ПО ДЪЛГИЯ ПЪТ

Любомир Духлински

Едно от най-странните неща в нравите български са погребенията. Тъжен ритуал - изпращаш в небитието родители, деца, близък човек, приятел. Всички плачат или поне се правят, че плачат, гледат в земята и дълбокомислено повтарят: „Защо е всичката човешка лудосия? Нали всички тук ще свършим…” Живият народец хвърля скришом по едно око на часовника, един вид: „Бе много се проточи цялата работа, бе!” Особено ако е августовска жега или януарски студ.

Разбира се, погребенията биват различни. На родителите на невръстното детенце, нелепо рано отишло си от света, съвсем не им е до часовника. Ако отпращаш към отвъдното родители, брат или сестра, изпитваш понякога непоносима болка, че ето - тези хора никога няма да ги видиш повече, да чуеш гласа им, да изпиеш чаша вино с тях.

И все пак - има нещо общо във всичките - завършват със софра. Богата софра. И армия от бутилки на масата. Постепенно тъгата отстъпва място на по-оптимистични разговори, постепенно разговорите преминават към всекидневните грижи и задължения. Към края на помена вече се долавят и наченки на веселба, тук-там се чува сподавен смях, породен от някоя по-пиперлива шега или забавен спомен, свързан с покойника.

Разбираемо е - мъртвият си е мъртъв. Отпратил си го както му е редът, оставаш в живота ти, а живите трябва да продължат напред. А и, нека си го кажем честно, понякога забавните случки вземат връх. Така е устроен човек - да живее и гледа напред с оптимизъм и вяра в бъдещето. Не може вечно да тъгува и да мисли за задгробния живот.

През живота си съм бил на много погребения - на баби и дядовци, родители, близки и приятели. Иска ми се да разкажа няколко случки, които илюстрират казаното до тук.

Когато почина дядо ми, се изреди цялата махала да го оплаква. Дойде и една циганка, мъжът на която си беше отишъл преди месец. Коленичи тя до леглото, че като се разрида и задърпа дрехите си тази жена. Вие и нарежда:

- Муко, Муко, мамин весел мъж! Къде отиде, на кого ме оставяш?

Разчорли се и заприлича на Баба Яга, както я рисуваха в първите ми букварчета. Жените наоколо се спогледаха - то бива скръб, бива, ама това минава границите. Рекоха да я изправят, ала тя се вкопчи в леглото и продължи да нарежда:

- Муко, Муко…

И така нататък - цялата тирада. Накрая я откъснаха и я изведоха навън. Една от жените я смъмри:

- Какво си зинала такава, ма! Оня твоя те постилаше от бой, ти го оплакваш, като че ли царят е умрял.

- Ми то така се прави, ма, булка. Ако не ревеш, за какво си дошъл? А да ми дадеш сега десетина яйца, па да си вървя, а?

Жените около тях се разкикотиха тихичко, донесоха и няколко яйца и я избутаха към портата да си върви, че и други чакаха да оплачат дядо. И тогава едната ми стринка сви гнусливо устни:

- А дано другите не искат яйца…

Другите жени, които дойдоха, не искаха яйца. Отрониха по някоя сълза - всяка от тях имаше кого да помене и на кого да прати много здраве по дядо. После оглеждаха внимателно с какво е обут дядо, с какво е облечен, колко одеяла има под него в ковчега. Така де, на другия ден това се обсъждаше и общественото мнение в тяхно лице трябваше да произнесе строгата си присъда - дали покойният е „уреден” както трябва за дългия си път.

Дядо ми почина нелепо. През лятото седнал да подтиква огъня да варят сапун. На мазнината за сапун се добавя сода каустик, която е силно агресивна. Съдът със содата се изплъзнал от ръката му и тя капнала на хромия му крак, който той не можал да дръпне бързо. Това доведе до гангрена, отрязаха му крака, но и това не го спаси и през септември почина. На 62 години. Тогава бях в четвърти клас.

