ЧЕСТЕН И ОТКРИТ, ОБИЧАЩ ХОРАТА

Владимир Андреев

Баща ми беше патриархален човек. Не знам дали това звучи като добродетел в днешното постмодерно време, но е истина. За него семейството беше най-висша ценност. При това не само теоретично, като нещо, което трябва да бъде, а като истинска, силна, неподправена любов към близките му. Чувствах я аз, чувстваше я сестра ми, майка ми, всички роднини, да не говорим за най-голямата му слабост - внуците.

Израснал в семейство с много деца (седем, от които две момичета, починали малки, а едно момче - на около двадесет години), той освен своите деца - сестра ми и мен, имаше и много племенници. Не знам да има някой, на когото да не е помагал кога с каквото може. И както казах по-горе, не с чувство за досадно задължение, а с отворено сърце и истинско желание. Обичаше всичките си роднини и беше много щастлив да ги види събрани заедно. Радваше се на всякакви семейни тържества.

Спомням си какъв удар му нанесох, когато отказах да правя сватба. Бях млад, родителите на жена ми не бяха в България и това беше достатъчен повод за нас да се оженим тихо, само с двама свидетели. Баща ми веднага каза, че ако не искам, той ще направи сватба и без мен, ще покани всички роднини и ще се веселят за наше здраве. Слава богу, размина се, но той дълго остана леко обиден от цялата работа. Чак раждането на първия внук, при това кръстен на него, на истинското му име - Георги, като че ли ме реабилитира докрай. А и след това неведнъж сме се събирали заедно, най-напред с единия внук, по-късно и с двамата. Те бяха най-голямата му слабост, само съжаляваше, че няма и внучка, често ни агитираше в тази посока. Не знам какво е говорил на сестра ми по този повод, стараеше се да не го показва, но личеше, че съжалява, че тя няма деца. Мисля си даже, че в последните години бях някак несправедливо предпочитан от него, само заради внуците.

Разбира се, най-силна беше синовната му любов. Не помня дядо си, починал много преди да се родя, така че за любовта на баща ми към него знам само по разказите му. Но помня баба, макар и смътно, и какво означаваше тя за него. Спомням си, когато тя почина. Бях много малък и както винаги през ваканциите, бях на Бистрица. Още с пристигането на баща ми разбрах, че нещо не е наред. Беше необикновено сериозен. Извика ме и със задавен глас започна да ми говори за смъртта, какво представлява и че точно това се е случило на „бабка” - така я наричахме. След това се качихме в колата - по това време имахме един много стар модел „Москвич”, мисля, че беше 304. Баща ми беше общо взето спокоен шофьор, много рядко съм го виждал да кара бързо, а тогава просто летеше - на моменти със 100, 110 километра в час; за онзи москвич и по оня път това си беше направо безразсъдно каране. Всъщност това са май единствените неща, които помня от погребението на „бабка” - необикновеният вид на баща ми и лудото каране. Децата бързо забравят погребенията. Само още веднъж си го спомням да е шофирал така. Сестра ми заминаваше за Берлин (Източен, разбира се) с влак и си беше забравила нещо много важно, вече не помня какво. Баща ми изведнъж реши, че ще я гоним с колата до Драгоман и ще се възползваме от забавянето, което влакът има на границата, за да й предадем забравеното. Защо взе и мен в това рисковано надбягване,

въпреки сериозните протести на майка ми, и до днес не мога да си обясня.

Сигурно съм бил много убедителен в настояването си. Така или иначе, след бясно препускане до Драгоман (със същите тези 100-110 километра в час) пристигнахме навреме, за да видим как влакът бавно се разклаща на място, леко тръгва, полека ускорява и се изгубва от погледа ни. Баща ми каза някаква шега, това беше неговото оръжие, той във всички тежки ситуации опитваше да запази самообладание чрез хумора си. После се загледа в мен и каза: „Ако не беше ти, щях да го хвана”. Аз разбира се, много се обидих: какво пък, аз съм виновен за забавянето, нали не аз карам колата; а той замълча, после каза: „Ако бях сам, щях да карам по-бързо”. Тогава не разбрах какво има предвид, разбрах го много по-късно.

