КАТАРЗИС
… надежда всяка тука оставете.
Из „Ад”, от „Божествена комедия”
Данте Алигиери
Никола влезе в болничното отделение, като плахо отвори вратата. Изобщо не му се идваше, през целия път си мислеше колко подходяща би била табелка над входа „… надежда всяка тука оставете.”, но Данте уви пръв се беше сетил за това. Щом влезе, в първия момент се стъписа. Белите стени, ароматът на спирт и едва ли не тичащите през коридора медицински сестри и лекари контрастираха зловещо на фона на слънчевия майски съботен следобед вън от болницата. Никола си прочисти съзнанието, пое дълбоко дъх и внимателно обу калцуните, както повеляваше табелката до входа. Той притеснено започна да оглежда номерата, изписани над стаите. Търсеше стая № 42, където този път беше настанен баща му. Погледна вдясно от себе си и щом зърна номер дванадесет, разбра, че навярно трябва да стигне до дъното на дългия коридор. Никола не беше посещавал скоро онкологичното отделение и не беше виждал баща си вече една седмица, когато го приеха за поредната доза химиотерапия, съпроводена с пряко наблюдение на състоянието му. Беше твърде ангажиран с лекции и работа и за негово огромно съжаление нямаше възможност често да помага на майка си в болницата, където задължително един от двамата трябваше да остава придружител. Той вървеше като призрак по коридора, угрижен и замислен, и едва не пропусна стаята. Вратата беше открехната, почука и преди да чуе отговор нетърпеливо нахлу вътре. Баща му седеше на леглото, видимо в добро настроение и здраве, и като го видя направи опит да се изправи, за да го прегърне.
- Здрасти, тате! Изглеждаш добре, как си?
- Жив все още! - с типичното си черно чувство за хумор отвърна баща му.
- Донесъл съм ти разни работи - младежът постави черното пликче на болничната кушетка.
Майката на Никола се изправи. Личеше й отдалеч, че не е спирала да плаче. Беше изкарала две денонощия, без да мигне, и нямаше търпение да се прибере. Всъщност нямаше значение къде щеше да отиде стига да напусне отделението.
- Аз ще тръгвам! Помни какво говорихме по телефона! Утре сутрин ще се върна, за да те сменя. - целуна сина си и съпруга си и припряно напусна стаята.
- Майка ти много се тревожи! А аз съм добре, всичко е наред.
- Знам, знам… - отвърна Никола и започна нервно да оправя разни неща из стаята. -
- Какво казват лекарите?
- Че всичко е наред, стандартните процедури. След три дни ще ме изпишат и след месец пак трябва да дойда.
- Това е добре. Предполагам. - каза и си помисли „Ако изобщо нещо тук може да е добре…”.
Никола въздъхна и отиде за кафе до старата машина до входа. Тъкмо пускаше стотинките в автомата, когато сякаш ураган мина през него. Четирима лекари търчаха през коридора като едва не го събориха на земята. „Каква лудница?” помисли си той и се заслуша в разговор идващ наблизо.
- Не издържам вече. Само на моята смяна починаха трима. Какво да правим, вече не знам… В моргата вече няма място…
Мисълта за този разговор не го пусна до вечерта, макар че беше слушал достатъчно от баща си, за да се впечатлява. Седеше на терасата пред отделението, пушеше нервно и наблюдаваше атмосферата навън. Там слънцето грееше, животът продължаваше и никой пет пари не даваше, че зад тази бяла врата хората умират, животът е спрял и надежда няма никаква. „Пу… Колко безсмислен е животът, а съм само на двадесет!”, изруга Никола, стъпка фаса на земята и се върна обратно в стаята при баща си.
Вечерта мина сякаш се намираха в тотално различен свят. Пациентът от съседното легло най-накрая се беше върнал в стаята, след като цял ден бе обикалял коридорите. Събраха монети и напълниха автомата под телевизора с тях. Колко беше нелепо, хитро и старомодно едновременно. Телевизорът заработи с не особено ясна картина, но с добър звук. Имаше мач от Шампионска лига. Деветдесет минути свобода. Деветдесет минути отново нормален живот. След края на мача бащата на Никола го помоли да му помогне да идат до пушилнята, за по цигара. Пушилнята беше мъжката тоалетна, където имаше поне три табелки, че пушенето е забранено.
