ВЯРА

Александър Колев

Страхотен човек е този, който не е загубил детското си сърце!

Менций

Беше юлска нощ. Спокойствието, което цареше на Лъвов мост, беше рядкост, на която човек трябваше да се наслади. Единствената форма на живот, която отекваше в тишината, беше опитът на една измършавяла гарга да си открадне нещо за ядене от близкото кошче за боклук. Замечтан за наближаващия отпуск, зареял мисли към топлия пясък и сините вълни, не осъзнавах колко бързо тече времето. Бях се унесъл до такава степен, че усещах соления мирис на морето сякаш бях там. Нямах търпение, след десет дни щях да се откъсна от мръсния въздух на столицата и всички ангажименти. Щях да се препичам на плажа с биричка в ръка от сутрин до здрач и грам нищо нямаше да ме интересува.

По едно време на гишето застана съмнителен субект. Мъж на около трийсет години, овехтял, с дълга, чуплива и видимо мазна коса. Видът му напомняше на бездомник.

- Какво ще обичате? - попитах, леко раздразнен, че ме върна към действителността.

- Нищо. Аз съм Ради! - отговори ми някак по детски, с широка усмивка мъжът срещу мен.

- Александър! - подадох ръка.

- Имаш ли боклук за изхвърляне, нещо да помогна?

- Ъъъ… Нямам - отговорих инстинктивно, но всъщност наистина нямах.

Ради остана отвън да си чете току-що подредената преса. Преглеждаше някакъв вестник, когато дойде друг клиент. Мъжът си купи кафе. Тогава дочух:

- Прощавайте, имате ли някакви дребни, да си купя кафе? - попита без особено неудобство Ради.

Мъжът бръкна в джоба си и пусна в шепата му някакви монети. Когато Ради ми подаде стотинките, му махнах да си ги прибере. Почерпих го едно кафе и се заговорихме.

- Защо си навън в този късен час?

- Прося. Обикалям тук-там и ако някой ми даде пари, си събирам - огледа се наоколо, бръкна под дебелия си пуловер (твърде дебел за летния зной, отбелязах си наум), протегна ръка и ми показа, че има около два лева.

Мошеник, има си за кафе, но пак иска…, помислих си.

- Защо не работиш?

- Няма работа…

- А, да бе. За вас все няма работа. Търсил ли си въобще?

- Да, питал съм на много места. Но така ми е добре, изкарвам си по двайсет-трийсет лева на ден, понякога и по повече.

Просията е доходоносна явно. Не исках да отговарям. Такива хора ме напрягаха излишно. Виждах нещо нередно в съществуването им.

- Аз съм участвал в „България търси талант”. Сигурно си ме гледал. Изпях две песни. Казаха, че ще ми се обадят, но ме излъгаха - заподскача и запляска по детски. Тогава разбрах, че Ради има някакъв емоционален проблем.

- Не, не съм, не гледам много телевизия - казах полуизвинително.

Започнаха да прииждат хора, беше сутрин и смяната ми привършваше. Ради си допи кафето и си тръгна. Докато се отдалечаваше, бегло забелязах, че единият му крак е по-къс от другия и накуцва на една страна. Няма да го видя повече, помислих и забравих за случката.

На следващата вечер обаче пак дойде, горе-долу към същия час.

- Здрасти, пак си тук! - казах с престорено учудване. Не бях изненадан, но наистина мислех, че е от еднократните минувачи.

- Здрасти! Да, нямам къде да отида. Посещавам различни кризисни центрове, но сега е топло, а там приютяват само зимата. Живях в един социален център за временно настаняване, но съм голям вече за там. Вземат само млади. Можеш да останеш и до 35-годишна възраст, ако работиш - отново с искрена радост, като малко дете, разправяше нещо само по себе си доста тъжно.

Поредният луд досадник. Какво толкова, ще го изтърпя. Е, въображението ми беше богато, но когато Ради започна да пее някаква песен, успя да ме изненада. Какофонията беше непоносима. Имам сбъркан музикален слух, но това и аз разбирах, че е ужасно фалшиво. Помолих го да не пее. За да отклоня вниманието му, му подадох чувал с боклук и го попитах дали ще пие една бира.

- Не пия алкохол, само по празници. Ама може едно безалкохолно и пакет вафли.

Докато Ради се върна от кофите за смет, прецених, че явно не е толкова лош човек. Направи ми впечатление детското у него. Мирогледът му беше детски, всяко нещо, за което говореше, беше изпълнено с детинско вълнение и смях. Дори ми стана някак гузно за чувалчето с боклук, защото накуцваше. За съжаление, безграничната ми и безусловна доброта все повече наподобяваше праисторическа вкаменелост благодарение на опита от работното ми място. Почерпих го, по-точно - платих му за услугата, и го заговорих, само и само да не запее отново.

- Защо си нямаш дом?

- Израснах в дом за деца. Там добре се грижеха за нас, но като навършиш осемнайсет, те гонят. Можеш да останеш и повече, докато завършиш образование, ако учиш, но аз прекъснах в единайсети клас. Оттогава съм все по различни места. Посещавам сбирки към една църква. Събираме се по празници, като едно семейство сме.

- Значи си вярващ? - глупаво попитах аз.

- Да, разбира се. Прося и съм на улицата, но Господ ще ми помогне!

Бях скаран с вярата. Всъщност вярвах, но посвоему си някак, далеч не без безрезервно, още по-малко фанатично. Винаги съм поддържал тезата, че човешката съдба е в човешките ръце. И все пак у него видях нещо различно, което не се срещаше често в района. Бездомник, който не пиеше алкохол и беше православен християнин. Нещо, което така силно го отдалечаваше от множеството му събратя по съдба.

