РАЗПЯТИЕ
Из „Спасителна песен” (2022)
РАЗПЯТИЕ
От окото на Бога се стича човешка сълза.
Като тел се е впило в сърцето раненото тяло.
Всички наши животи под крехката кожа пълзят
към смъртта, водостока си в кръстната точка изляла.
Няма живи наоколо. Някой Мария прибра
под крило на забързан ръкав, изтънял като сянка.
На Голгота се води човеко-Христова борба
и обагря прозрачната течност на очните ями.
Господ гледа към дивата празна земя - пролетта
се усуква в горите, пращяща от дъжд като виме.
Но където е Той, има капчица само вода,
осоляла до вкус на горчива пустинна маслина.
Господ гледа към хората. Няма ги. Нито един.
Нито ближен, ни враг. Ни любов, ни надежда невръстна.
Само въздухът милва очите на Божия син
с овлажнялата дяволска длан. Върху човекокръста.
Петък вечер е. Влиза животът в почивния ден
и Шабат шумоли като грива на бяла кобила.
Най-накрая Иисус се събира във болната тлен
и оставя плътта да се спича в грънчарско горнило.
После цял ден Той вижда Мария, която люля
Него - Бога, Човека. А с Него - и всичките хора.
А в неделя човешкото тяло разгъва крила
и се вдига високо, високо. И все по-нагоре.
ИКОНА
Върху масата грее димящият хляб. Вечността
като бял младенец си почива в ръцете на мама.
Няма обич такава по цялата длъж на света.
И такова Рождение, свято и истинско, няма.
Снеговете плетат над трапезата ранни венци,
пролетта ги превръща в капители, звънки и златни.
Но край хлебния купол дванадесет земни светци
се накланят към мама и нейното ръжено лято.
Коленича и аз пред това нискорасло небе
и пред тази покрита с брашно и със сминдух светица.
Колко ангели в нейната истина нямат криле,
колко много човеци живеят с крилата на птици!
И протегнала длан да отчупя от топлия хляб,
аз усещам как вятърът лъхва над сухите ниви.
И животът, макар да е беден и болен, и слаб,
е голям и велик, и прекрасен, защото сме живи.
На трапезата топлата плетка на хляба дими
и в ръцете на майка ми Космосът цял се затваря.
Аз не чакам пред други, високи небесни врати.
А пред тези стоя. Със глада си и с моята вяра.
ЧЕРВЕН ДЖОНАТАН*
Дядо присажда червен Джонатан. Пеят косета.
Кротко се рони край нас като хляб пролетта.
Румени плодни цветчета помазват с мирото си
думи и длани, живота, дори и смъртта.
Баба се връща от слога далечен на слънцето,
въздухът в мен се изпълва с цъфтящи треви.
Господи, колко е лек и безропотен кръстът Ти,
с който към своето зреещо слънце вървим.
Дядо присажда червен Джонатан и сърцата ни -
всичките пукнати ябълки - малко болят.
Той бодва младите, бликнали клонки на лятото
в белия, кратък сезон на априлския цвят.
Баба ни гледа усмихната - тука сме всичките.
Кой би си тръгнал, когато е с нас пролетта?
Няма раздели. Защото смъртта и бръсничът й
само присаждат в сърцето калем от звезда.
Дядо и баба така ще запомня и в себе си -
с пръхката вечност, която събирам във длан.
Нищо, че имам в сърцето си толкова белези.
Пролет е. Дядо присажда червен Джонатан.
———-
*Сорт ябълки.
ЛАЗАРОВДЕН
Ще се вдигне нагоре земята след кроткия дъжд.
Ще пораснат зелените, млади тела на тревата.
Лазар бавно оглежда димящата, кипнала пръст -
докъдето очите му стигат, земята е златна.
Като глас на сърце, като ритъм на жив метроном
кукувицата в своята тайна обител токува.
Разпростряното светлозелено е станало дом.
И животът не спира. Животът дори не тъгува.
Там, където преди е изпълвал и двор, и оджак,
и сребристите ниши в стените, прибрали икони,
днес се връща със тучни пълчища от пролетен злак -
кукуряци, безсмъртниче, пълни с пчели анемони,
малки сини камбанки и нарциси, крехки до звън.
И една тишина нераздиплена, сочна и звучна.
А очите на Лазар се смеят след дългия сън
и лъчът на зениците всичките тайни отключва.
Кукувицата пак се обажда. Живота брои,
цяла вечност предрича. Смъртта е безкрайно далече.
Полудяват листата във своите букови дни
и лалето си слага великденско ярко елече.
Лазар няма имот. И сестрите му, тежки от скръб,
са се сраснали с празната форма на тяхната къща.
Тежка, Лазаре, много е тежка студената смърт.
Но животът не свършва със нея. А все се завръща.
ИКОНОПИС
Този свят като хляб, натрошен и корав,
по прозорците сутрин се рони.
Някой ангел е минал с ръка на зограф
и по тях е рисувал икони.
В замъждялата лампа е сложил звезда,
върху кръста на зимата - цвете.
Там, където съм дишала, има врата,
през която се вижда небето.
А където стъклото допряла съм с длан,
тръгват пътища, дълги и къси.
И завършват със вишневобял филигран
там, където съм спряла дъха си.
ОБУВКИТЕ НА ДЯДО
Преди да тръгне дядо към онази необятна далнина,
която сутрин гълъбите гривяци обхождат с песента си,
той все по-често търсеше из многото далечни времена
обувките си нови в шумолящата хартия на зората.
Гостуваха му птици на прозореца, гостуваше дъждът
и старите приятели от снимките, прозрачни като капки.