Погребението му си беше истинска сватба. Организацията на едно погребение биваше кажи-речи по-трудна от сватба. Мобилизираха се всички по-млади роднини и комшии. Още по тъмно се разтичваха хора, мъкнеха на двора маси, пейки, столове и ги подреждаха в дълги редици. В онези години беше закон в селото ни на погребение да има „глава” - да се заколи добиче, най-често овца или овце. Варяха се чорби и яхнии в огромни тенджери, печеше се месо в зиданата пещ, купуваха се лимонади, пешкири и кърпи за дарове. На всеки дошъл се връзваше кърпа на лявата ръка, а на по-близките - пешкир или риза.

Към обяд музиката засвири траурна мелодия, която в изпълнение на циганския оркестър повече приличаше на кавалерийски марш, натовариха ковчега на ремаркето на трактора и потеглиха към баира, където се намираше гробището. Тогава за пръв и последен път видях баща ми да плаче. Опечалените пооплакаха за последно дядо, погребаха го и се завърнаха на софрата. А тя беше огромна - маси на три реда през целия двор.

В началото цареше мир и благоговение пред паметта на покойния. След няколко чаши вино опечалените се разприказваха, чуваше се тук-там смях, само дето не се разпяха накрая… И тогава единият ми чичо, доволен, че всичко е протекло както трябва, пък и беше джарнал три-четири чаши вино, отбеляза:

- Е, свършихме и днес една добра работа!

На другия ден се събраха отново младите, разнасяха обратно масите и столовете, дояждаха и допиваха каквото е останало и с това работата приключваше.

Когато отидох на училище, учителят ми се приближи, стисна ми ръката и ми изказа съболезнованията си. А аз, като не знаех какво се казва и прави в такива случаи, изтърсих:

- Добре ми е… - вместо да кажа „благодаря”.

Даскал Тодор ме изгледа озадачено, но нищо не каза. Вероятно си е помислил, че съм се поболял или побъркал от мъка и затова така отговарям.

Така ставаха погребенията в родното ми село.

Разправяше се и една интересна история с прабаба ми Иванка. Тя била голяма играджийка. Щом свирнела музиката и тя първа се хващала на хорото. Когато умира мъжът й, за да си поиграе на воля, когато свири музиката на селския събор, тя се събувала и тропкала по чорапи хоро от вътрешната страна на вратника - да не я видят хората и да не я укорят.

Тук ми се иска да разкажа и една смешна и забавна история, свързана с баба Върба, сестрата на баба ми. Тя беше голяма майтапчийка. Когато почина баба, целият ритуал, описан по-горе, се повтори. Беше през август и беше страшна жега. Натовариха бабето на ремаркето на трактора и потеглихме към гробището на баира.

На ремаркето по традиция трябваше да се качат няколко жени, един вид оплаквачки. Винаги нечетен брой. При баба ми се качиха двете й сестри и трите й снахи. Останалите се мъкнехме след трактора като стадо овце, примрели от жегата. От инструментите на циганската музика се изтръгваха такива жални звуци, сякаш всички ни водеха на заколение. Жените на ремаркето се бяха скупчили една към друга с чадъри в ръце. Започнахме да се притесняваме да не припадне някоя от тях - все пак бяха няколко възрастни жени в адската жега. И докато хората от шествието вече умувахме дали да не ги свалим от ремаркето, петте дами все повече се скупчваха една към друга. И въобще не повдигаха глави да се огледат, да нададат зов за помощ. А после разбрахме каква била работата.

Както често се случва по нашите земи, те си приказвали за всичко друго, но не и за покойната. По едно време се умълчали и тогава баба Върба изтърсила: „Петро, Петро, какво ще хване Петко от тия пустали кокали като идеш при него? Я каква си - нема да има какво да пребара…” И за да не прихнат петте дами на ремаркето за срам пред опечалените, се скупчили под чадърите да се кискат. А останалите си мислехме, че плачат или примират от горещината.

Такива ми ти работи се случваха, когато нашенците тръгваха по дългия път.