…А ТЕ ПРЕЛИТАТ НОЩЕМ

Тео Буковски

„Вие намерихте мен, защото
не потърсихте себе си.”

Фридрих Ницше

Най-сетне Хатшепсут щеше да проговори и да изрече това, което хората чакаха от хиляди и хиляди години. Преданието гласеше, че тя щеше да промълви само няколко думи, но те щяха да прокънтят във високия свод на храма, да се плъзнат по изографисаните му стени, да разлюлеят медните свещници и да оглушат с посланието си тръпнещите послушници, коленичили на пода. Само един от тях щеше да провиди в словата й великата истина и да я изпише с вечно мастило в книгите на цивилизацията. Това откровение имаше безкрайната сила да възроди света, да сътвори ново измерение, невиждано, нечувано и недокосвано досега. И всеки един от покорниците се надяваше той да бъде избрания. Вярата беше в младите, защото те носеха огнения живец в телата си и неизчерпаемата енергия в умовете си. Уви, аз вече бях живял прекалено дълго за някаква надежда. С годините се бях превърнал в побелял и съсухрен старец, слаб и физически недъгав. Да, хората ме уважаваха, приемаха съветите ми за закони и ме почитаха като свой духовен водач. Но животът продължаваше и нищо не можеше да превърти съдбовното колело в обратна посока. Изгрев след залез, утро след мрака, една избледняваща спирала, спускаща се надолу…

Колко години бяха минали в очакване, колко поколения се бяха сменили в надпреварата, именно те и никой друг, да бъдат щастливците. Колко старци умряха в подножието на храма, запътили се да зърнат за последен път очите на Господарката на лъвиците, колко деца щяха да се родят с предзнаменование да чуят и разнесат истината. Колко още?… Колко?!

Един народ беше дошъл отдалече, беше скитал из пустинните земи няколко десетилетия, докато най-сетне открие дома си. Плътта на много хора беше изсъхнала под лъчите на пясъчното слънце, новородените бяха захранени с мляко и прах от жълтите бури, а животът безмилостно плетеше денонощия от жажда и изгарящи лъчи. Но странстващите вярваха, че Хатшепсут ги води и закриля. И не бяха се лъгали.

Най-сетне достигнаха голямата пълноводна река. Тя дари хората с божия благодат. В подножието на хълма, разделящ течението на два ръкава, с признателно благоговение изградиха храм. В него вградиха образа на Светата майка и навярно тогава се изрече откровението, че тя все някога ще проговори и ще завещае своята мъдрост на новата цивилизация. И ето че след стотици години на очакване, най-после пророчеството щеше да се изпълни. Предзнаменованията в последно време бяха ясни…

Ето ги, идат! Виждам ги в далечината. Изправям се бавно, за да ги посрещна. За коя ли поредна вечер се появяват след залез слънце, описват чудновати кръгове в небето и след това съвсем неочаквано изчезват. Огромен облак от приближаващи се звезди, чиято ослепителна белота сякаш те поглъща и всичко наоколо губи плътността си. Времето прекъсва движението си, а сянката на слънцето застива в покой.

Май всичко започна, когато онова момиче на име Мариам отиде при реката. Светещите кълба се приближиха до хълма, в един миг се спряха неподвижни над водата, завъртяха се в кръг и започнаха своята лудешка игра. Едните минаваха под другите, почти се спускаха до течението, а след това изведнъж отскачаха нагоре и започваха бясно да се въртят. И когато съвсем се стъмни и в мрака започна да проблясва яркото небесно сияние, светещите кълба изчезнаха, без да оставят никаква следа след себе си. Но имах странното усещане, че дълго време след тяхното отлитане храстите, над които се бяха въртели те, искряха с огнена светлина, но не изгаряха.

Проследих с поглед реката - тъмните й води стигаха до безкрая. Коленичих и допрях устни до наносите - бяха все още топли след залязлото слънце. Долепих ухо и тогава дочух бученето. Сякаш едно огромно сърце бълваше кръв и поддържаше живота. Изправих се и бавно тръгнах надолу по пътеката към храма. Вътре догаряха стотици свещи и все още беше тържествено. Абсолютна тишина, нямаше никого, само от време на време някой  пламък изсъскваше за последно.

Днес нищо нямаше да се случи, убеден бях в това. Погледнах в очите на Светата майка, усетих нещо тревожно и тежко - уплаха, която ме накара да изтръпна. Земята под мен забуча. Излязох навън и затръшнах вратата. Откъм къщите се чуваха викове. Днес заседаваше Съвета на прорицателите. Там трябваше да бъда и аз. Моето своеволие можеше да се изтълкува всякак.