И дядо ми пътуваше под клепките на гаснещата плът
по своите пътеки, без обувките нозете му да стягат.
Не помня как завинаги си тръгна. Помня топлата му длан,
съня му продължителен до печката, която се разгаря.
И помня, че сбогуването беше като влизане във храм -
той спи, а аз си тръгвам. И земята, и небето се затварят.
Но вчера се продъниха улуците на дворния сайвант
и почна да загнива по стените му засъхналата слама.
Дойдоха трима майстори, по-мургави от лешников тахан.
Четвъртият, със скъсани обувки, се напиваше за двама.
Четвъртият забиваше петите си по мократа земя
и само се усмихваше, че облакът в градината ни рухва.
Валяха и ридаеха човешките безродни времена.
Но мама му подаде чифта нови, необувани обувки.
Не зная как се мери прекосения от дядо необят
и ангели отдавна не нощуват по прозорците смалени.
И белите хартиени обвивки на зората шумолят,
по-празни от кутия за обувки, неотворена навреме.
Но някъде по пътищата, мургав като лешников тахан,
един човек, роднина на врабчетата, пред къщата си сяда.
Нозете му са топли. И това ми е достатъчно за храм.
Защото най-накрая са проходили обувките на дядо.
ГАБРОВСКИ КАРНАВАЛ
Под лампади от пламнало лято животът тече.
Като в ручеи пъстри се спуска потокът от хора.
Май е. Слънцето щраква в дъжда със загряло ключе
и отлючва смеха, който дреме под всяка умора.
Посивелите дни сa облечени с пъстър костюм,
някой мята на Рачо Ковача и пояса ален.
На централната улица блесва ванилов локум
и в щастливите детски ръчички блажено изгаря.
После всички си слагаме маски на ведър живот
и усмивки, и сълзи избликват от общата тяга -
пада звънко опашката дълга на черния кот,
за може надеждата бързо да мине през прага.
А редиците кестени щедро и бяло цъфтят -
под лампади от лято градът ослепително шества.
После плисва от слънцето дъжд и по целия път
се надигат дъги от чадъри и лепкаво детство.
И на мен ми се иска с локумени пръсти и аз
да посегна към този живот, да откъсна парченце.
Та дори да е само за миг или може и час,
по усмихнати улици вярата смело да шества.
И за малко, за колкото трае един карнавал,
да се сраснат лицата ни с маските чудни и смешни.
И тъгата си всеки на сигурно място прибрал,
да погледне как става светът разноцветно човешки.
ПРЕД ЗВЕЗДНОТО НЕБЕ
Светлината разсипва луната на дългия ден
и небето на запад е станало меднозелено.
Кротък вятър се спира с утихнала жажда при мен
и усещам, че нещо дълбоко във мен е спасено.
И когато повдигам очи, се избистря нощта.
Става видима всяка прашинка от звездното злато.
Аз изваждам в сърцето си всичките скришни неща
пред небесния взор и пред този на цялото лято.
И се взирам в звездите - десетки по сто, милиард,
пласт след пласт, свят след свят - дълбините над мен са бездънни.
Аз съм просто частица от целия син необят,
зрънце прах, който вятърът рони надолу по хълма.
Но притискам на тихия вятър в гърдите лице
и усещам, че Бог на звездите ме вижда и в здрача.
И се моля, когато погледне към моето сърце,
то да светне така, сякаш цялата аз съм прозрачнa.
ТИШИНА
Отиват си хората. Кой - с крила, кой - пълзешком.
А небето расте все по-празно и все по-широко.
Боже, там ли си? - Тишина. Милиарди звезди
в торсионния мрак не успяват да свържат посоките…
И земята ми става все по-непозната на цвят -
шепа пръснати къщи, кози като гугли на млечници,
сухи извори с тапи от леденожълт листопад.
Във кварталната кръчма мирише на вечно завръщане.
На Архангеловден оределите верни жени
стъкват житни подавки със цвят на ръждиви семафори.
И ноември раздава прочутите свои слани
в необятния гробищен двор като ангелски нафори.
Боже Господи, колко умееш добре да мълчиш!
Все по-трудно познавам ръждивия знак на оградите…
И адресът ми все се измества по хребета риж
по-нагоре към зрялото слънце, по-близо до дядо ми,
по-дълбоко до баба, по-скоро до Млечния път,
откъдето ще дойдат, един ден ще дойдат децата ми…
А звездите над мен милиарди посоки ловят,
без да могат да хванат една милиардна от цялата
тишина.
ПОСОКА ЗА ОТПЛАВАНЕ
Той не беше с широки, дълбоки и здрави платна.
Беше кораб на четири вятъра - скъсанa риза.
Като синя метличина ширваше всяка вълна
в хоризонта му път, който пада и после възлиза.
Нито имаше щурман добър - в разотиващ се свят
все по-рядко на руля заставаше смела надежда.
И тогава започваха всички звезди да валят
сякаш много желания, дълго мълчани, изреждат.
Този кораб по-беден от зима навярно е бил.
Но поне като нея олекнал, е бързал нагоре,
без да трие на плитко ребра, арматура и кил
като втъкнат в затвора от камъни ябълков корен.
И навярно приличен по-скоро на купчина пръст,
разпиляна от вятър в зенита на ангелска буря,
той е вдигал на мачтите тънкия сребърен кръст
като крилен отвес срещу всичко, което се губи.
Аз такъв си го спомням, преди да се върне във мен
и да легне на дрейф между двете стени на сърцето.
Кораб, който потъва дълбоко в безкрая зелен
като скъсан ръкав, наполовина облякъл небето.
