ще бъде на всички.
Морето е тъмно, голямо и вечно.
Страхът е напразен.
Аз съм сам и самотен привидно.
В нощта разпознавам
елементите на деня.
Аз съм сам и самотен привидно.
Зад тежкия облак на хоризонта
слънцето е невидимо
като идея,
в небето нараства първата светлина
като сълза,
задържана от окото,
локвите мрак се разкъсват над спящия пясък
и моите стъпки си шепнат, наподобявайки вятър.
Аз идвам по-рано от всички,
наблюдавам борбата
на светлината със мрака.
Зад мене е сушата,
от сянката се изправят
моите думи.
Идеята вече е Форма,
сълзата задържана пада,
запалва морето.
Пред мене е изгревът, който ще бъде на всички.

ПОЕЗИЯТА НА КАВАФИС

                    На Стефан Гечев

Следобядът е жълт
като котката,
спяща във твойто легло.
Ние четем Константинос Кавафис,
александриецът,
античният грък,
престанал да диша във нашето столетие.
Аз ти казвам, че съм роден
в годината на смъртта му…
Ние четем Константинос Кавафис,
виждаме как се повтарят
величието и подлостта,
как се смесват
и колко е трудно да разпознаем
чистия вид.
Следобядът е жълт,
така жълт, както може да бъде
след други две хилядолетия.

* * *

Но кой съм аз и за какво
се боря с думите?
О, сянко на Сизиф,
явяваща се в моя ден…
О, дълъг ден,
ти слагащ своите знаци по челата
на думите…
И не залязваш…
Аз се боря само,
не съобщавам кой съм, за какво –
не отбелязвам никъде.
Записвам думи.

ГЛАВА ПЪРВА (1963 – 1968)

* * *

Ежедневни лъжи набелязано алчно се хвърлят
върху твойто изсъхнало и мълчаливо чело.

Не протягай главата си, този венец не е трънен,
и недей се отдръпва, какво е добро или зло

не претегляй ревниво, живота не ти е отдаден,
за да мериш лицето си, чужда игра е това.

Благославяй, че ти си създаден да бъдеш нападан.
Вдишвай нежно гърма, който пада над твойта глава.

И НИКОЯ НЕ МИ ИЗВИКА СВОЙТО ИМЕ

И ето: аз видях жени, приведени
сред почернелите нивя.
И името си никоя не ни извика,
като топола никоя не се изправи.
Мотики се издигаха и падаха,
жените своето мълчание засяваха
и се отделяха от мен,
защото аз пътувах не към тях,
потъвах в хоризонта.

И никоя не ми извика свойто име.

Аз зная: те са още там, където ги оставих,
където друг, по-мъдър и добър, ги е оставил,
в едно светилище от чисти думи ги въздигам,
не мога друго да направя, те ме гледат милостиво
с очите на старинни неоткраднати икони.

Ще трябва пак да се науча на смирение,
защото те са още там, където-ги оставих,
където свойте имена засяват мълчаливо.

ИЗХОД

                    На Иван Хиджихристов

Жената-спътница се отдели от тебе.
И вече само върху тебе
тежат годините.
Ти, старецът, мъжът,
започнал да разбира примирението,
ще преминаваш сам
под свечерените дървета.
И ще се приближаваш сам към Изхода.

Не мога да те утеша,
аз казвам всичко.

Ти вече приближаваш сам към Изхода.
В алеите изтича тъмнината,
дързетата редеят, бавно свършва
градината.
Отново те притеглят
прозорците, които още светят.

АНГЕЛЪТ НА ДУМИТЕ

Тези думи, изрязани сякаш със нокът
в замръзнал прозорец…

Ти си поет на живота, сравняваш със лято
женското тяло, заоблено, сладко и свято,
хлябът и виното, огънят, въздухът сочен
влизат във твойто сърце и пулсират дълбоко.
Както се любиш, така стиховете създавай,
нека избухват и думите, гъвкави, силни и тежки.
Ти си поет на живота, не стягай със обръчи
свойта душа, мисълта не поставяй във броня.
Голата мисъл блести като плът на жена.
И мигът ти говори. Не го отминавай с мълчание,
аскетично и бледо, недей своя глас да зазиждаш.
Ти си поет на живота, ръката ти милва,
дава име на всяка минута, съдба на поток,
самовградил се във камък, не искай да имаш,
чешмата струи, ала надписът е нечетлив…
Тези думи, изрязани с нокът
в замръзнал прозорец…

Твоят глас, о, любима жена, ме залива отново
                                                              с познание…

Ти си поет на живота,
ти си неокованият въздух…

НЕМСКИ ТРИПТИХ

I. ЗИМЕН ПСАЛМ

Какви кървящи помисли и сънища
ме водят в тези немски зимни пътища?
Средновековна муза ли събужда
душата ми сред равнината чужда?
Пред хоризонта облаците струпани –
на зимата замръзналите трупове –
преследват моя поглед… От гората
като поема стара гнилотата
привлича ме… Какви случайни помисли
ме водят през пейзажите запомнени?