- Съветът взе решение - посрещна ме още от вратата по-малката ми сестра. Кичури посивяла коса нежно падаха над очите й и ми пречеха да проследя погледа й. Но гласът й трептеше от възбуда. - Всички си тръгнаха.

- Толкова бързо! - поклатих раздразнено глава и хвърлих от гърба си овлажнялата външна дреха.

- Мариам е била обладана от нечиста сила. Прорицателите я осъждат на вечно покаяние.

Тежко се отпуснах на дървената пейка и сведох поглед надолу.

- Може би всички заедно трябва да се покаем. Нима имаме смелостта да твърдим, че сме достигнали до това висше съвършенство на духа, при което сме равни на Сътворителя и тогава можем да определяме сами наказанията? А моето послание?

- Бяха единодушни, злото е оставило следи в тялото й…

- А посланието ми, Сара?! - изкрещях дрезгаво аз. - Поне не го ли прочетоха?

Милата ми сестра! Поколеба се за минута и после ми отвърна тихо:

- Прочетоха го… Но виж, Симон, злата сила е коварна, тя е могъща и безкрайна, тя е като пустинята, ако не се бориш постоянно с нея, ще те завладее. Злото може да заличи цивилизацията, може да ни унищожи - теб, мен, прорицателите, всички хора. Трябва да бъдем справедливи.

Станах и мъчително затътрих краката си по пода. Бях уморен от скитане. Но не само от него. Много по-силна беше разрушителната сила на думите, които чух. Присъдата беше произнесена. Смъртното наказание беше одобрено от прорицателите. „Обладана от зла сила, злото е всемогъщо“, повтаряше мозъкът ми, „… оставило душата си в тялото ?“, а  гласът ми не стигаше, сякаш в миг силата му беше изчезнала завинаги. През целия ден бях очаквал да чуя точно тези думи. Когато се изкачвах по каменистия проход към върха на хълма, някой ми шепнеше „Смърт!”, докато стоях и гледах безкрайната игра на светещите кълба, сякаш виждах отлитащите в бездната безгрешни души на покойните, и накрая, когато влязох в храма, безжизнените очи на Хатшепсут отнесоха последната частица надежда от съзнанието ми. Знаех, че Съветът на прорицателите ще отсъди така, бях уверен, че посланието ми ще бъде изгорено като ненужен къс пергамент. Но бях поразен. „Трябва да бъдем справедливи…”

- Братко! Съветът реши ти да изпълниш присъдата.

Рано на другата сутрин Мариам беше заведена от майка си и по-големите си сестри на реката. Според законите, бе изкъпана, за да се измият последните земни следи от тялото й. Никой не плачеше, лицата на всички бяха хладно спокойни. Аз стоях на хълма и съзерцавах изгрева на първообразното слънце. Не бях мигнал и минута. Странното беше, че не мислех за изпълнението на присъдата. Не се и страхувах. Ако откажех да убия момичето, трябваше незабавно да напусна селището и да се впусна в ново четиридесетгодишно странстване из пустинята. Мозъкът ми се луташе из лабиринта от догадки за свещените думи на Хатшепсут. Чрез вечното покаяние на девойката трябваше да се измоли нейната благословия и закрила на цялата цивилизация. Но дали една жертва беше достатъчна?

Към обед задумкаха барабаните и пропищяха обредните свирки. Извърнах глава към селището. Множество от хора се тълпяха в центъра за страшното зрелище.

- Симон, време е - почувствах студената ръка на Сара върху рамото си. - Да слизаме!

Според каноните столът на Главния прорицател беше разположен най-високо. Изпълнителят на присъдата стоеше под него. Пред двамата лежеше завързана с ленени въжета за китките и за глезените Мариам - гола и чиста. Въжетата се бяха впили в плътта й, но момичето беше притворило очи срещу яркото слънце и лицето му не изразяваше нищо, никаква болка. Наведох се и взех ритуалния тризъб нож. Приближих се. Тогава усетих нежна топлина, сякаш въздухът, който издишваше Мариам ме галеше по тялото. Кожата ми се опъна, сърцето ми бурно заигра.

- Ваш ред е! - сръга ме Главният прорицател. - Изпълнете присъдата с достойнство!

Много ужасни представления, изпълнени с достойнство от великолепни актьори бяха гледали тълпите. Няколко млади жени бяха съблечени и разсечени публично, защото бяха обвинени в блудство със злото. Но при всички коварната сила надхитри съвета на прорицателите. В телата на девойките нямаше плод. Това не разколеба самодоволството на Съвета и той продължи да издава присъди и да ги изпълнява, макар че зад плашещите маски на прорицателите се криеше тяхното смущение, а после и ужас от собствената им жестокост. Нима това беше нашето достойнство?

