ОРЕХЪТ

Александър Колев

Баба Цветана се качваше по стълбите на подлеза на Софийския университет, дърпайки тежка, близо осемкилограмова, шарена пазарска количка. Беше около осемдесетгодишна, съсухрена, но жилава жена, която явно не се даваше лесно. В количката бе събрала куп промоционални стоки от повечето магазини в центъра на София. Отиваше към гарата, за да хване влака за село Железница, ама не нашето, а някакво благоевградско село със същото име. Мернах я отдалеч, бързайки за някаква делова среща. Стъпало по стъпало, бавно и полека тя се клатушкаше нагоре, а около нея народ. Народ бе, млади хора колкото щеш, здрави и прави. И никакво внимание. Грабнах количката с усмивка, докато изричах „Може ли?”.

- Ей, че то останали готини млади хора в България, бре! - възкликна баба Цветана, ухилена до уши.

- Е как - отговорих сподавено. От заключението й ми заседна буца в гърлото.

И така разговорът с баба Цветана тръгна бавно и полека, стъпало по стъпало нагоре. Била учителка. И преподавател била за кратко в „тоз университет зад нас”. Разказа ми как двайсетина години е тренирала ски, че и за Университета се състезавала, ама годините си минали и ето на, сега стълбите едва качва. За къщата в село Железница също ми каза, дори ме покани, било райско кътче с огромен орех в двора. Стигнахме до последното стъпало след около пет минути. Сподели ми с детска, бликаща на порои от очите, радост как се е видяла с колеги от Университета.

- И слушай, слушай. Срещнахме се случайно, че се и познахме! След толкова време. Бре.

Вече не бързах чак толкова. Бях закъснял така или иначе. Знаех, че тези неслучайно случайни срещи са един път, и не исках да пропусна момента. Продължихме по жълтите павета и баба Цветана ми разказа следната история.

Преди двайсетина години, абе и тя не помнеше кога точно, ама внуците били трети клас тогава, със сина й Павел в голяма разпра влезли. За ореха в двора на къщата, дето го спомена. Десетина метра дърво било, на над петдесет години по него време. Баба Цветана лично помни как с баща й го садили, когато тя била малка. Как му връзвали пръчки за пристягане, за да расте прав, а не накриво. Помни също как едно лято било страшна суша, ама капка дъжд два месеца не падала от небето. Цялата реколта в района заминала, ала младото дърво издържало. Силно дърво, жилаво. Като баба Цветана.

Живели си бедно по тия времена в с. Железница. Синът й точно бил останал без работа, с две малки дечурлига, снахата и тя не припечелвала много и един ден Павел дошъл и й казал:

- Майко, аз намерих как ще изкараме някой лев. Ще отсека ореха в двора и ще го продам за дървесина. Каза ми един майстор днеска в кафето на центъра, че дървото е старо, хубаво и скъпо. Добри дъски щели да станат. Хиляда лева кубика плаща.

- Да не съм те чула повече! Нехранимайко с нехранимайко! Намери си работа, дървото няма да пипаш - сопнала се на секундата тя.

- Няма работа, майко, цяло село обиколих. И в Благоевград търсих… А докато намеря, хляб откъде? Твоята скромна заплата за нийде е.

Баба Цветана се натъжила. Говорила и със снахата, ама и тя без ум в главата. Седнала една вечер на дървените стълби пред къщата, гледала звездите и си мислела: „Ех, Боре, Боре, докъде я докарахме. Едно време люлка му връзвахме, радваше се, къщи за птици му правихме. Помниш ли как събираше орехите наесен?… Помниш, как да не помниш. И идваше с пълни джобове, за да ги трошите заедно… Ех, Боре, Боре, а сега тръгнал нашият да сече дървото, пари щял да изкара от него. Та и той деца има, и те сянка лете търсят, и те напролет на люлка се люлеят, и те орехи събират, га дойде октомври. Да беше тук сега, да го вразумиш, ма те нема. А мен не ще да слуша”.

Седмица баба Цветана ходила подир сина си и му говорила, та говорила. Идната събота бил се разбрал синът й с майстора да секат дървото. Треперела си тя, поплаквала си, къде скришом, къде не, ама на петък вечер дошла и бабата се примирила. Божа работа ли било, Борето ли се намесил отгоре, станало чудо. Цяла събота небето се продънило. От рано сутринта до късна вечер гърмяло, святкало и черните облаци изливали вода, колкото и Струма не е виждала. Реката, която минава точно през селото, излязла от коритото си и улиците станали непроходими. Майсторът наминал и отложили работата за вторник. Баба Цветана се зарадвала и отдъхнала. И пак тръгнала та говорила ли, говорила на сина си, а той глух сякаш. Чува, ама не слуша. Дошъл вторник. Баба Цветана скроила план с последни капки надежда, станала призори и събудила внуците. Слънцето греело още сънено, но топлите му лъчи вече напичали поляната пред къщата. Направила тя мекици, извадила пудра захар и сладко от диви ягоди. Взела люлката, онази същата, от детските години на Павел, и я метнала през най-ниския клон. Изкарала едно родопско одеяло и с децата седнали под ореха да закусват.

Павел се събудил по-късно, направил си кафе и бодър-бодър взел брадвата и се запътил към ореха, където майсторът трябвало вече да го чака. Излязъл на дървените стълби и занемял. Детски смях и глъчка огласяли двора на родната му къща както никога досега. Във въздуха се носело ухание на мекици, ягоди и кафе. Майсторът седял върху одеялото под ореха на сянка, закусвал и се радвал на децата, които, по-щастливи от всякога, пищели колкото глас имат. Люлката като махало се извисявала от единия край на дървото до другия. Павел приседнал на стълбите и ги загледал. Спомнил си детските си дни, в същия двор, със същата люлка. Спомнил си как баща му го люлеел толкова силно, че Павел вярвал, че вижда целия свят отгоре.

- Тате, тате, ела да видиш колко нависоко ме залюля баба! - провикнала се малката му дъщеря, оклепана цялата в диви ягоди.

- Идвам, идвам - изстенал Павел, като тръгнал да прибере брадвата в мазето.

Баба Цветана го посрещнала и щом видяла засъхналите петна от сълзи под очите, разбрала. Брадвата също не виждала.

- Айде бе, Павле, знаеш ли откога те чакам? Майка ти прави страшни мекици! - казал майсторът с пълна уста.

- Ида, ида. Ама тая работа, дето я мислехме, няма да я бъде.

- Няма, я. Цвета ми разказваше точно, та тоя орех е цяла история. Вашата история. Памет. Виж ги дечурлигата как се радват - рекъл майсторът, докато натъпквал в устата си цяла нова мекица.

Продължили така цяла сутрин. След седмица на Павел му предложили работа в Благоевград, а баба Цветана я поканили в Университета в София да преподава. Немотията се свършила.

А орехът, орехът и до днес се извисява в двора на къщата, хвърля тежка сянка на поляната и с цялата си величественост пази паметта на рода им. Защото дърво без корен няма.

- Момче, благодаря ти за помощта, ще хващам влака, че правнуците ще ми ги водят утре на гости. Единият е първи клас! Радвам се, че са останали готини хора в България! - баба Цветана силно стисна ръката ми и бавно и полека се отправи към перона, дърпайки тежката пазарска количка.