Както вече споменах, хуморът беше основно оръжие на баща ми. Той му помагаше в тежки ситуации, а такива в живота му имаше много. Понякога ми се струваше, че това, което казва, съвсем не е толкова смешно, чудех се защо го казва. Чак по-късно разбрах, че наистина по този начин той се мъчи да запази самообладание, да не показва какво чувства вътрешно. Не беше важно дали е смешно, а че се опитва да се шегува. Разбира се, това се беше превърнало за него в навик, във втора природа, и съвсем не означаваше, че когато се шегува, значи нещо не е наред или се мъчи да прикрие нещо. Даже ми се струва, че можеше да се познае защо се шегува - ако шегата беше смешна, значи е от сърце, ако не е много смешна - значи се шегува, за да не каже нещо остро.

Всъщност той така ни и възпитаваше със сестра ми - много повече с шега и добра дума, отколкото с грубости, наказания или бой. Затова пък онези редки случаи, когато се стигаше дотам, ги помня и до днес. Въобще, от него помня следната мисъл: „Не наказвайте децата си, оставете техните деца да направят това”. Мисля, че е цитат, не помня от кого. И това, както много други неща, го разбрах по-късно, едва след като се появиха моите деца. А някои неща, сигурен съм, не съм разбрал и до днес. Особено в първите години след смъртта му често се улавях, че си казвам: „За това трябва да питам баща ми”. Но вече нямаше кого да питам…

Докато беше по-млад, не го виждах често. Беше много зает, връщаше се вечер късно, аз бях заспал, но знаех, че още до по-късно чете или работи, така че сутрин ставаше, когато аз бях вече излязъл. Ако ли пък бях вкъщи, трябваше да бъда тих, да не го събудя. Такъв му беше ритъмът, после прочетох и в дневниците му - за тези нощни часове, когато най-после е сам, за да бъде с „литературните” герои - от книгите, които чете, или от книгите, които пише. По-късно често напускаше София, „бягаше”, както сам той се изразяваше. Формалният повод обикновено беше лошият софийски климат, който не му понасяше, особено есенно-зимните мъгли, кашляше много, но всъщност по-важното за него беше да се откъсне, за да може да работи. Докато беше в София, все го дърпаха за нещо - я обществени работи, я познати отвсякъде за помощ или ходатайство. Колкото и да искаше да се съсредоточи в работата си, не можеше да откаже - особено на роднини, на пирдопчани или пък на роднини на загинали негови съпартизани. И затова „бягаше” - обикновено в Пирдоп или в Хисаря, където напоследък прекарваше все повече време.

Беше домосед човек. Не обичаше много да пътува, освен тези „бягства” в Пирдоп и в Хисаря, но пък там се чувстваше у дома си, беше си създал дребни удобства и най-вече - много книги и плочи. Имаше много възможности да пътува, имаше приятели навсякъде по света, те постоянно го канеха. Неведнъж съм го чувал да прави грандиозни планове, но никога не ги осъществяваше. По онова време имаше разни странни привилегии - например „заслужили” и „народни” артисти имаха право да обменят по официалния курс сто и петдесет, съответно двеста долара при пътуване в чужбина. Многократно сме го убеждавали вкъщи да се възползва от тази възможност и да пътува някъде, или ако не му се ходи далеч, да отиде поне до Белград или Гърция (в зависимост от това къде в момента има приятели, които го канят) и да „усвои” тези пари. Почти не го правеше. Не знам, но си мисля, че и това беше във връзка с неговата патриархалност - вкъщи сред роднините си се чувстваше най-добре.

Само Париж някак го извади от тези настроения. След дълги колебания реши да отиде там, имаше някаква стипендия от Комитета за култура за шест месеца, а и посланикът ни там - Иван Будинов, му беше близък приятел. Но пак шест месеца извън къщи му се струваха много, беше решил да отиде за три месеца, после да се върне в България, да поседи малко тук и да отиде за още три. Изкара обаче всичките шест месеца наведнъж, дори удължи престоя си още - Париж го бе пленил. Може би ако това му се беше случило като по-млад, щеше да го „отвори” да пътува повече.