С Радослав се виждахме често. Идваше да помага с каквото може, аз му „заплащах” скромно за дребната работа и водехме разговори на не особено високо интелектуално ниво. Не беше глупав, но не беше и умен. Обаче беше практичен. Почти от всеки клиент припечелваше по нещо. С раздърпания си вид и умилителен детски поглед успяваше да стигне до сърцата на хората и те му даваха някакви дребни или го черпеха. Една нощ обаче бях леко по-нервен поради натоварения ми график и вече сериозното недоспиване. Направих му забележка с ясното съзнание, че така все пак досажда на клиентите и пречи на работата ми.

- Радославе, не може вечно така да седиш и да просиш от клиентите. Дръпвай се леко встрани, когато имам работа! - нахоках го.

- Ама те ми дават, аз не им искам - оправда се той. И беше прав, по-голямата част от хората сами поемаха инициативата да го почерпят.

- Знаеш ли, че просията е престъпление и се наказва с изселване? - опитах да се заяждам на дребно. Аз знаех, че това е остаряла законова норма и че определено не се прилага, но той не знаеше.

- Но защо да спирам да прося, като така си докарвам почти колкото теб? - отвърна ми нагло в упор Ради. Така приключи разговорът ни.

Не го притесних особено със заплахата на закона. Очевидно вдетиненото му съзнание не проумяваше това. Или пък го разбираше прекрасно. По-късно си дадох сметка, че тази му детинщина е огледален образ на лишеното от нормално детство дете, изоставено в дом. В случая съдбата си беше тежка и в голяма степен Ради нямаше вина за нея. Окончателно разбрах, че е различен, обаче когато една вечер на някакъв клиент му изпаднаха петдесет лева на земята, без той да усети. Изумих се, когато Ради ги вдигна и се затича след мъжа, викайки:

- Господине, почакайте! Паднаха ви парите!

Той, който нямаше пукната стотинка нея вечер, върна чуждите пари, без и презум да му мине да си ги прибере. Тогава разбрах, че той не просто е различен, че е добър. Също толкова добър, колкото и едно дете, детето, което още живееше в него. Или което не беше получило възможност и не беше съумяло да порасне.

- Защо му ги върна, можеше да ги задържиш? - попитах с продължаващо изумление.

- Те не са мои. Не съм ги спечелил или изкарал. Ако той ми ги даде - добре, тогава е различно. Господ гледа, когато правиш добрини, и после доброто ти се връща.

Признавам, гледах с възхищение един бездомник. Той беше повече човек от мен, беше по-добър. Дали затова беше по-нещастен? Или беше по-щастлив? Аз го виждах като нещастен, но той себе си - като щастлив. И вероятно беше. От това, че е направил добро, от малките неща, които получаваше. Скептично (или реалистично?) си помислих, че добротата винаги се наказва. И силно се надявах да греша. В този миг реших, че трябва да му помогна. Този човек не биваше да живее така, докато околовръст имаше много по-низши духом от него, които живееха охолно. Отново търсех справедливостта…

Още дълги вечери спорихме за просията, убеждавах го, че това не е редно и човешката милостиня е до време. Че така не може цял живот.

Мина се време, може би три месеца, и една вечер Ради дойде и заяви:

- От днес спирам да прося! Ще започна работа!

- Чудесно решение, гордея се с теб - казах колкото доволен, толкова и тъжен, защото вече бях питал на сума ти места за работа за него. Трябваше да не е много тежка, заради скосеното ходило, и да не изисква особен интелектуален потенциал. - Имаш ли решение, къде ще работиш?

- В едно заведение за бързо хранене, там също ходех да прося и също както с теб си говорех с една жена. Тя ми даваше храна. Казах й, че спирам да прося, разказах й за теб. Пита ме мога ли да чистя и искам ли да работя при нея. Сега ще й занеса някакви документи и нощно време ще ходя да чистя и помагам.

- Това е супер! Много се радвам за теб!

- Аз искам да ти благодаря! Ти ме накара да мисля по друг начин, да се гордея със себе си, а не да се унижавам.

За него - не знам. Аз обаче наистина бях горд! Радвах се, че поне с нещо бях успял да променя нечия съдба. Да, беше трудно, отне доста време в спорове, понякога и обиди, преднамерени или не, но все пак изненадващо и за мен самия бях постигнал целта си. Благодарение на тази жена, двамата променихме живота на Ради. След това го виждах все по-рядко и по-рядко. Беше си наел квартира, работеше, водеше нормален живот. Носеше прилични дрехи и вече не беше овехтелият скитник. Понякога си мислех, че сигурно съм можел да направя и повече за него, да помогна, но всяка вечер виждах десетки като него. И не съвсем като него.

Разбрах, че съм направил много за него, на следващата Нова година. На трийсет и първи декември работех през деня и обяснимо - изобщо не ми беше празнично. Чаках вечерта, за да сменя календара и да отворя бутилката шампанско. По едно време, забързан, мина Ради.

- Здравей, как си?! Търсих те предните дни, но те нямаше. Имам подарък за теб, за Коледа! - каза, подавайки ми малка джобна Библия. - Ти ми помогна да променя съдбата си, прочети я, може пък и аз да помогна на теб.

После забързано тръгна нанякъде и отдалечавайки се, само се провикна да ми пожелае весело изкарване. Останах така, безмълвно загледан след него, докато се скри от погледа ми. За пореден път бях силно изненадан колко малко знаех за хората. Колко ли още щях да видя? Инстинктивно стиснах малката книга. С радост, упование и… вяра.

Трогателен жест, който ще помня винаги. Един скитник ме промени, върна ми вярата в доброто, върна ми вярата въобще. Вече ми беше празнично!