ЗАЛЕЗЪТ
Жената дръпна дантеленото перде и отвори вратата на хола към балкона. Пренесе в него стол с облегалка и подкани стария човек:
- Хайде, татко, ела да поседнеш на свеж въздух, докато приготвя вечерята.
Старецът пристъпи през прага, поддържан от снахата, и бавно седна на стола. Тя остави отворена вратата и отправяйки се към кухнята, каза със загрижен тон:
- Ако имаш нужда от нещо, извикай ме.
Свекърът кимна безмълвно с глава и отправи безизразен поглед навън. Беше го докарал в града синът му, когато старостта му изтощи силите, с които можеше да се обслужва сам. Грижеха се за него с внимание в тристайния апартамент, като една от стаите бяха отделили само за него.
Осигуряваха му нужните лекарства, приготвяха пожелана от него храна и се стараеха да не му липсва нещо. Основна грижа, наред с другите домашни задължения, имаше снахата. Беше напуснала постоянната си работа на продавачка в един магазин, за да се отдаде изцяло на домашните грижи за семейството.
Преди, докато беше жива и съпругата на стареца, макар и останали сами на село, отглеждаха домашни животни, засаждаха по нещо в двора - превърнат в зеленчукова градина сред овошките, и помагаха на семейството на сина си с продукти, доколкото им позволяваха силите.
Синът и снахата не ги изоставяха, но можеха да им помагат, в най-усилните периоди на труд, само в почивните дни от седмицата. И то не винаги, защото и грижите за децата в града не бяха малко.
Сега старецът се чувстваше като птица - обгрижвана в „клетката” - панелен апартамент. Нямаше го вече простора на селския живот, нито чистия въздух и спокойствие. Сивото еднообразие на гледката от жилищни блокове, потопени в шума и замърсения въздух от колите, подтискаха душата му.
Когато натрапиха на България фалша на така наречените „демократични” промени, тайфунът на разрухата помете най-напред селата. Раздадоха и изклаха добитъка от ТКЗС-тата.
Уж върнаха нивите и горите на наследниците на някогашните им собственици. Веднага започна изкупуването на земята на безценица от активно възползващи се от факта, че придобилите я нямат възможност да я обработват.
Тия, които оставаха формални собственици на нивите си, ги предоставяха за обработване на арендатори, от които получаваха като рента нищожна част от добивите.
По-лошото е това, че бива наемана предимно най-качестваната земя. И то с претенцията да е на терени, които са удобни за обработване с машини. Така, големи площи от обработваните преди ниви, се превърнаха в пустееща буренясала земя.
Младите хора се разбягаха, ако не в чужбина, то по градовете, за да търсят някаква работа за оцеляването си.
Но има нещо още по-страшно - обирджии плячкосват не само опустелите домове, а и тия, в които са останали само беззащитни стари хора. Там власт, която да ги защитава, практически изобщо не съществува в разлагащата се държава!
Съвсем друго беше някога! Старецът връщаше светлата лента на спомените чак от детските си години, когато в селата цъфтеше живот. Хората създаваха и се радваха на придобитото с честен труд.
Всичко това сега повяхваше, като цвете оставено без грижи. С догарящия в тях живот, селата гаснат едно след друго и чезнат от картата с населените места, в синхрон с топенето на българския род.
Старецът прелистваше с носталгия спомените си до началото на промените, а след това съзнанието с болка отказваше да продължи.
Последната - непоносима тежест в душата му, стовари неотдавнашната продажба на дома, в който е роден и живял до старостта си. Сякаш изтръгнаха душата му от тялото! Но нямаше друга перспектива - имотът вече щеше просто да пустее в разруха.
В апартамента току-що се бяха върнали съпругът от работа, а децата от училище.
Вечерята беше готова и подредена на масата.
Жената се запъти към терасата на хола, за да доведе свекъра си до кухнята.
Старецът седеше неподвижно с наведена глава.
- А, той е задрямал! - усмихна се топло снахата. - Тате, хайде да вечеряме - и нежно го побутна по рамото.
Безжизненото тяло на стареца залитна встрани с плавно ускорение и се свлече от стола.
Залезът беше догорял и мракът разстилаше тъмния си покров над града.