Тъпаните затрещяха със страшна сила, а тълпата нададе зверски вой. Това не беше нито израз на страдание от допира със смъртта, нито на щастие от съкрушаването на злата магия. Всичко беше в името на изпълнението само на един закон. С треперещи ръце насочих острието на ножа надолу и притворих очи, за да не виждам красивото младо тяло. В този миг усетих струя топъл въздух, идващ отдолу и галещ лицето ми. Вдигнах клепачи и зърнах Мариам - тя се усмихваше.

- Не мога, дете - простенах дрезгаво и се свлякох на земята, забивайки острието в пръстта.

Тълпата зашумя. Канонът беше погазен. Аз треперех, превит до осъдената. Усетих силен удар в гърба си. Над нас се бе надвесила огромната сянка на Главния прорицател. С две ръце изтегли ножа и застана властно над момичето. Животинските писъци на клакьорите прераснаха в оглушителен вой. Главният прорицател вдигна ножа над главата си и след това с яростен замах го заби в тялото на момичето, отново го вдигна - сега острието блестеше с кърваво сияние - и отново го заби… И повече не можа да го вдигне. Грамадната му фигура се разтресе и той рухна на земята отведнъж. Лицето му се беше изкривило от неописуема болка, устните му бяха посинели и в ъглите им избиваше кървава пяна.

Екзалтираната тълпа сякаш не видя всичко това. С диви викове хората се раздвижиха и започнаха да обикалят в кръг около нас. Зърнах за миг някаква дребна сянка, която се отдели от тълпата и притича до тялото на Главния прорицател. После пред очите ми отново се проточи безкрайната върволица от клатещи се призраци. Някой ме докосна по рамото. С безкрайно усилие обърнах глава назад и видях Сара.

- Умира!

- Кой? - едва прошепнах.

- Прорицателят…

Той наистина агонизираше. Грамадното му тяло се гърчеше като премазана змия, огромните му очи се отваряха все по-широко, но все повече потъмняваха.  Беше обречен. Смъртта го притискаше в обятията си.

Опитах се да стана. Подпрях се на колене и потърсих с поглед Мариам. Няколко дивака се бяха нахвърлили върху безжизненото й тяло. С резки и уверени движения един от тях забиваше ножа в корема й. Другите започнаха да крещят. Изправих се и тръгнах към тях. В този миг земята се разтресе. Политайки назад, ги видях да подхвърлят малкото слузесто телце, а в очите им гореше яростен огън.

- Безумци! Всичко е загубено! - безсилно дълбаех с нокти в пръстта. Земята все по-силно бучеше.

- Хора, погледнете към храма! - някой изпищя зад мен.

Целият хълм и храмът на Хатшепсут в подножието му се люлееха. Кълбета черен дим плътно закриваха слънцето.

- Народе, това е моментът на истината - мощен глас прокънтя в ушите ми. - Днес Царицата на цариците ще проговори. Само един ще чуе думите й. Само един е богоизбраният!

Дивата ярост, обладала хората, в миг ги преобрази в препускащо стадо. Всеки се опитваше да бъде най-отпред в тълпата, да влезе първи в храма, да бъде единственият щастливец. За мен този поход вече беше невъзможен. Единият ми крак се беше вкаменил, а тъмните пламъци заслепяваха очите ми. Вдигнах с усилие глава и видях, че някой ме гледа втренчено.

- Татко, помните ли ме, аз съм сестрата на Мариам.

Исках да отвърна утвърдително, но устните ми отказваха да помръднат.

- Мариам не беше обладана от зла сила. Тя преживя тази любов. Аз знам всичко. Мариам ми разказа за вас, за реката, за светещите видения. Хората просто не разбраха това велико тайнство.

Бягай, дете!”, опитах се да й заповядам, но единствено наум. Сянката пред очите ми бавно се вдигаше. Пръстта под мен започна да се рони. Хатшепсут беше проговорила. Оглушалите от думите й хора като побеснели зверове хаотично се опитваха да излязат навън. Храмът се разпадаше, огромни каменни късове се струтваха отвисоко и мачкаха всички по пътя си. Върхът на хълма се разцепи. Огнено сияние изригна от скалите и озари небето. За секунди потоците горяща лава поглъщаха обезумелите бягащи.

Значи тази е била тайната! Колко велико и просто е било създадено всичко от Твореца. Без идоли, без прорицатели… Но колко късно го осъзнахме всички. Свещено късно. O, sancta simplicitas!