АСТА ЛА ВИСТА НА ПАЕЛЯТА

Димитрина Бояджиева

На Магдалена

Преди да започна работа в „Лас Маринас”, работех при дон Хуан. Заведението беше старинно и много посещавано заради паелите, които две испанки приготвяха в кухнята. Влизаше се през порта непосредствено до кръчмата „Таска ел канто” посещавана от емигранти, предимно колумбийци. В заведението беше шумно и задимено и на масите винаги имаше по някое момиче. Коледа още не беше дошла, но по вратите на магазините  и къщите бяха окачени празнични венци, а от балконите надничаха весели ангелчета, заобиколили червенобузест дядо Коледа. Във Валенсия зимата е топла и макар рано да мръкваше, запалваха уличните лампи и ставаше светло като ден. Беше ми приятно да вървя по улиците и да се заглеждам по витрините, докато отивах на работа. В заведението работехме пет момичета, все емигрантки като мен: две колумбийки и една еквадорка и, още едно момиче, което дон Хуан и останалите наричаха пани Полска. Не бяхме кой знае колко близки, нищо не ни свързваше, освен че всяка вечер се срещхме в заведението и сервирахме по масите поръчаните паели. Двете колумбийки и еквадорката ни помагаха с испанския, за тях той беше матерен, а испанският е толкова различен от славянския. Те гледаха буквите в писмата, които получавах от майка си, пълни с „мила”, „единствена” и „незабравима”, завършващи с „прегръщам те и пак ще ти пиша”. Гледаха буквите и не разбираха, че дори и да се махнат прилагателните, пак остава скръбта  и отчаянието на нашите майки. Имаше време, когато вярвахме, че нещата ще се оправят и ние ще се завърнем по домовете си, но засега все още бяхме тук. Понякога, преди работа, сядахме в близкото кафене „Манолита”. С нас идваше и пани Полска. Тя носеше къса пола, имаше хубави крака и хората се обръщаха след нас. След кафето отивахме да разнасяме паелите. В полунощ, когато свършвахме, минавахме край „Таска ел канто”. От кръчмата се разнасяха пиянски гласове, а пред входа имаше скупчени мъже и жени. Двете колумбийки и еквадорката се смесваха с тях и правеха съвсем други неща за пари - ставаха богини на лова. Ние с пани Полска продължавахме по пустите улици, пронизвани от нощния вятър. Придържайки се към светлините на уличните лампи, крачехме бързо, свързани с нещо, което можеше да ни се случи. Никога не бях вършила тези неща, затова лежах нощем в леглото си, усещайки уморените си крака и често се питах какво ще стане с мен, ако не се завърна у дома. Ловуването на двете колумбийки и еквадорката малко ни отчужди, но с пани Полска останахме доста близки, защото и тя като мен още не знаеше какво ще излезе от нея. Тя идваше най-редовно в заведението. Мисля, че не изпусна нито един ден. Аз харесвах пани Полска. Харесвах оранжевата й панделка в дългите й руси коси и детската й мечта да умре като сияйната ла Донна на трапеца под купола на цирк, препълнен с хора. В заведението идваше една емигрантка, дистрибуторка на „Орифлейм”, носеше каталог и ние си поръчвахме плажно масло, гланц за устни или водоустойчива спирала за мигли, та като излезем от морето, миглите ни да са все така дълги и подвити. Имаше и бижута, но те бяха много скъпи, затова само ги разглеждахме.

В края на март пани Полска престана да се прибира с мен. Пред заведението я чакаше един млад господин, който подкосяваше краката й. Развързал възела на всичките й желания, той й подари една от ония скъпи гривни, както и шнола за косите. „Боже Господи! - каза пани Полска сияеща. - Божичко, каква красота!” - каза тя с наслада, сякаш носеше амулет за щаслив живот. Пани Полска имаше красиви ръце и гривната изглеждаше наистина красива. Докато прибираше косите си със шнолата, попитах:

- Какво ще правиш, когато се завърнеш в родината си?

- Ще видя  - каза тя. - Ако изобщо се завърна.

- Ще се омъжваш тук ли?

- Още не, но се надявам да се случи - каза пак с наслада. - И тогава - аста ла виста на паелята, довиждане и на нощния вятър.

Винаги ще помня момичето, което пани Полска бе тогава - сияйната ла Донна, хвърлила върху трапеца  на смъртта цялата си страст. Три дни пани Полска не идва на работа, но на четвъртия дойде. Нямаше я златната гривна на ръката й, а косите й бяха прибрани с оранжевата панделка. Изглеждаше много сърдита. Докато чакахме поръчаните паели, казах:

- Случило ли се е нещо?

- Да - каза тя. - Погледът й бе отправен встрани от мен.

- Много съжалявам.

- Не бива да съжаляваш! - каза тя ядосано. - Защо непременно трябва да съжаляваш. Не бива, не бива да съжаляваш!

Говореше много сърдито и огорчено, като хапеше долната си устна. После викна на жените от кухнята:

- Какво става с проклетите паели?

Моята поръчка беше готова и аз тръгнах да я занеса. Когато се върнах, пани Полска улови ръката ми:

- Извинявай. Не исках да бъда груба. Скъсах с приятеля си. Оказа се най-обикновен сутеньор.

- Разбирам - казах аз.

- Не мога да го повярвам. Абсолютно съм безсилна  да го повярвам - каза тя задавено. - Беше толкова мил!

И както плачеше, с горда походка и сълзи по бузите, хапейки устни, тръгна да занесе готовата паеля, но аз я спрях. По него време испанският беше толкова труден за мен, че ми беше невъзможно да кажа нещо, преди да наглася изречението в ума си, но това го казах отведнъж:

- Ние сме момичета с късмет. Пет пари не давай за такъв мошеник, който печели от късмета на емигрантки.

Казах го отведнъж, макар да не знаех, какво щеше да е след това. Взех паелята от ръцете на пани Полска и тръгнах да я сервирам.