СВЕТЪТ ТЕ ПЛАШИ КАТО УДАР НА РОДИТЕЛ…

Камелия Панайотова

***
светът те плаши
като удар на родител

нямаш къде да се скриеш


***
настръхвам
ако мине някой покрай мен
защитна реакция
на незащитимото


***
само градът умее да приютява така
единствено тук клоните се разтягат по цялата улица -
пазители на всички заплахи от детството
обещания да те закрилят от тъмното
досущ всички бащи които са те оставили
понеже не познаваш спокойствието на брадите им
позволяваш на всеки от тях да те изпраща
но само до входа
ти самата никога не си пристъпвала по-натам
от години нощуваш в усещането
че най-безопасно е в центъра на заплахата

помниш всяко посегателство над плътта
всяка обида като нехаен жест на езика
затова когато най-сетне влезеш
ще завариш първата невинност задрямала
ще я прегърнеш
и така ще осъмнете

и като светъл лъч през процепа на пердето
ти най-после ще разбереш
да простиш не значи да оправдаеш


***
лешникът израснал по случайност в двора
клоните му се разперваха
като за полет
и заедно се вглеждахме в небето
нощем събирах ядките изпадали
заравях ги между тръстиките
далеч от него и от всекиго
а сутрините
изкушена от тогавашната младост
преструвах се че съм забравила
какво по-жестоко има от забравянето
на нещо чуждо
откраднато и скрито в детството
а може би не е било това
нека да го наречем безименно
така когато се завърна при тръстиката
при лешника и полета на клоните
ще мога да забия нокти в почвата
каквото и да съм заровила
ме помни
и расте наново


***
на седем направих подарък на майка си -
притиснах синчец в топка от кал и вода
така за пръв път казах обичам те
вярвах че ще се втвърди като глина
че трябва да я държим нависоко
за да не я счупя по невнимание
не знам къде сбърках рецептата
не си спомням от кое не сложих достатъчно
топката се разпадаше все повече
върху най-горния рафт на детството
там майка ми криеше всичко чупливо
онова на което можех да се порежа
ножици, сервизи от сватбата
още се надигам на пръсти понякога
ръката ми се слива с ръката на майка ми
но не достига високото

колко глупава съм била да не разбера
че и тя никога не е стигала


***
все по-често сънувам че ме търсиш
наяве се боя да си представя
какво ще стане ако всъщност ме намериш
ти, когото помня сред отъпканата трева
тялото ти се снижава, изглеждаш по-равен
никога преди не бях те виждала такъв
като че ти е трудно да се сбогуваш
и се сражаваш с раздялата
тогава не знаех че само това ще запомня
че всички други твои образи ще ме напуснат
затова не се затичах към теб
не побързах
оставих те да довършиш битката
да подредиш думите
да ги чуеш изречени
и в единствения път когато
наистина имахме какво да си кажем
аз се стреснах и обърнах посоката
скрих се

но какво ли толкова си ми направил тате
и защо ме е изплашило ужасно