Затова пък из България пътуваше доста. Спомням си едно такова фамилно пътуване. Беше 1968 година, лятото. Баща ми пишеше книга за писатели, загинали като партизани. По този повод обикаляше България, срещаше се с роднини и познати на героите си. Веднъж реши да съчетае служебната си работа с познавателна обиколка за семейството. През деня пътувахме, спирахме, баща ми отиваше на своите срещи, а ние с мама и сестра ми обикаляхме като туристи. Запомнил съм от това пътуване Трявна, Елена, Боженци. Не помня колко дена беше пътуването, но помня атмосферата. Беше изключително тягостна. В определени часове се пускаше транзисторът (ВЕФ), с който нашите не се разделяха, и се слушаха новини, много често не на български. Ако бяхме в хотел или на публично място, транзисторът се пускаше тихо, всички се скупчваха около него. И колкото повече слушаха, толкова по-мрачни ставаха и двамата, а и сестра ми. Май аз бях единственият, който не се интересувах от новините и се радвах на новите неща, които виждах. Струва ми се, че не завършихме екскурзията както бе предвидено, и се върнахме в София, за голямо мое разочарование. Чак по-късно разбрах какво толкова напрегнато са слушали и защо бяха толкова мрачни.

Баща ми беше изключително подреден човек. Разказвал ми е, че той самият се е научил на ред, че навремето всичките му бумаги, документи, материали са били разхвърляни по бюрото така, че когато потърсиш нещо, ти трябват часове, за да го намериш. Веднъж толкова пъти прехвърлял купчинките с хартии, за да намери някакъв материал, че му омръзнало. Отделил два дена, за да нареди всичко. Не знам дали е било точно така, но истината е, че откакто аз го помня, винаги точно знаеше кое къде му е. Случвало се е да се обажда отнякъде и да казва, че в еди-кое си чекмедже, в такъв и такъв плик има някакъв документ. И той винаги е бивал точно там. За съжаление не съм наследил това негово качество. Всъщност си мисля, че той затова ми е разказвал как е станал подреден, да подтикне и мен. Това му беше любимият педагогически похват - личният пример. Все пак, струва ми се, че за доста други неща този му подход успя.

По едно време беше излязло решение всички деца на активни борци да бъдат приети в комунистическата партия. Знам, че и върху майка ми, и особено върху баща ми, е бил оказван силен натиск, тъй като нито сестра ми, нито аз бяхме партийни членове. Нито веднъж обаче баща ми не е „агитирал” пред нас, поне не пред мен, за влизане в партията. Беше оставил този избор на нас.

Само веднъж сме разговаряли на тази тема. Спомням си какво ми каза тогава: „Ти си решаваш дали да влезеш, или не. Аз, доколкото мога, ще ти помагам. Но имай предвид, че ако веднъж станеш партиен член, ще трябва да живееш по друг начин.” „Какво имаш предвид?” „Ами членството в партията задължава. Ще трябва да помагаш на хората, да работиш за обществото!” Значи го е вярвал, а беше вече през 80-те.

Отначало, когато след смъртта му за пръв път прочетох дневниците му, останах леко разочарован. На пръв поглед не ми се сториха много интересни - няма никакви „тайни”, никакви дълбоко скрити разсъждения, от които да личи, че той отдавна всичко е знаел, всичко е разбирал, но го е споделял само с дневника си. И после разбрах, че именно това е най-ценното. Че всичко е - както пише в предсмъртното му писмо: „Но ако знаех стопанските, политическите, античовешките престъпления, аз бих излязъл от нея преди 10 ноември `89. А не ги знаех. Сега това ме убива.” Че в дневниците си той е същият, какъвто беше в живота - мъдър и едновременно наивен; вярващ в идеалите си и страдащ, когато те се използват за прикритие; виждащ и разбиращ много неща и несмеещ да погледне по-дълбоко; толерантен към всички - и „свои”, и „чужди”, и многократно страдал именно от това. И най-вече - честен и открит, обичащ хората не на думи, а дълбоко в сърцето си.

—————-

* Владимир Андреев е син на Веселин Андреев.