СТЪПКИ ПО БУЛЕВАРДА

Александър Колев

Нашето магазинче, макар и в човековъртежа на столичния център, си има своите редовни клиенти. Разликата е, че на повечето места се радват на редовните си клиенти, а при нас е обратното. За един такъв симпатяга ще ви разкажа. Като повечето хора на Лъвов мост, с тежка, собственоръчно провалена съдба. Иначе казано - пияница. Запознахме се около две години след като постъпих на работа там. Той беше висок, русоляв, с винаги гелосан и вдигнат нагоре перчем и със сини очи - симпатичен мъж спрямо женските предпочитания. Освен множеството бардаци и хотели по Лъвов мост се мяркат и няколко скъпарски ресторантчета. Гелето, казваше се Ангел, но всички му викаха така (не знам дали умалително от името му, или заради изобилния гел в косата му), беше сервитьор в един от тези ресторанти. Малко след като почна работа в района, започна да си пазарува от нас и бързо направи впечатление на човек, който се откроява от множеството ни редовни клиенти. Разбрах за него от приятелката ми, която за кратко имаше лошия късмет също да поработи в магазина на родителите си. Вярвайте ми, лош късмет е за младо и красиво момиче да работи в денонощен магазин, особено в пика на бежанската вълна, особено на Лъвов мост, който незнайно защо се бе превърнал в сборище на всички новопристигнали афганистанци, сирийци и други подобни.

Гелето се беше закачал нещо с приятелката ми на шега и аз като сприхав млад мъж, почувствал опасността от конкуренцията, се наежих и го попитах:

- Абе, ти ли си големият сваляч, за когото чух?

- Моля? Трябва аз да съм, ха-ха - отвърна ми той. В смеха му имаше нещо добродушно. Някаква топлина, която стопи цялото съмнение у мен. Беше си човекът от ония мачовци, дето редовно ядат бой, защото се закачат с всяко момиче, което им попадне на пътя.

Така се запознахме. Тежката му съдба, както я описва, я наблюдавах от първо лице. Алкохолик и хазартен тип. Веднъж помня как проигра оборота на заведението на хазарт. Равняваше се почти на минимална заплата и лесно го възстанови, та не го уволниха. Добри хора, аз бих го изхвърлил веднага. Е, човешкото търпение не е безгранично и не след дълго Гелето остана без работа. Както казва - сам напуснал. Трудно се търпи персонал, който пие, а какво остава за някой, който почва от осем сутринта. Без работа на Лъвов мост често означава и без покрив над главата. Повечето хора с местоживеене там, извън малкото останали кореняци, са по хотели или квартири, а без доходи и оттам те гонят. Така Гелето остана на улицата. Не беше голяма изненада. Животът му оттогава е на приливи и отливи. Ту има работа, ту не. Така е и с покрива над главата. Хората, останали на улицата, обикновено будят съжаление, но Гелето шареше като бохем по булеварда, винаги с патронче водка в ръка или в джоба и с една широка усмивка. Живееше си ден за ден, а удоволствието, което изпитваше от живота въпреки всичко, си беше за завист.

Една делнична утрин, току-що застъпил дневна смяна, се тъпчех с аспирин, за да оправя щетите след снощната дискотека. Бях още сънен, което си бе разбираемо, предвид трийсетте ми минути сън. Слънчевите лъчи се отблъскваха от прозорците на отсрещния хотел и с рикошет се забиваха право в очите ми. Исках да си легна, без значение къде. Мярнах, че отвън минава някаква самодива, и бързо се надвесих да я огледам. Не беше зле. Тогава видях как Гелето гордо се задава иззад ъгъла. Вървеше ухилен до уши към гишето на магазина. Крачеше уверено по топлия летен асфалт. Крачеше… бос. Бос в центъра на София! Наоколо се чуваше шум от женски токчета. Всички бяха наконтени, лъхащи на скъп парфюм и бързаха за работа, а Гелето, с лекьосана бяла тениска, раздрани дънки и без обувки, напълно безгрижно идваше към мен. Не бях го виждал, струва ми се, от седмица, но дължината на неподдържаната му брада ме накара да се замисля дали не е минал поне месец. На фона на занемарения му вид, липсата на обувки не правеше чак толкова голямо впечатление. До такава степен вече беше загубил чара си от първата ни среща, че не можех да го позная. Освен брадясал и мръсен беше декориран и с тежки масивни торбички под очите от недоспиване.

- К’во е станало, бе - ухилен и още леко подпийнал, започнах аз.

- Не знам… Сега ще ти разправям. Да имаш някакви джапанки или стари обувки?

- Мисля, че не. Стой да погледна.

Отидох да си пусна кафе и да разгледам отзад в магазина. Докато ровех из склада, установих, че е глупаво да изразходвам малкото си останала енергия. Намерих си шапката, която изгубих през зимата, но нямаше и следа от обувки или нещо подобно. Нямаше логика и да има, върнах се обратно, защото някой нервно хлопаше със стотинки по монетника. Хвърлих къс поглед и видях, че Гелето го няма. След малко се появи с нови джапанки в едната ръка, срещнал стар познат, който му услужил с десет лева. Подадох му ножица да отреже етикета.

- Та какво, викаш, се е случило? - попитах, загледан в босите му крака.

- Нямам обувки. Бос съм - отговори Гелето.

- Това го виждам, но защо? - казах сериозно, въпреки че ми стана смешно от ситуацията.

- Остави, не ми се говори… Не мога да повярвам, че има такива хора.

- Ще пиеш ли едно кафе? - попитах, подавайки му кафе с приятно плътен каймак. - Та какво е станало, разправяй…

- Аз, че съм се напил, напил съм се. Ама какво трябва да съм направил на някого, че да ми вземе обувките? Да съм ги подарил на някого, не помня. Не бе, бяха си там снощи - погледна към краката си, върна ми ножицата и нахлузи джапанките.

- От тоя твой монолог нищо не разбирам. Давай по спомен, хронологично.

- Снощи пийнах повечко, абе както обикновено, и си легнах на една пейка в парка за малко. Явно съм заспал, то направо съм откъртил. Сега се събудих така, без обувки. Няма ми ги и личната карта и телефона, а чаках да ми се обадят за работа - като каза това, изпсува на висок глас и в очите му прочетох, че вече дори не му се живее. Вземаха му телефона за трети или четвърти път. Но обувките… ха-ха.

Започнах да се ободрявам. Замислих се колко нелепо изглежда това. Да ти вземат обувките. От краката! Умората, струпана в торбичките под очите му, обясняваше факта защо не е усетил нищо и не се е събудил. Изпитах нужда да му напомня, че с пиенето доникъде няма да стигне, но го съжалих.

- Ще погледна за някакви обувки вкъщи и ако намеря, ще ти донеса.

Той ме погледна с празен поглед. Сам осъзнаваше нелепостта. Все пак не толкова отдавна беше добре платен сервитьор. Знаеше колко пъти му бях помагал във всякакви ситуации, а същевременно той не подобряваше положението си. Напротив, като скоростен влак летеше стремглаво към дъното. Допи си кафето, изпсува още веднъж и каза, че по-късно пак ще мине. По булеварда оглушително се смесиха тракането на токчета и шляпането на джапанки.