Никола запали цигарата си и бавно изпусна дима през носа си. Не спираше да гледа баща си угрижено с ясното съзнание, че всеки път може да е за последно. Мисълта за това и за разговора, който дочу го тревожеха. Беше безсилен. Надеждата отдавна го беше напуснала, може би от деня, в който лекарите споменаха, че на баща му му остава една година живот. Е, тогава не вярваше. А как му се искаше да беше повярвал. Мислите му се разкъсаха от скърцането на вратата. Влезе младо момче, може би година-две по-младо от Никола.
- Емо, добра вечер! - поздрави бащата на Никола. Явно се познаваха. - Това е синът ми. Запознайте се!
- Приятно ми е, Никола.
- Емил! Как сте? Нали мога да се присъединя към вас? Омръзна ми да стоя в стаята…
Емо бе диагностициран с левкемия и през последните три години от живота си прекарваше половината си време в болницата. Странно напук на това обаче беше жизнен, изпълнен с живот, беше добър. Никола разбра това миг по-късно. Докато си пушеше към него се протегна ръка.
- Вземи! - в ръката си Емил държеше шоколадов десерт.
- Благодаря ти! - учтиво отказа Никола.
- Взимай, взимай! Трябва да се яде!
- Но аз мога да си взема. Мога дори да изляза и да…
Протестът на Никола беше прекъснат от натикването в ръката му на шоколадовия десерт. Той установи, че няма смисъл да спори повече и учудено, но искрено благодари. Наистина му беше странно защо човек затворен в отделение, откъдето не може да излезе, му подарява шоколадов десерт. Върнаха се в коридора. Неусетно бе минало полунощ, но напрегнатата, динамична обстановка в болничните коридори не стихваше. Седнаха на една кушетка и продължиха разговора си. Баща му и Емо говореха нещо за политика и как не трябвало да се влагат толкова пари за пътища, докато болниците тънели в мизерия. През това време Никола внимателно наблюдаваше всичко. Досега като че ли беше обръщал внимание на болницата, на грозните призрачни бели стени, на отчаяните близки на болните, по чиито лица се четеше безнадеждността и ужаса, беше наблюдавал труповете, които денонощно се изнасяха, но не беше се съсредоточавал върху болните. А в тях се криеше отговорът на цялата му объркана психика.
Две момиченца на около седем годинки си играеха на криеница и бяха напуснали стаята си. И двете бяха изключително слаби, вероятно от химиотерапията, но в момента така енергично се забавляваха. Едното бе клекнало зад една инвалидна количка и щом другото го откри из целия коридор се разнесе детски смях. Една от сестрите понечи да им се скара, но не събра достатъчно смелост и само закачливо помаха с пръст. Колко е приятен детския смях. Като магия разкъса зловещата пелерина, която смъртта бе пуснала в това отделение. Никола дояде шоколадовия си десерт.
- Благодаря ти още веднъж - с полупълна уста каза Никола, отивайки към кошчето.
- Следващия път като дойдеш пак ще ти взема, много са хубави!
„Как така следващ път, за Бога?!? Откъде черпите надеждата…” - помисли си Никола и отново погледна към децата. „Е, следващия път, аз ще ти донеса!”
На сутринта, когато майката на Никола дойде, съпругът и синът й я чакаха пред отделението. С риск да потърпят мъмренето на сестрите двамата излязоха навън, за да я посрещнат. Беше топла сутрин, а и визитацията беше минала. Никола беше усмихнат и радостен, озарен от надежда. Майка му го погледна странно, но не каза нищо. Тримата пиха кафе, закусиха набързо и се качиха обратно в стаята. Никола прегърна баща си и с усмивка напусна отделението.
Когато вчера сутринта влезе тук, той виждаше смъртта, безнадеждността и отчаянието. Сега излизаше с усмивка и в главата му кънтеше детски смях. Урокът, който научи тази нощ щеше да го запомни за цял живот. Да живееш е състояние на духа, а не на тялото. Никола се обърна и погледна болницата. Хората вътре умираха, но духом бяха по-живи от всякога, а тези навън живите и здравите, сякаш бяха мъртви отдавна. Изпълнен с оптимизъм и надежда Никола продължи към светофара, мислейки си „Колко хубав е животът!”.