Потъвам в малък път. Повява влага.
Натрапчива идея – се налага –
от рухнали дървета дъх на тление.
Махни се ти, нерадостно явление!

Над покрива на всяка селска къща
на времената вятърът се връща.
И снеговете, кротки като кучета,
на вярност и на доблест се научиха
от дървения праг… И отминавам.

Живота си започвам да сравнявам
със потъмнели, неизмрели образи,
със пътища сред побелели области.
О, тази неизбежна немска зима
във своите подземия ме взима!
Смирените очи на ясни помисли
ме водят през пейзажите запомнени.

II. ПОСЕЩЕНИЕ ПРИ ПОЕТА

Не си излязъл от водата, ти,
поете, побелял като солта.
Целта на времето скимти след твоите стъпки
и снеговете на смъртта валят.

Такъв във вечността те виждам аз,
от мен отдалечен, пред мен застанал,
висок и побелял.

Забравена е старата война
и кости не димят, не плачат птици,
и никой не убива, сняг вали…
Във Вилхелмсхорст, самотното селце,
ти, Петер Хухел, ме посрещаш прав,
прободен от шосетата, от залеза,
от паметта – о, този двор голям,
където се явяват и сега
небето и земята, и морето,
тъй както писа Свети Августин…

Подаваш ми ръка и ме въвеждаш
във тази потъмняла немска къща
като в изгнание…
                    О, този двор голям,
където се явяват и сега
небето и земята, и морето.

III. МОЛИТВАТА НА ПОЕТА
АНДРЕАС ГРИФИУС ВЪВ ВРЕМЕТО
НА ТРИДЕСЕТГОДИШНАТА ВОЙНА

Моите сълзи са моите думи. Оплаквам
своето бедно отечество. Господи, ти пожела
аз, недостоен и слаб, да запиша позора,
разрухата,
тъмните сили да обясня,
и да бъда свидетелят, който събира
оцелелите сълзи…

Слепият старец е бил по-щастлив,
той е слушал плача на морето,
хекзаметъра на вечността…

Аз слушам вика на разрухата, тъмните сили:
злощастен Андреас,
нерадостен Грифиус,
твоите сълзи са твоите думи, ти виждаш,
сред овъглената родна земя
оцелелите сълзи събирай
под залеза, който ще рухне над тебе…

РИМСКИ ТРИПТИХ

                    В памет на поета
                    Константинов Кавафис

I

А Персий, римският поет,
свидетел беше, но със стихове,
отдалечени, благородни, бляскави
като загадъчни съзвездия.
Защо си служи с мерките на Космоса
поетът,
хвърлен сред човешкия упадък?
Тук, на земята, бе опасно да си ясен,
а думите – отворени врати,
ще дойдат ликторите да те отведат…
А Персий, благородният поет,
самотен, се надяваше на зрящите,
към тях летяха неговите думи.

II

А друг поет, сега без име, прах,
не помня вече имаше ли слава,
пари и удоволствия, дворци,
закупени за тази цел,
използва други средства, за да каже
отчаяната истина.
Той знаеше, че в думите мълчи
обратен смисъл.

Щастлив и Благоденстващ, и Свободен,
такъв бе неговият епитет,
решил да славослови.
Да славословиш значеше да лъжеш,
да лъжеш значеше да славословиш.
Щастлив и Благоденстващ, и Свободен.
Но днес е обяснена свободата
в отчаяното време на Нерон.

III

А трети, само ще го наречем
поет,
тук името съвсем е без значение,
избра мълчанието.
И никъде не отбеляза нищо,
не каза нищо, не прошепна нищо,
мълчанието го обви като пашкул,
от който не излитна пеперуда.
Неуязвим и съхранен остана той,
изгубил словото, за словото изгубен.
И неговото тръпнещо мълчание заля
Помпей и Херкулан и дълго дебна
града,
провъзгласен за вечен.